Етикет: Христо Пъдев

„Дисни трилър“ на Стайко Мурджев в Драматичен театър – Пловдив е представление, което копнеете да гледате. Но същевременно с това ви е страх. Така мога да обобщя впечатленията и възхитата си за представлението.

Изключителен фен съм на театър, който вълнува, който провокира, който те предизвиква да (съ)преживяваш случващото се на сцената и който те кара да настръхваш. Като някакво зловещо съчетание между скоростно влакче и влакче на ужасите, което поставя на изпитание привидната смелост – хем знаеш, че си в безопасност, хем крещиш неистово, а вятърът и различни други фактори отвяват защитната обвивка и оголват и подсилват страховете и емоцията.

„Дисни трилър“ е точно такова преживяване. То се случва в Пловдивския театър, на камерна сцена, под режисурата на Стайко Мурджев. Не крия, че не бях особено впечатлен от предишни негови постановки – „Когато гръм удари“ и „Крал Лир“. Донякъде се опитвах да изследвам лутането му. И когато разбрах, че ще поставя „Дисни трилър“, първоначално смятах да пропусна. После, евентуално да не съжалявам за пропуснатата възможност, „си написах домашното“ – седнах и прочетох пиесата, повече за театралното течение и текстове на няколко от най-ярките представители. И вече бях убеден, че трябва да гледам какво се е получило. Пиесата е поставяна преди години в Театър 199 и на сцената на учебния театър в НАТФИЗ, а аз за съжаление не съм ги гледал.

Още докато четях пиесата, макар и на английски, имах усещането, че изпитвам усещания, които вече съм преживявал на кино и докато съм гледал филми. Всъщност малко са филмите, които наистина са ме втрещявали, а още по-малко – книгите, които са успявали да рисуват в съзнанието ми плътни и ярки, живи картини и са провокирали и други сетива, освен зрението.

Първоначалното ми впечатление и убеждение беше, че „Дисни трилър“ не е за всеки. Сега, вече два дни след като гледах представлението и след като вече детайлно обсъдихме с Нели всички аспекти на преживяното, мнението ми е коренно различно — това е спектакъл за всички и е въпрос на умело представяне, за да може не просто да провокира зрителския интерес, а и да достигне до публиката, да ги накара да го почувстват и правилно разберат и оценят достойнствата му.

„Дисни трилър“ е изпитание, предизвикателство. За режисьора, за артистите, за администрацията на театъра, за публиката. За всички. Всички трябва да се изправят пред страховете си и (евентуално) да ги преодолеят. Защото „Дисни трилър“ е представление за страха. За страха в най-различните му проявления и форми, но и за оня изначален страх, който те смразява изневиделица и кара косъмчетата на ръцете да настръхват без реална причина. Нямаше как да не се сетя за студията на Фриц Риман „Основни форми на страх“, защото темата сме я обсъждали с приятели неведнъж и то доста обстойно.

Както и самата пиеса предполага и изисква (а и театралното течение, към което принадлежи, като цяло), представлението е шоково. И визуално, и вербално, то поставя на изпитание границите на зрителската търпимост. Ако трябва да сравнявам, вероятно бих дал за пример текстовете на Ървин Уелш (ако трябва да е литература) или филмите от поредицата „Убийствен пъзел“ – едновременно описват някаква плашеща действителност, но усещането е допълнително подсилено, за да е още по-шокиращо. Харесвам този подход и смятам, че театърът трябва да дава крайни примери и да провокира по този начин различни емоции, действия или други реакции. Наясно съм, че „Дисни трилър“ ще провокира полюсни мнения и реакции, но съм наясно, че онези, които го отричат, няма да го правят, защото представлението или текстът не са достигнали до тях, а защото ще ги е страх да признаят, че това се е случило.

Защото „Дисни трилър“ дърпа една много тънка струна във всеки и пиесата съчетава в себе си елементи на страха от ранното творчество на Стивън Кинг и познатото от Сартр „Адът – това са другите“. Въздейства на психологическо ниво и извлича и гъделичка страхове, стаени във всеки от нас и съвсем органично съчетчва такива, провокирани от външни фактори.

В измисления свят на близнаците брат и сестра Пресли и Хейли Стрей има място единствено за спомените от миналото, барбитуратите на родителите им, умрели преди 10 години, и шоколад. Будят се нощем и с помощта на лекарството прекарват деня в сън. Нямат приятели и напускат дома единствено за да купят шоколад. В началото ги заварваме в спор кой да купува шоколада. Хейли споделя, че последният път, когато е била за шоколад, е била нападната от глутница освирепели кучета и е била спасена от свещеник с пушка. Хейли изглежда напрегната, затова Присли поема отговорността за шоколада и я успокоява, като ѝ разказва любимата ѝ приказка: описание на ядрен холокост, след който те са единствените оцелели.

Извратена модерна версия на Хензел и Гретел, която бързо придобива допълнителни окраски, когато стените на дома, които отделят идеалния свят от лошото и страшното, което дебне отвън, рухват. Шум отвън и любопитството, което се оказва по-силно от страха, позволява на страховете, които спотайваме в себе си, да се срещнат с тези, които ни дебнат отвън. Дневната на дома бързо се превръща от непревземаема крепост, в стерилна операционна, подготвена в нея да се извърши болезнена дисекция на всички страхове, както и на нездравия ни интерес да наблюдаваме зрелищния процес. Потръпваме нервно, но не отместваме погледа си, за да не изпуснем нещо, доволни, че това се случва на друг, не на нас самите. На нас това не може да ни се случи, ние се чувстваме защитени, защото маските, които носим и стените, които сме изградили около себе си, ни предпазват. С крайчето на съзнанието ни знаем, че сме на театър, в театъра, удобно разположени на червените кресла, там някъде в мрака.

„Дисни трилър“ е преживяване, което, убеден съм, не ви се е случвало досега. Това е най-новото заглавие от репертоара на Пловдивския театър, а премиерата му е на 12 ноември. Кратка, изключително динамична пиеса, изпълнена с къси и незавършени диалози и дъъълги, но за сметка на това пък безкрайно описателни монолози. Гледа се леко, продължава около час и 20 минути, без антракт. После изпитваш страх.

Това написах като начало за F2Ftv и точно тези думи бяха цитирани (без посочване на автори и източник, разбира се) от Мариела Хубинова за БНТ2 и точно за тях беше се хванала тя, за да проверява истинността им. А те са неоспорим факт, защото не съществуват такива прегради, няма такива маски и това, че сме на театър, в театъра, не означава абсолютно нищо. Още след угасването на светлините, започваме да проектираме себе си във всеки един от персонажите, техните страхове са и наши страхове. И това ни плаши, това ни ужасява, това ни кара да потръпваме. Защото някой ни е хванал, вързал ни е и насила ни оголва, достига до най-съкровените ни кътчета, които кътаме и пазим в себе си, за себе си. Това предизвиква паническия страх.

Мога да пиша още много, защото имам някакво вътрешно усещане, че вероятно ще съм най-ревностния защитник на постановката, а през последните дни по различни поводи се впускам в анализи както на нея, така и на отделни теми, които разглежда. Разчекнал съм я като жаба на масата и с бръснарски ножчета ѝ правя нескопосани разрези в опит да стигна още по-дълбоко. Само хлебарки още не съм ял, но това не е страшно, а гнусно. Мога още надълго и широко да описвам страхотната актьорска игра, режисьорски решения, за изключителната сценография, напластила спомените… за всички тези неща ще пишат всички останали, които ще отразяват премиерата или преживяването си на по-късен етап. Няма как крайният продукт да е изключителен без съставните му звена да не са. Но аз исках да опиша други неща, за които другите не биха писали, не биха се замислили върху тях, не биха анализирали. Защото те, струва ми се, ще са решаващи за провокиране на интереса.

Защото е важно да се гледа „Дисни трилър“. Защото единственият начин да преодолееш страховете си, е да се изправиш срещу тях.

Любопитно е защо много от колегите журналисти не бяха на пресконференцията и не изпитаха емоциите, които заглавието така щедро раздаваше. Вероятно това обяснява защо толкова много се опряха на първоначалните ми впечатления. Ако имате нужда от още повече убеждения, прочетете материала на Мария Луцова в „Марица“, с която се засякохме на представлението. Можете да чуете и интервюто за Радио Пловдив, в което Галя Митева категорично потъпка визия, мисия и цели на радиото, правейки помен с чужда, моята, пита.

Страх!