Етикет: Симеон Алексиев

Categories
Театър

„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

Loading

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Categories
Театър

Антихрист

Loading

Преди всичко – едно уточнение: Аз съм крайно нерелигиозен и невярващ. Отказвам да приема съществуването на Господ и по същата тази причина отричам и отхвърлям Дявола. Боравя с тези понятия единствено и само като художествени образи и категории. Въобще не ме интересуват религиозните пристрастия на хората и много слабо ме вълнуват фанатичните напъни на този и онзи. Има вероятност по-долу, поради неразбиране и непознаване, някои части от текста да съдържат неточности от канона – това ще са моите представи за него.

Антихрист в Пловдивския театър

„А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак хващаш перото?“
–Емилиян Станев, из „Антихрист“

Антихрист

На 15 януари беше премиерното представление на „Антихрист“ по Емилиян Станев в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив. Постановката е дебют на Анастасия Събева, която въпреки крехките си 23 години, е успяла съвсем точно да разчете посланието, да го анализира, пречупи през призмата си и да го предаде на актьорите. А оттам – и на зрителите.

Само че зрителите, особено в този случай, трябва да са достатъчно подготвени от една страна какво ги очаква, а от друга – да са прочели романа. Ето го романът Антихрист (препратка за прочитане в Читанка, за да не се излагате!) Иначе нищо не става, губи се идеята, а на драгия зрител му е скучно и не разбира много-много какво се случва по сцената, посланието, идеята. Казвам го от опит, защото го видях на премиерата!

Иначе представлението е смазващо, много добро и въздействащо. Както казах и по-рано, режисьорката очевидно отлично си е свършила работата, а покрай нея – и целият постановъчен екип. Крайният резултат, след сериозна работа, е представление, което връща надеждата ми, че Пловдивският театър може да реализира и качествени, стойностни заглавия на голямата си сцена (образно казано, предвид че голямата сцена изгоря и това е тема, която по-добре да не зачеквам). Защото „Антихрист“ е театралното събитие на Пловдивския театър, а не както на някои им се искаше – „Възвишение“. Защото и аз, както и Еню-Теофил, видях Таворската светлина, но за него тя не е „благодат и райска светлина“, не укрепва вярата и охладнява душата му. Аз пък видях крехката надежда. Защото всеки се убеждава, рано или късно. Само Еню-Теофил никога не стига до убеждение, на което да повярва и затова се задоволява със сладостта на отрицанието.

„Антихрист“ ми даде точно онова, за което бях си купил билети и бях избрал да го гледам. Бързо след хаотичното и леко шумно начало, заради което репликите оставаха недочути и неразбрани, спектакълът ме погълна с философските размисли на Еню-Теофил и неговото непрекъснато търсене на целта и смисъла на живота, неговото страдание от мъчителните въпроси и невъзможността да намери нищо. Макар и седнал на балкона, осезаемо беше усещането за празнотата и неудовлетворението, които той изпитва, за трагедията на неговия живот. Отърсвам глава и се отдалечавам от текста, който познавам, защото съм чел неведнъж. И видях, че има нещо, което не ми беше съвсем ОК с разпределението – не мога да посоча какво, но нещо ми куцаше и някои роли сякаш не бяха попаднали при артисти, които биха ги изградили най-подобаващо (няма да споменавам конкретни имена, защото не ми се занимава с глупости!). Не знам, може да е режисьорско решение (въпреки че силно се съмнявам) второстепенни образи да са по-силни и ярки от главни. На моменти ми изглеждаше като рецитал, а вместо вътрешната борба на Еню-Теофил (и противопоставянето на божественото и земното – тема, която прозира още от имената, които той носи), получавах ударни дози излишна патетика, чинно издекламирана на един глас. Това от видеото не си личи.

Post by Драматичен театър-Пловдив.

В цялото действие някак неубедително ми се струваше как „антихристът“ ту погребва Христос, ту се противопоставя на Дявола, при това многократно. Само че аз съм чел романа, при това не веднъж, и използвах действието повече за припомняне, отколкото да ме просветлява. Аз и именно затова страшно много харесах „Антихрист“. Вероятно след стреса от премиерата тази патетика ще изчезне, страстите ще се успокоят и образът ще улегне. И ще се превърне в онова, което режисьорката е очаквала. Надявам се това да се случи. Защото „Антихрист“ е много важно представление, много ценен текст, който трябва да достигне до възможно повече хора. Да ги докосне, да ги развълнува.

Дори днес „Антихрист“ звучи актуално в свят на безверие и отрицание. Защото мнозина, подобно на Еню, изгубват своята вяра и се отказват от християнския смисъл на живота и достигат до простия извод, че ако няма бъдещ живот, по-добре е да извлече колкото може повече удоволствия от земния. Всяка минута, всяко наслаждение трябва да се улови. И така целта на живота се превръща в консумиране на самия живот. И в това се състои трагедията на нашия бит.

И „Антихрист“ показва точно това, при това по много точен и премерен начин. Затова го и препоръчвам!

Mеждувременно пък ми направи впечатление, че пловдивска журналистка, която пише за театър, не прави разлика между пиеса, постановка и представление. Същевременно пък Пенка Калинкова въздиша по миналото и поставеновката отпреди 36 години на същата сцена, вместо да описва сегашната.

Антихрист

Можете да видите още много снимки от представлението. Фотограф е Николай Бекярски, използваните в публикацията снимки също са негови.

„Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш – дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живее без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чедо, доде не се докоснеш до Таворската светлина.“
– Евтимий към Теофил, „Антихрист“ от Емилиян Станев

Categories
Театър

Албена, в три версии

Loading

Албена

„Албена“ на Йордан Йовков е една от най-красивите български пиеси, може би една от най-познатите, най-четените и с най-запомнящи се персонажи. Ако не ми вярвате, попитайте някой и ще видите, че веднага, почти без замисляне, ще може да каже по няколко думи за Албена, за Куцар и за Нягул. Или поне да ги назове по име. Именно затова и театралният зрител, когато прекрачва прага на салона, има някакви предварителни очаквания, нагласи, тълкувание, готов е да осъди или оправдае героите за действията им…

За първи път пиесата е поставена на сцената на Народния театър през 1929г от Н.О. Масалитинов. През 70-те е поставена в пловдивския театър от Любен Гройс. През 2011 я гледаме отново в Пловдив, този път под режисурата на Пламен Панев.

Всъщност Пламен Панев не поставя „Албена“ за първи път сега – преди това е работил със заглавието в театрите в Кърджали и Русе. Географската отдалеченост на трите града не предполага публиката да познава и да е гледала някоя от другите постановки. По същия начин отдалечеността в годините не позволява познаване на работата на Масалитинов, а днес само някои си спомнят за спектакъла на Гройс (аз не съм бил роден тогава 🙂 ).

Е, аз не мога да пътувам през времето, но пък съм гледал „Албена“ на кърджалийския театър1, а след това доста дълго си говорих с колеги от русенския театър за тамошната „Албена“2, за да разбера как е еволюирала режисьорската мисъл, какво се е променило. Вече успях да изгледам и пловдивското представление3, чиято премиера е днес. Съжалявам, че трябва да го кажа, но аз не успях да видя някакво развитие от това, което вече бях гледал или чул.

Няма да описвам сюжета, той е познат на всички. Ако не сте от тези „всички“ – тайничко можете да прочетете пиесата и да запълните пропуска.

Основно място и в пиесата, и на сцената, заемат отношенията Куцар4—Албена5—Нягул6, а основният въпрос, който се разнищва е „подсъдна ли е красотата?“ Не получаваме готови отговори, всеки сам решава за себе си. Добре, това е чудесно.

Дълбокото познаване на текста, фактът, че съм гледал едната постановка и съм слушал много за другата, ми изиграха много лоша шега — не успях да получа дозата театър, заради която бях отишъл. Станах свидетел на странен микс между кърджалийската и русенската постановки. Поднесени на пловдивска сцена с малки промени в сценографията, труднозабележими – в костюмите и нова музикална среда7. Чувството за déjà vu ме налегна още в момента, в който видях каруцата на сцената при влизането в салона и не ме пусна до момента, в който светлините в салона не светнаха отново след края. През цялото време имах усещането, че това не беше работа на Пламен Панев, на когото се възхищавах за работата му по „Истанбулска история“ – всичко изглеждаше значително по-сурово, по-непремислено, като плод на някакъв по-ранен труд. Какъвто всъщност е.

„Албена“
фотограф: Георги Вачев

Странно беше, че след края мнението ми съвпадаше с това на тези, с които бях – ако Албена и Нягул не присъстваха на сцената, а те бяха само някакви въображаеми лица, за които само се говори – всичко щеше да е прекрасно и представлението щеше да е увлекателно, дори забавно на моменти. Главните герои просто не бяха главни сега. Дори не бяха герои, толкова скучни и плоски ми/ни се сториха.

Не успях да видя в Саня Борисова символиката на бялата лястовица (ключов мотив от прозата на Йовков), но пък ярко в съзнанието ми се е запечатал образът на Николина Харизанова в ролята на Албена. Саня, с бялото си лице, руса коса и сини очи, съвсем не е най-точната представа за българка от онова време – в моите представи Албена изглежда инак, с тъмна коса и очи… това в случая е плюс за Николина, която освен това, беше и убедителна, и решителна. И от зрителска гледна точка, без особени усилия успя да се вмъкне в образа си и под кожата ми.

Не успях да разбера режисьорския поглед или липса на такъв върху Христо Пъдев (не успях да харесам и Атанас Атанасов навремето, в кърджалийското представление).

Не успях да разбера причината, поради която Саня Борисова е била подбрана и включена в разпределението – ако целта е заради популярността ѝ покрай „Стъклен дом“ да се привлече публика в салона – това не прави чест нито на режисьора, нито на екипа от театъра, че са го допуснали.

За сметка на това пък всички останали бяха безупречни. Особено Симеон Алексиев (Куцар). Абсолютна категоричност, бързина и убедителност. Още с появяването си. Познавам Симо от много години, гледал съм го в много други пиеси, но сега сякаш го преоткрих. Неочаквано добро изпълнение, на фона на другите главни действащи лица.

Интересни ми бяха трите съседки (Мария Генчева, Русалина Чапликова и непозната за мен девойка), хареса ми Стефан Бобадов с неговото френетично, почти до втръсване искане да му се смели жито, интересен ми беше и Трян Гогов като Иванчо Сенебирски.

Решението с вратите беше донякъде сполучливо, макар да изисква по-сериозна театрална култура, за да се разтълкува правилно.

Албена
фотограф: Георги Вачев

Не ми беше интересно да видя донесеното от Русе червено кълбо прежда и кървавата кърджалийска луна, която изгрява при убийството на Куцар (не ставаме свидетели на самото убийство, не станахме свидетели и в кърджалийското представление). И в Кърджали падна бялото платно в дъното на сцената, сега пак ми се случи… Къдричките на свещеника са пренесени от Русе и тук, старовремският грамофон от Кърджали вероятно е същият и сега, хвърлянето на брашно във въздуха също вече го бях виждал…

Но! Както казах, всичко това е само защото съм запознат с другите, предишните животи на „Албена“, пречупена през призмата на Пламен Панев. Ще ми се да вярвам, че на премиерата и оттам насетне и Саня, и Христо няма да са такива пънове, а ще се отпуснат и ще успяват да изградят образите си подобаващо и няма да се налага на останалите да изнасят представлението на гръба си (Както Куцар мъкне тежките чували). Ще ми се да вярвам, че просто не съм гледал най-доброто възможно представление, че заради възрастта и неопитността си, двамата са били стреснати и уплашени. Ще ми се да вярвам, че представлението ще има дълъг живот, защото ако не друго, то публиката трябва задължително да види Симеон Алексиев. Такъв, какъвто го видях аз.

И да си припомни драмата, сътворена от Йовков, разбира се. Защото, признайте си, няма да отделите време, за да я прочетете (отново)…

Categories
Театър

Когато гръм удари

Loading

Да ме прощават университетските ми преподаватели, но пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Пейо Яворов не е и няма как и защо да е сред любимите ми драматургични произведения. Дори я намирам за донякъде скучна, плоска. Някога, когато Яворов я е писал и е била поставяна, е възможно да е била интересна, да е провокирала някакъв дебат. Днес темите са толкова дъвкани и предъвквани, дотолкова са разпространени и преживени, че дори не им обръщаме внимание.

„Когато гръм удари“ е вече част от репертоара на Драматичен театър – Пловдив, с премиера на 11 септември. Режисьор е Стайко Мурджев — млад режисьор, покрай когото се зашумява с дипломната му работа – постановката „Пухеният“, с която миналата година печели Икар за дебют. За мен е изумително, че нещо е успяло да го грабне в текста на Яворов, да го провокира дотолкова, че да го постави на сцена. Не знам дали и кой точно от (вечните?) въпроси, до които се докосва всеки от героите е впечатлил режисьора — за любовта и омразата, верността и дълга, лъжата и истината, егоизма и всеотдайността, доброто и злото… Или може би пораженията, до които достига всеки от героите? Аз не успях да намеря отговор на този въпрос в действието. Или може би това е търсено?

Опитах се да завържа разговор с режисьора за спектакъла, но той не беше от най-разговорливите1. Искаше ми се да допълня представите си и да му задам няколко въпроса, но не се получи – от него разбрах, че съм изпуснал пресконференцията, сиреч – изтървал съм влака. Нищо, ако не съм разбрал нещо както трябва или съм изпуснал, нека е за негова сметка.

„Поради някои специфики на спектакъла, входът е през терасата!“, казаха ми на влизане към салона. През терасата попадам2 в страничния джоб на сцената, за да мога да достигна до дъното ѝ, където зрителят не е попадал (освен може би в редки случаи – само с поглед) – там, върху практикабли, е изместено мястото за публика, точно срещу салона. Светлинна завеса пречи да се вижда в него, като съсредоточава вниманието върху случващото се на сцената.

Мариана Йотова, Димитър Димитров, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Текстът на Яворов (би трябвало да) е познат, но ето накратко – действието ни пренася в дома на Сава Попович и съпругата му Бистра. Те двамата имат привидно щастлив и безоблачен семеен живот. Но над семейното гнездо надвисва буря – щастието е застрашено от неочакван гост от миналото, а най-голямото богатство и гордост на Сава – синът Данаил – се оказва дете на полковник Витанов. Преди 21 години Витанов е имал „афера“ с Бистра, която не е признала и е крила това от всички. Появяването на полковника срутва из основи всичко, защото то е градено върху плаващи пясъци. Миналото хвърля сянка върху бъдещето.

Сценографията и костюмите са на Петър Митев, музиката е на Петя Диманова. Сценографията е изчистена, но интересна, нетрадиционна (очаквах да заваря нещо кичозно и натруфено, за радост – не се случи!), недотам мобилна (за турне, макар че след като цялата сценография на „Кола Брьонон“ е могла да бъде пренесена до Пловдив, значи не е толкова невъзможно.), но в същото време подвижна (защото е построена върху кръга) и това позволява поглед към нея от различни ъгли. Както и пряко участие в случващото се, надникване през прозоеца на рушащия се дом, на разпадащото се семейство. Оградено, затворено пространство, привидно скриващо грешките от миналото и изповедите на героите от външния свят, прикриващо невъзможното бъдеще. Зрителят се озовава в „окото на бурята на една семейна трагедия, която прераства в екзистенциална“. Ролите са поверени на Петя Силянова, Димитър Димитров, Симеон Алексиев, Юлиян Балахуров, Мариaна Йотова, Елена Атанасова и Венелин Методиев.

Оказа се, че не съм гледал най-доброто възможно представление, защото това, на което аз присъствах, остави у мен впечатлението, че Бистра (Петя Силянова) играе жертва, вместо властна и категорична жена, която с вдигната глава признава грешката си и готовността и категоричността да понесе последствията от нея. Въпреки това, точно този образ, който аз видях, страшно много ми напомни на Нора (от „Куклен дом“ на Ибсен). Докато я гледах там, на сцената, върху тази сценография и с този костюм, това беше образът, който ми изплува. Нора от едно малко по-различно време и място. И ми хареса, макар че би ми било интересно и любопитно да я видя и в другата ѝ противоположност.

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Малкото и затворено, почти клаустрофобично пространство, в което са разположени зрителите, особено след спускането на противопожарните завеси, навяваше у мен непрекъснато усещане, че всеки момент ще завали. Дъжд. Дъждът, който непрекъснато вали в „Призраци“ (отново на Ибсен). Вместо него, обаче, валя сняг. В душите на героите. Може би именно заради това ми допадна така изиграният образ на Бистра – ако тя беше победител, нямаше да усеща празнина и студ в душата си и снегът щеше да изглежда нерелевантно.

„Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Не знам дали представлението ми хареса, не знам дали мога и бих го препоръчал – ако харесвате Яворов като драматург, ако харесвате, например, стари български филми и усещането за „старост“, която навяват, гледани днес, ако харесвате актьорите да говорят „като едно време“3, то представлението ще ви допадне. Ако обаче търсите нещо повече, нещо, което да ви вълнува, провокира, да ви кара да се смеете, плачете, да се раждате, умирате, страдате и т.н., изберете си друго представление от афиша.

На мен лично ми допадна. Хареса ми начинът, по който са вплетени текстове на Достоевски и Чехов (вкл. откъс от „Вуйчо Ваньо“ на френски). Хареса ми измислената героиня на Елена Атанасова – стоеше интересно на фона на действието. Хареса ми Нора Бистра. Не ми хареса това (толкова много!) разсипване на ледени кубчета по сцената. Харесаха ми костюмите. Не ми допадна музикалната картина – на моменти толкова силна и натрапчива, че е почти на прага на търпимото. Хареса ми как е решено осветлението.

Истинско геройство е, не мога да отрека, от такава „слаба“ драматургично пиеса да изтръгнеш толкова много и да го превърнеш в спектакъл, който ако не е блестящ, то поне е гледаем. Стайко Мурджев се е справил много добре.

Всички снимки: © 2011 Георги Вачев

Categories
Театър

Истанбулска история

Loading

Ако по една или друга причина, независимо каква, ви попадне пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу, моят съвет е, да я подминете. Не защото е лоша, а защото имате по-добра възможност – да гледате „Истанбулска история“ на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, сама по себе си, не би ви впечатлила с нищо – поредната банална камерна пиеса за двама души – мъж и жена – с прилична разлика във възрастта, между които има някакви чувства. Съжалявам, за мен не е интересно четиво, предполагам и за вас, чели сме предостатъчно подобни истории.

Спектакълът на Пламен Панев, обаче, е нещо съвсем различно. За него ще иде реч по-долу.

Истанбулска история
(фотограф: Георги Вачев © www.georgivachev.com)

Да започнем отначало. „Истанбулска история“ е авторски спектакъл на Пламен Панев по пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу (в превод на Исмаил Б. Аглагюл), поставен на Камерна сцена в Драматичен театър – Пловдив. Нека заглавието да не ви подмамва; всичко онова, което се случва на сцената, е много далече от онова, което се случва в сериалите от същите географски ширини, с които ни заливат родните телевизии. Любовта е една по целия свят, а заглавието е единственото (е, и малко видео и снимки), които свързват историята с Истанбул. Не, няма го манталитетът, няма го поведението, няма нищо ориенталско – гледате актьори, които може да са и от Виетнам, Суринам, Конго, Австралия, Норвегия…

Та спектакълът разказва, по доста интересен и неочакван начин, за тайната връзка на известен сценарист (Симеон Алексиев) и доста по-младата продавачка в бутик (Елена Кабасакалова), като проследява (по особено интересен и привлекателен за зрителя начин) цялата им връзка – от запознанството, през флирта, копнежа, зараждането на любовта, през първия секс, та се стигне до… не, не до хепи енд-а, до него има време, до раздялата. А през цялото това време, на сцената се случват неща, които липсват в пиесата – например ангелите-хранители (или второто аз?) на двамата влюбени (Георги Вачев и Мария Станчева в прекрасни роли), които им дават съвети и им слагат думи в устата (често по особено комичен и двусмислен начин, много хитро решение).

[pull]“…такъв човек ми напомня на парашутист, който се е запънал на вратата на самолета и го е страх да скочи. По традиция, пускачът трябва да го насърчи… с крак… южно от бъбреците.“[/pull]Появява се и баналната съпругата (Русалина Чапликова) с нейните непрекъснати щения за кори за баница, яйца, сирене и ранно прибиране… при положение, че наоколо витае любов (е, и не само…).

По едно време действието се прекъсва от монолога на Румена Георгиева, в ролята на домакинята, гледаща сериали, говореща и копнееща за любов като на кино. Mакар и изваден от основната сюжетна линия, той е по особен начин свързан с действието и няма как да не предизвика бурен смях (както ще го направи и самият вид на Румена), а публиката до края на представлението ще повтаря на ум репликите, за да не ги забрави. За по-голямо удобство, можете да намерите 2 извадки в страни от статията.

[pull]“Любовта е като аероплан, в който има двама парашутисти, но само един парашут. Почне ли да пада самолетът, грабвай пръв парашута. Светне ли лампичката, скачай веднага!“[/pull]

На по-късен действието отново се прекъсва и ставаме свидетели на друг монолог, на друга домакиня (но отново Румена Георгиева), която гледа сериали. Тя прави бърз анализ (между два сериала, сещате се, времето е малко) на периодите, през които преминава една връзка. Тъй като монологът й е много хубав (а със сигурност ако гледате спектакъла, ще ви направи впечатление), можете да го прочетете целия ето тук.

Миксът от много и добра актьорска игра, многото хитри режисьорски хрумки, пеенето на живо, играта със светлината, добрият текст, получил след след режисьорската намеса (нали споменах вече, че пиесата е безкраен речетатив между двамата влюбени), вплитането на кадри на Симо и Ели от Истанбул, направиха двата часа да преминат неусетно, с много смях и положителни емоции.

„Истанбулска история“ е лек и приятен, комуникативен спектакъл, предназначен за всички онези, които влизат в театъра, за да получат солидна доза забавление, каращ те, между порциите смях, да се замислиш за това как и колко обичаш, достатъчно ясно и категорично ли демонстрираш истинските си чувства, които те връхлитат, какво ти струва това и какво причинява на партньора.

Ще завърша с няколко режисьорски размишления по темата: „романтиката мутира в нещо съвсем друго, нещо което много прилича на любов, но не е; семейството като социална група върви към сгромолясване през този век, сексът става ужасно скучно занимание и все по-често има само една функция – комуникативна!“

И когато изгледате спектакъла, подарете на любимия си матрьошка. Може пък вътре, в последната и най-малка кукличка, да се е скрила ЦЯЛАТА ВИ любов.

Categories
Кино

Гераците

Loading

Успях да изгледам „Гераците“ на режисьора Максим Генчев, който препоръчах.

В салона (Зала 1 на Лъки синема в Пловдив) нямаше много хора, всъщност и в малката зала да беше прожекцията, пак нямаше да е пълна – очевидно любителите на родното кино са малко.

Филмът е нискобюджетен (около 60 000 лв), сниман за около половин месец (от средата на юли до началото на август), повечето актьори са непрофесионални актьори. Това си личи — къде за добро, къде не. Малкият бюджет и ограниченото време за снимки са наложили филма да е по-камерен, някак си по-затрогващ. Донякъде се е получило, на мен ми хареса това решение.

Всички сме чели повестта, някои са гледали и филмoви версии – в основата лежи идеята за разграждането на патриархалния род. Тук освен това се набляга и на идеята, че когато звънът на парите заглуши гласа на сърцето, всичко се разпада. Краят на филма (който няма почти нищо общо с края на повестта) е много поучителен — най-важното на света е животa, но хората го разбират едва преди смъртта си.

И като отворих дума за разминаването с повестта – на мен лично ми хареса решението (наложено от малкия бюджет) Елка да направи опит да се удави в кацата под капчука на двора, вместо на реката.

Като изключим Йордан Герака (Максим Генчев) и Матей Маргалака (Симеон Алексиев), другите образи са абсолютно безлични и дървени. И мъжете, и жените. До един бяха като извадени от калъп, еднакви, плоски, дървени… А всички, и Божан, и Петър, и Павел са интересни типажи, които можеха да бъдат развити. Донякъде добре се представи Елка, но съм убеден, че можеше и още.

Всъщност сковаността се вижда още в трейлъра, забелязах го още на първото гледане, но реших, че се е получило само на тези сцени.

Първоначално Максим Генчев е предложил на Симеон Алексиев да си разменят ролите. Личното ми усещане е, че на Симо повече щеше да му пасне образа на стария Герак. Чисто визуално черитите на лицето му са по-остри, по-груби и повече се добливат до изградената ми представа за образа на Йордан Герака.

Музиката е добра, много добра. Но извадена от контекста на филма. На мен ми беше странна и неестествена. Щеше да звучи много добре ако продукцията беше мащабна, но за камерен филм…

Същото важи и за камерата – или операторът е бил пиян през цялото време на снимките, или е използвал някаква техника, от която още на 10-та минута те заболява главата. Все едно гледаш Формула 1, а не филм.

След прожекцията се повдигна въпросът дали филмът е учебен, т.е. дали може да замени прочита на повестта. Мнението ми е, че не може и не би трябвало да го прави. А дали трябва да се гледа – да, трябва, дори и насила.