Етикет: Драматичен театър – Пловдив

Categories
Жлъчта на Gregg-а Шум зад кулисите

Чш, Драматичен театър – Пловдив, личното ви отношение към мен е смешно!

Ричард IIIПиесата „Ричард III“ на Шекспир не е сред най-известните пиеси, особено в България. Още по-малко пък в Пловдив.

Това последното си личи от продажбите за спектакъла, който ще гостува на пловдивска сцена.

Отдавна ми се гледаше хубав театър, затрогващ, силен и плътен… през този сезон пловдивския театър не може да се похвали с такива нови заглавия в репертоара си – нито още на драматургично ниво слабата пиеса „Когато гръм удари“ успя да ме впечатли, още по-малко пък ме грабна недоразумението „Албена“. Дочувам, че „Куклен дом“ (Нора) е хубаво представление, но още не съм сколасал да го гледам, но то пък не среща, сякаш, любов и разбиране от публиката. За разлика от миналия силен сезон, този е блудкав. Скучен. Необмислен, сякаш.

Да се върнем на Ричард, във варненския театър. Въпреки всички кризи, които имаха там, успяха да ме впечатлят още като разбрах, че репетират точно тази пиеса на Шекспир. После се появи плакатът… поразяващ! Завладяващ, омагьосващ, придърпващ те към салона.

Пише ми се за театър, хубави неща. „Ричард III“ предполага това. Такава ми е нагласата. Затова попитах дали е възможно да получа покана. От пловдивския театър не стана, все пак представлението е гостуващо, а след разразилата се буря след писмото, което получих, комбинирано с разни дребни и по-големи лични дразги и остра проява на непрофесионализъм и лично отношение, аз и не очаквах нещо да се случи наистина. Затова попитах във Варна, където пък срещнах ентусиазъм. Директорът на ТМПЦ се е обадил и е поискал покана с две места за мен.

Когато каниш някого у дома си, не го настаняваш в кенефа. Каниш го да бъде твой гост, да се чувства специален, стремиш се да е настанен добре, да се чувства комфортно… И в театъра (би трябвало да) е така – предвид желанието ми да гледам и пиша за спектакъла, който на всичкото отгоре е със сума номинации за ИКАР (очаквайте и за Аскеер!), се предполага, че все пак ще трябва да имам реалната възможност да гледам ако не максимално добре представлението, то много добре, за да съпреживея с актьорите пиесата, атмосферата.

Не се случва така в Пловдивския театър. Поканата ми може да е факт, но местата са на предпоследния ред на партера – на прага на видимостта, вероятно и на прага на чуваемостта. Оттам трудно може да се каже какво точно се случва на сцената, да се улови магията на действието. И после да бъде пренесено на друго място, на друга медиа, за да достигне до други хора, да ги развълнува, да ги накара да отидат да го гледат и те… или да съжаляват за пропуснатата възможност. „Ричард III“ на Шекспир не е моноспектакълът на Камен Донев, в който той говори бързо безсмислици, че да не се налага много-много да улавящ всеки негов жест, мимика, вдишване…

Не, вероятно тези места не са лоши за редови зрител. Какъвто аз не съм. Поне не и в този случай.

Всъщност, колеги от театъра, чували ли сте преди това гостуване поне за съществуването на пиесата „Ричард III“? Не, нали? Сигурно и не знаете, че след „Хамлет“, това е най-дългата пиеса. Вие нямате публика за такива пиеси, нали? Вашата публика се радва на чалга, тя се харчи като топъл хляб, нали?

Убеден съм, че тези места, които са ми били отредени, не са били избрани от някой от театъра във Варна; те са били избрани така от Пловдивския екип съвсем умишлено, защото са за мен, персонално. Или пък защото някой се е обадил и поискал места точно за мен, не знам. Но каквото и да е, изборът им е ясно изразеното лично отношение към мен, драги ми „екип на Драматичен театър – Пловдив“, както и е доказателство за тотален непрофесионализъм, за проява на личното отношение на отделни индивиди към публиката ви. Колко дълго можете да си позволите да правите така, без тя, публиката ви, да ви обърне гръб? Комуникацията ви не само куца, тя си е направо саката! (два работни дни очаквах отговор на мейла, който ви пратих – уви – нищо.)

Направете си експеримента и на следващата премиера настанете журналисти или протоколни гости на тези и съседни места. Да видите какви ще ги напишат и кажат за вас и представлението и колко публика ще докара това в салона. Искате ли да се обзаложим?

Тези на пръв поглед дребни неща не правят чест на най-стария професионален театър в България, който наскоро празнува 130-годишнината си.

И с подобни действия можете да престанете да се наричате театър, а детска градина. Или чалга клуб. Само така можете да изкретате още някоя-друга година…

снимката е от Уикипедия и е обществено достояние, качена от Tom Reedy.

Categories
Шум зад кулисите

Икар 2012 – награди като за последно

Посмъртно, Велко Кънев ще получи специалната награда „Икар“ за театрална чест и достойнство на Съюза на артистите в България. Ето останалите номинирани:

Вариететно изкуство

  1. Артисти „Валермо“ за спектакъла „Левитация“
  2. Артисти „Росиели“ за спектакъла „Коледна магия“
  3. Петър Тончев Василев – Паоло за ролята на магьосника Мерлин в спектакъла „Камелот“

Нямам мнение и предположение кой да спечели.

Куклено изкуство

  1. „Деволюция“ – идея и режисура Петър Пашов-младши, Ателие 313
  2. „Искам да стана голям“ по Изабела Дегурска, режисьор Кирякос Аргиропулос, Държавен куклен театър – Бургас
  3. „По ръба на небето“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Пловдив

Нямам мнение и предположение кой да спечели.

Майсторско техническо осъществяване

  1. „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  2. „По ръба на небето“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Пловдив
  3. „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна

„Ричард III“.

Авторска музика или оригинално музикално оформление

  1. Добрин Векилов-Дони за „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, режисьор Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  2. Калин Николов за „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
  3. Кирил Дончев за „Кола Брьонон“ по Ромен Ролан, режисьор Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“

Колебая се между музиката за „Ричард III“ и „Кола Брьонон“ – музиката за „Ричард III“ съм я слушал от сайта на Калин Николов, а за „Кола Брьонон“ – в театралния салон. Усещането е, безспорно, различно, музиката трябва да е допълнение към спектакъла, но пък емоцията, която носи музиката на Калин Николов е силно впечатляваща дори и без да е на сцената. Но пък и тази в „Кола Брьонон“ е страхотно допълнение. Затова ми е трудно да посоча фаворит.

Сценография

  1. Даниела Олег Ляхова за сценографията на „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов” и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  2. Мира Каланова за сценографията на „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
  3. Огняна Серафимова за сценографията на „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, режисьор Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Гледам снимките на трите постановки (не съм гледал нито една от тях) и ми е трудно да си избера. Може би Ричард?

Дебют

  1. Веселина Конакчийска за ролята на Нора в „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, режисьор Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
  2. Крис Шарков за режисурата на „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов” – Пловдив
  3. Рая Пеева за ролята на Алис в „Отблизо“ от Патрик Марбър, режисьор Здравко Митков, Камерен театър „Възраждане“

Веселина Конакчийска. Безспорен фаворит. Не че нещо, ама Крис Шарков не му е дебют, не и по начина, по който е на Веселина, която пък още с дебюта си трябва да се справя с образа на Нора. Така че…

Поддържаща женска роля

  1. Ана Пападопулу за ролята на Клео в „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Елена Димитрова за ролята на Мариета в „Посещение при бащата“ от Роланд Шимелпфениг, режисьор Крис Шарков, Exodus Art и Театрална работилница „Сфумато“
  3. Искра Донова за ролята на Джес в „Любов и пари” от Денис Кели, режисьор Петър Кауков, Младежки театър „Николай Бинев“

Хайде, Искра Донова, плийз, плийз, плийз…

Поддържаща мъжка роля

  1. Ириней Константинов за ролята на Президент фон Валтер в „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер, Театър „София“
  2. Йордан Биков за ролята на Гробарят в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  3. Леонид Йовчев за ролята на Мервин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, режисьор Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Леонид Йовчев, вероятно?

Главна женска роля

  1. Лидия Инджова за ролите на Розалинда и Ганимед в „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, режисьор Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  2. Мая Новоселска за ролята й в моноспектакъла „Едно малко радио“ от Мая Новоселска, Теди Москов и Борислав Стоилов, режисьор Теди Москов, Продуцентска къща „Артишок“ и Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“
  3. Невена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата майка“ от Манлио Сантанели, режисьор Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Не съм гледал спектаклите, но клоня сякаш за Лидия Инджова. Въпреки че, дочух, че и Невена Мандаджиева е безупречна.

Главна мъжка роля

  1. Малин Кръстев за ролята на Англичанинът в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  2. Стоян Радев за ролята на Ричард III в „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
  3. Юрий Ангелов за ролята на Старбък в „Човекът, който прави дъжд“ от Ричард Неш, режисьор Михаил Петров, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово

Въпреки че съм голям фен на Малин на сцена, тук Стоян Радев ми е фаворит. Стискам палци.

Режисура

  1. Гергана Димитрова за „Праехидно“ от Здрава Каменова и Гергана Димитрова, Организация за съвременно алернативно изкуство и култура „36 маймуни“ и АРТРА
  2. Иван Добчев за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  3. Красимир Спасов за „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, Театър „Българска армия“

Иван Добчев е моят фаворит тук.

Спечелилите ще станат ясни на деня на театъра – 27 март (един от двата дни в годината, когато гледам телевизия. Другият път е за Аскеер 🙂 ). Надявам се искрено тази година Съюзът на артистите да подходят по-мъдро и зряло и да не изнесат предварително имената на победителите, както направиха миналата година – преди церемонията, което я обезсмисли.

Categories
Театър

Албена, в три версии

Албена

„Албена“ на Йордан Йовков е една от най-красивите български пиеси, може би една от най-познатите, най-четените и с най-запомнящи се персонажи. Ако не ми вярвате, попитайте някой и ще видите, че веднага, почти без замисляне, ще може да каже по няколко думи за Албена, за Куцар и за Нягул. Или поне да ги назове по име. Именно затова и театралният зрител, когато прекрачва прага на салона, има някакви предварителни очаквания, нагласи, тълкувание, готов е да осъди или оправдае героите за действията им…

За първи път пиесата е поставена на сцената на Народния театър през 1929г от Н.О. Масалитинов. През 70-те е поставена в пловдивския театър от Любен Гройс. През 2011 я гледаме отново в Пловдив, този път под режисурата на Пламен Панев.

Всъщност Пламен Панев не поставя „Албена“ за първи път сега – преди това е работил със заглавието в театрите в Кърджали и Русе. Географската отдалеченост на трите града не предполага публиката да познава и да е гледала някоя от другите постановки. По същия начин отдалечеността в годините не позволява познаване на работата на Масалитинов, а днес само някои си спомнят за спектакъла на Гройс (аз не съм бил роден тогава 🙂 ).

Е, аз не мога да пътувам през времето, но пък съм гледал „Албена“ на кърджалийския театър[1. Премиерата е била на 15 април 2005, но аз го гледах през 2006 или 2007, по мой спомен.], а след това доста дълго си говорих с колеги от русенския театър за тамошната „Албена“[2. поставена по случай 100-годишнината на театъра], за да разбера как е еволюирала режисьорската мисъл, какво се е променило. Вече успях да изгледам и пловдивското представление[3. по време на 130-ия сезон], чиято премиера е днес. Съжалявам, че трябва да го кажа, но аз не успях да видя някакво развитие от това, което вече бях гледал или чул.

Няма да описвам сюжета, той е познат на всички. Ако не сте от тези „всички“ – тайничко можете да прочетете пиесата и да запълните пропуска.

Основно място и в пиесата, и на сцената, заемат отношенията Куцар[4. В Кърджали – Стефан Къшев, в Русе – Любомир Кънев и в Пловдив – Симеон Алексиев]—Албена[5. В Кърджали – Николина Харизанова, в Русе – Силвия Терзиева и в Пловдив – Саня Борисова]—Нягул[6. В Кърджали – Атанас Атанасов, в Русе – Николай Димитров – Коки и в Пловдив – Христо Пъдев], а основният въпрос, който се разнищва е „подсъдна ли е красотата?“ Не получаваме готови отговори, всеки сам решава за себе си. Добре, това е чудесно.

Дълбокото познаване на текста, фактът, че съм гледал едната постановка и съм слушал много за другата, ми изиграха много лоша шега — не успях да получа дозата театър, заради която бях отишъл. Станах свидетел на странен микс между кърджалийската и русенската постановки. Поднесени на пловдивска сцена с малки промени в сценографията, труднозабележими – в костюмите и нова музикална среда[7. музикалната картина на кърджайлийското представление беше значително по-добра и по-въздействаща.]. Чувството за déjà vu ме налегна още в момента, в който видях каруцата на сцената при влизането в салона и не ме пусна до момента, в който светлините в салона не светнаха отново след края. През цялото време имах усещането, че това не беше работа на Пламен Панев, на когото се възхищавах за работата му по „Истанбулска история“ – всичко изглеждаше значително по-сурово, по-непремислено, като плод на някакъв по-ранен труд. Какъвто всъщност е.

„Албена“
фотограф: Георги Вачев

Странно беше, че след края мнението ми съвпадаше с това на тези, с които бях – ако Албена и Нягул не присъстваха на сцената, а те бяха само някакви въображаеми лица, за които само се говори – всичко щеше да е прекрасно и представлението щеше да е увлекателно, дори забавно на моменти. Главните герои просто не бяха главни сега. Дори не бяха герои, толкова скучни и плоски ми/ни се сториха.

Не успях да видя в Саня Борисова символиката на бялата лястовица (ключов мотив от прозата на Йовков), но пък ярко в съзнанието ми се е запечатал образът на Николина Харизанова в ролята на Албена. Саня, с бялото си лице, руса коса и сини очи, съвсем не е най-точната представа за българка от онова време – в моите представи Албена изглежда инак, с тъмна коса и очи… това в случая е плюс за Николина, която освен това, беше и убедителна, и решителна. И от зрителска гледна точка, без особени усилия успя да се вмъкне в образа си и под кожата ми.

Не успях да разбера режисьорския поглед или липса на такъв върху Христо Пъдев (не успях да харесам и Атанас Атанасов навремето, в кърджалийското представление).

Не успях да разбера причината, поради която Саня Борисова е била подбрана и включена в разпределението – ако целта е заради популярността ѝ покрай „Стъклен дом“ да се привлече публика в салона – това не прави чест нито на режисьора, нито на екипа от театъра, че са го допуснали.

За сметка на това пък всички останали бяха безупречни. Особено Симеон Алексиев (Куцар). Абсолютна категоричност, бързина и убедителност. Още с появяването си. Познавам Симо от много години, гледал съм го в много други пиеси, но сега сякаш го преоткрих. Неочаквано добро изпълнение, на фона на другите главни действащи лица.

Интересни ми бяха трите съседки (Мария Генчева, Русалина Чапликова и непозната за мен девойка), хареса ми Стефан Бобадов с неговото френетично, почти до втръсване искане да му се смели жито, интересен ми беше и Трян Гогов като Иванчо Сенебирски.

Решението с вратите беше донякъде сполучливо, макар да изисква по-сериозна театрална култура, за да се разтълкува правилно.

Албена
фотограф: Георги Вачев

Не ми беше интересно да видя донесеното от Русе червено кълбо прежда и кървавата кърджалийска луна, която изгрява при убийството на Куцар (не ставаме свидетели на самото убийство, не станахме свидетели и в кърджалийското представление). И в Кърджали падна бялото платно в дъното на сцената, сега пак ми се случи… Къдричките на свещеника са пренесени от Русе и тук, старовремският грамофон от Кърджали вероятно е същият и сега, хвърлянето на брашно във въздуха също вече го бях виждал…

Но! Както казах, всичко това е само защото съм запознат с другите, предишните животи на „Албена“, пречупена през призмата на Пламен Панев. Ще ми се да вярвам, че на премиерата и оттам насетне и Саня, и Христо няма да са такива пънове, а ще се отпуснат и ще успяват да изградят образите си подобаващо и няма да се налага на останалите да изнасят представлението на гръба си (Както Куцар мъкне тежките чували). Ще ми се да вярвам, че просто не съм гледал най-доброто възможно представление, че заради възрастта и неопитността си, двамата са били стреснати и уплашени. Ще ми се да вярвам, че представлението ще има дълъг живот, защото ако не друго, то публиката трябва задължително да види Симеон Алексиев. Такъв, какъвто го видях аз.

И да си припомни драмата, сътворена от Йовков, разбира се. Защото, признайте си, няма да отделите време, за да я прочетете (отново)…

Categories
Театър

Когато гръм удари

Да ме прощават университетските ми преподаватели, но пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Пейо Яворов не е и няма как и защо да е сред любимите ми драматургични произведения. Дори я намирам за донякъде скучна, плоска. Някога, когато Яворов я е писал и е била поставяна, е възможно да е била интересна, да е провокирала някакъв дебат. Днес темите са толкова дъвкани и предъвквани, дотолкова са разпространени и преживени, че дори не им обръщаме внимание.

„Когато гръм удари“ е вече част от репертоара на Драматичен театър – Пловдив, с премиера на 11 септември. Режисьор е Стайко Мурджев — млад режисьор, покрай когото се зашумява с дипломната му работа – постановката „Пухеният“, с която миналата година печели Икар за дебют. За мен е изумително, че нещо е успяло да го грабне в текста на Яворов, да го провокира дотолкова, че да го постави на сцена. Не знам дали и кой точно от (вечните?) въпроси, до които се докосва всеки от героите е впечатлил режисьора — за любовта и омразата, верността и дълга, лъжата и истината, егоизма и всеотдайността, доброто и злото… Или може би пораженията, до които достига всеки от героите? Аз не успях да намеря отговор на този въпрос в действието. Или може би това е търсено?

Опитах се да завържа разговор с режисьора за спектакъла, но той не беше от най-разговорливите[2. Вероятно заради факта, че беше малко след 3 след полунощ, дни преди премиерата.]. Искаше ми се да допълня представите си и да му задам няколко въпроса, но не се получи – от него разбрах, че съм изпуснал пресконференцията, сиреч – изтървал съм влака. Нищо, ако не съм разбрал нещо както трябва или съм изпуснал, нека е за негова сметка.

„Поради някои специфики на спектакъла, входът е през терасата!“, казаха ми на влизане към салона. През терасата попадам[2. Disclaimer: Работил съм в Драматичен театър – Пловдив като Експерт реклама и PR. Запознат съм с потайностите около сцената и местата, през които трябваше да мина, те не представляваха изненада или новост за мен, но със сигурност ще са интересни на зрителите.] в страничния джоб на сцената, за да мога да достигна до дъното ѝ, където зрителят не е попадал (освен може би в редки случаи – само с поглед) – там, върху практикабли, е изместено мястото за публика, точно срещу салона. Светлинна завеса пречи да се вижда в него, като съсредоточава вниманието върху случващото се на сцената.

Мариана Йотова, Димитър Димитров, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Текстът на Яворов (би трябвало да) е познат, но ето накратко – действието ни пренася в дома на Сава Попович и съпругата му Бистра. Те двамата имат привидно щастлив и безоблачен семеен живот. Но над семейното гнездо надвисва буря – щастието е застрашено от неочакван гост от миналото, а най-голямото богатство и гордост на Сава – синът Данаил – се оказва дете на полковник Витанов. Преди 21 години Витанов е имал „афера“ с Бистра, която не е признала и е крила това от всички. Появяването на полковника срутва из основи всичко, защото то е градено върху плаващи пясъци. Миналото хвърля сянка върху бъдещето.

Сценографията и костюмите са на Петър Митев, музиката е на Петя Диманова. Сценографията е изчистена, но интересна, нетрадиционна (очаквах да заваря нещо кичозно и натруфено, за радост – не се случи!), недотам мобилна (за турне, макар че след като цялата сценография на „Кола Брьонон“ е могла да бъде пренесена до Пловдив, значи не е толкова невъзможно.), но в същото време подвижна (защото е построена върху кръга) и това позволява поглед към нея от различни ъгли. Както и пряко участие в случващото се, надникване през прозоеца на рушащия се дом, на разпадащото се семейство. Оградено, затворено пространство, привидно скриващо грешките от миналото и изповедите на героите от външния свят, прикриващо невъзможното бъдеще. Зрителят се озовава в „окото на бурята на една семейна трагедия, която прераства в екзистенциална“. Ролите са поверени на Петя Силянова, Димитър Димитров, Симеон Алексиев, Юлиян Балахуров, Мариaна Йотова, Елена Атанасова и Венелин Методиев.

Оказа се, че не съм гледал най-доброто възможно представление, защото това, на което аз присъствах, остави у мен впечатлението, че Бистра (Петя Силянова) играе жертва, вместо властна и категорична жена, която с вдигната глава признава грешката си и готовността и категоричността да понесе последствията от нея. Въпреки това, точно този образ, който аз видях, страшно много ми напомни на Нора (от „Куклен дом“ на Ибсен). Докато я гледах там, на сцената, върху тази сценография и с този костюм, това беше образът, който ми изплува. Нора от едно малко по-различно време и място. И ми хареса, макар че би ми било интересно и любопитно да я видя и в другата ѝ противоположност.

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Малкото и затворено, почти клаустрофобично пространство, в което са разположени зрителите, особено след спускането на противопожарните завеси, навяваше у мен непрекъснато усещане, че всеки момент ще завали. Дъжд. Дъждът, който непрекъснато вали в „Призраци“ (отново на Ибсен). Вместо него, обаче, валя сняг. В душите на героите. Може би именно заради това ми допадна така изиграният образ на Бистра – ако тя беше победител, нямаше да усеща празнина и студ в душата си и снегът щеше да изглежда нерелевантно.

„Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Не знам дали представлението ми хареса, не знам дали мога и бих го препоръчал – ако харесвате Яворов като драматург, ако харесвате, например, стари български филми и усещането за „старост“, която навяват, гледани днес, ако харесвате актьорите да говорят „като едно време“[3. Не знам дали това е търсен ефект или Димитър Димитров така играе (Сава Попович), но на фона на останалите актьори този тип игра ми изглеждаше не точно на място.], то представлението ще ви допадне. Ако обаче търсите нещо повече, нещо, което да ви вълнува, провокира, да ви кара да се смеете, плачете, да се раждате, умирате, страдате и т.н., изберете си друго представление от афиша.

На мен лично ми допадна. Хареса ми начинът, по който са вплетени текстове на Достоевски и Чехов (вкл. откъс от „Вуйчо Ваньо“ на френски). Хареса ми измислената героиня на Елена Атанасова – стоеше интересно на фона на действието. Хареса ми Нора Бистра. Не ми хареса това (толкова много!) разсипване на ледени кубчета по сцената. Харесаха ми костюмите. Не ми допадна музикалната картина – на моменти толкова силна и натрапчива, че е почти на прага на търпимото. Хареса ми как е решено осветлението.

Истинско геройство е, не мога да отрека, от такава „слаба“ драматургично пиеса да изтръгнеш толкова много и да го превърнеш в спектакъл, който ако не е блестящ, то поне е гледаем. Стайко Мурджев се е справил много добре.

Всички снимки: © 2011 Георги Вачев

Categories
Шум зад кулисите

Номинации за Аскеер 2011

Вече проследихме кои отнесоха тазгодишните награди Икар. Те в никакъв случай не бяха най-справедливите, по мое мнение. Време е погледите да се обърнат към другите театрални награди, които сякаш са по-стойностни и престижни – Аскеер. Ето номинираните за тази година, заедно с кратките ми коментари и мнение към всяка категория:

Водеща мъжка роля:

  • Валентин Ганев за ролята на Бащата в „Бащата“ от Аугуст Стриндберг, постановка Йосиф Сърчаджиев, Народен театър „Иван Вазов“
  • Деян Донков за ролята на Сирано в „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Мариус Куркински за моноспектакъла „Български разкази“ по произведения на Ангел Каралийчев, народни приказки и предания, постановка Мариус Куркински, копродукция на Драматичен театър “ Н. О. Масалитинов“ – Пловдив и Продуцентска къща „Артишок“

Коментар: Явно номинациите са повлияни от Икарите – отново срещаме Деян Донков и Мариус Куркински. Странно защо никой не се сети да номинира моноспектакъла на Мариус за „най-добро представление“, а са го сложили в тази категория. Мариус ще вземе наградата, ще я взима всеки път, когато е номиниран, защото с всеки следващ моноспектакъл не е стъпка напред, а цял скок. Но пак да повторя – тази категория е ограничаваща за Мариус и ако журито е обективно, трябва да прозре това. И наградата да вземе Деян Донков.

Водеща женска роля

  • Бойка Велкова за ролята на Вайълет в „Август в Оклахома“ от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов“
  • Ирини Жамбонас за ролята на Ремей в „Канкун“ от Жорди Галсеран, постановка Бина Харалампиева, копродукция на Малък градски театър „Зад канала“ и Драматичен театър “ Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
  • Невена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата майка“ от Манлио Сантанели, постановка Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Коментар: Бойка Велкова. Твърдо и категорично, Ирини изживя своя момент с Икар за водеща женска роля (недотам заслужено).

Изгряваща звезда

  • Бойко Кръстанов за ролите му на Автолик, тъмничар и служител в „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Павлин Димитров за ролята на Обичащия в „Първа любов“ по Самюъл Бекет, постановка Нина Боянова, Продуцент: Н2О Филм
  • Явор Бахаров за ролята на Флоризел в „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“

Коментар: Наградата ще отиде, по мое мнение, в ТР Сфумато. По-вероятно е да я вземе Бойко Кръстанов, макар Явор Бахаров да не му отстъпва с много.

Поддържаща мъжка роля

  • Владимир Карамазов за ролята на Кристиан дьо Новилет в „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Иван Бърнев за ролята на Били Бибит в „Полет над куковиче гнездо“ от Кен Киси, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Стоян Радев за ролите на Мефистофел, дявол, дух на ада във „Фауст“от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

Коментар: Може би най-сложната категория за предсказване. Бърнев взе Икар за тази си роля, а Аскеерите са известни с това, че често се различават с предпочитанията си и рядко дават награда на носител на Икар. Затова вероятно съревнованието ще е межу Владо Карамазов и Стоян Радев. Аз бих предпочел Стоян Радев, но имам усещането, че ще надделее Карамазов.

Поддържаща женска роля

  • Ангелина Славова за ролята на Ана, програмистка в „Карнавал“ от Жорди Галсеран, постановка Василена Радева, Младежки театър „Николай Бинев“
  • Гергана Кофарджиева за ролите на Щиглеца, жена над 70-те в „Преди / След“ от Роланд Шимелпфениг, постановка Иван Добчев, Драматичен театър „София“
  • Радена Вълканова за ролята на Барбара Фордъм в „Август в Оклахома“ от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: Радена Вълканова е моят фаворит и най-логичният избор.

Сценография

  • Васил Абаджиев за „Фауст“ от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна
  • Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Чавдар Гюзелев за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: „Сирано дьо Бержерак“, по мое мнение, е с най-добрата сценография от трите, въпреки че и на „Фауст“ ми допада много.

Костюмография

  • Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Петя Стойкова за „Кола Брьонон“ по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“
  • Свила Величкова за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: Петя Стойкова vs. Свила Величкова. Аз предпочитам Петя Стойкова.

Театрална музика

  • Асен Аврамов за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Антони Дончев за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Кирил Дончев за „Кола Брьонон“ по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“

Коментар: Нямам прогноза и предпочитание.

Режисура

  • Александър Морфов за „Полет над куковиче гнездо“ от Кен Киси, Народен театър „Иван Вазов“
  • Маргарита Младенова за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, Театрална работилница „Сфумато“
  • Стефан Москов за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: Ще ме зарадва наградата да отиде в Сфумато и да я връчи Ласкин. Което няма да се случи. Морфов vs. Москов. Може би Морфов, за разнообразие?

Най-добро представление

  • „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • „Кола Брьонон“ по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“

Коментар: Най-доброто представление е „Български разкази“ на Мариус Куркински и е единственото събитие на родните сцени. Всичко останало са компромиси.

Награда за цялостен принос към театралното изкуство ще бъде връчена на Коста Цонев.

Вие да имате някакви различни предпочитания?

Categories
Театър

Подземни чайки

Плакат на 'Подземни чайки'

От доста време насам не бях попадал на представление, в което, докато актьорите са на сцена и поставят и изследват проблемите и казусите по пиеса, забавляват или разплакват публиката, се забавляват с играта и партньорството си. В такива представления и атмосферата е някак различна. „Подземни чайки“ е такова представление.

Преди всичко, малко изповед: познавам и Троян, и Алекс още преди първият да стане режисьор, а вторият – сценарист и актьор в „Пълна лудница“. И не отидох в театъра заради това, че единият е не-знам-си-какъв, а другият – еди-си-какъв. Не, отидох, за да ги гледам като актьори, които харесвам, защото съм ги гледал в други представления и харесвам играта им [1. И като цяло не харесвам и не обичам да гледам представления с т.нар. на театрален жаргон „мечки“ – актьори и актриси, придобили някаква популярност, които са поканени да участват само и само да привличат с името си публика без оглед на способностите им.].

Троян Гогов в 'Подземни чайки'Алексей Кожухаров в 'Подземни чайки'

Та „Подземни чайки“ е пиеса от Алфонсо Вайехо, който освен драматург, е и невролог и професор по патология. Интересно съчетание, което предполага различен поглед върху, на пръв поглед, обикновени сюжети. Дори и заглавието е нетипично и абстрактно и придобива някакъв смисъл доста по-късно.

Историята е с криминален оттенък, има замесена смърт и едни евентуални 80 милиона долара. Но това е само на повърхността и бързо след началото на представлението зрителите загубват интерес към нея, тя минава бързо на заден план в момента, в който се произнесе за първи път ключовата дума — приятел.

В анотацията е написано, че двамата герои са приятели. След края не съм убеден, че ще продължите да вярвате на анотацията. Аз не бих нарекъл това „приятелство“.

Докато гледах, удобно седнал в камерната зала, имах усещането, че гледам приятелска партия тенис – насреща хем виждах двама приятели (Троян и Алекс), хем „приятели“ (респ. Нино и Марио). И докато първите искрено (и видимо) се наслаждаваха на играта си, вторите търсиха начин да отбележат точка. Ако сега се върнете обратно горе, в началото на публикацията, и обърнете внимание на плаката, ще видите, че той (търсено) прилича на жокер от колода карти. А щом е така, значи не става въпрос за партия тенис, а за нещо друго – „надцакване“.

Всичко се случва изключително бързо, почти неочаквано. В един момент започваш дори да се объркваш кой е добрият и кой – не дотам. Няма такъв, няма крив и прав, режисьорът е избрал да не дава отговори, нито да сочи назидателно с пръст, а да остави всеки сам да избере за себе си. Това му е хубавото на театъра – може да си позволи да дава крайни примери (които иначе изглеждат неестествени), а всеки от зрителите сам да прецени каква е позицията му.

Кадър от спектакъла 'Подземни чайки'

Сценографията (на Димитър Воденичаров) привлича внимание с минималистичността си. Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Dogville“? (цък за кадър-припомняне) Няма как да не ви е направила впечатление играта на Никол Кидман на фона на липсващите/невидими неща наоколо. И тук е така – освобождава се много пространство за актьорска игра и въображението. А това и Троян, и Алекс го умеят много, много добре!

Две думи и за превода. Драматургичната основа е изпъстрена с жаргон, който сякаш е убягнал на преводачката и тя е превеждала 1:1. А жаргон се превежда с жаргон, това тя би трябвало да го знае по-добре. Хубаво е, че Троян е усетил странно звучащите моменти и ги е променил, за да изглеждат по-разбираемо и логично.

След спектакъла разбрах, че всъщност съм гледал нещо като „нова версия“, защото в дипломната версия на Троян е участвал актьорът Боян Младенов. Боян Младенов несъмнено е добър актьор и той неслучайно е бил поканен да участва. Не разбрах точно каква е причината за смяната, но именно след нея се е получило онова въздействие, за което писах в началото. По мое мнение – за добро!

Браво, момчета!

Всички снимки: © Мариана Камбурова