Да ме прощават университетските ми преподаватели, но пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Пейо Яворов не е и няма как и защо да е сред любимите ми драматургични произведения. Дори я намирам за донякъде скучна, плоска. Някога, когато Яворов я е писал и е била поставяна, е възможно да е била интересна, да е провокирала някакъв дебат. Днес темите са толкова дъвкани и предъвквани, дотолкова са разпространени и преживени, че дори не им обръщаме внимание.
„Когато гръм удари“ е вече част от репертоара на Драматичен театър – Пловдив, с премиера на 11 септември. Режисьор е Стайко Мурджев — млад режисьор, покрай когото се зашумява с дипломната му работа – постановката „Пухеният“, с която миналата година печели Икар за дебют. За мен е изумително, че нещо е успяло да го грабне в текста на Яворов, да го провокира дотолкова, че да го постави на сцена. Не знам дали и кой точно от (вечните?) въпроси, до които се докосва всеки от героите е впечатлил режисьора — за любовта и омразата, верността и дълга, лъжата и истината, егоизма и всеотдайността, доброто и злото… Или може би пораженията, до които достига всеки от героите? Аз не успях да намеря отговор на този въпрос в действието. Или може би това е търсено?
Опитах се да завържа разговор с режисьора за спектакъла, но той не беше от най-разговорливите[2. Вероятно заради факта, че беше малко след 3 след полунощ, дни преди премиерата.]. Искаше ми се да допълня представите си и да му задам няколко въпроса, но не се получи – от него разбрах, че съм изпуснал пресконференцията, сиреч – изтървал съм влака. Нищо, ако не съм разбрал нещо както трябва или съм изпуснал, нека е за негова сметка.
„Поради някои специфики на спектакъла, входът е през терасата!“, казаха ми на влизане към салона. През терасата попадам[2. Disclaimer: Работил съм в Драматичен театър – Пловдив като Експерт реклама и PR. Запознат съм с потайностите около сцената и местата, през които трябваше да мина, те не представляваха изненада или новост за мен, но със сигурност ще са интересни на зрителите.] в страничния джоб на сцената, за да мога да достигна до дъното ѝ, където зрителят не е попадал (освен може би в редки случаи – само с поглед) – там, върху практикабли, е изместено мястото за публика, точно срещу салона. Светлинна завеса пречи да се вижда в него, като съсредоточава вниманието върху случващото се на сцената.
Текстът на Яворов (би трябвало да) е познат, но ето накратко – действието ни пренася в дома на Сава Попович и съпругата му Бистра. Те двамата имат привидно щастлив и безоблачен семеен живот. Но над семейното гнездо надвисва буря – щастието е застрашено от неочакван гост от миналото, а най-голямото богатство и гордост на Сава – синът Данаил – се оказва дете на полковник Витанов. Преди 21 години Витанов е имал „афера“ с Бистра, която не е признала и е крила това от всички. Появяването на полковника срутва из основи всичко, защото то е градено върху плаващи пясъци. Миналото хвърля сянка върху бъдещето.
Сценографията и костюмите са на Петър Митев, музиката е на Петя Диманова. Сценографията е изчистена, но интересна, нетрадиционна (очаквах да заваря нещо кичозно и натруфено, за радост – не се случи!), недотам мобилна (за турне, макар че след като цялата сценография на „Кола Брьонон“ е могла да бъде пренесена до Пловдив, значи не е толкова невъзможно.), но в същото време подвижна (защото е построена върху кръга) и това позволява поглед към нея от различни ъгли. Както и пряко участие в случващото се, надникване през прозоеца на рушащия се дом, на разпадащото се семейство. Оградено, затворено пространство, привидно скриващо грешките от миналото и изповедите на героите от външния свят, прикриващо невъзможното бъдеще. Зрителят се озовава в „окото на бурята на една семейна трагедия, която прераства в екзистенциална“. Ролите са поверени на Петя Силянова, Димитър Димитров, Симеон Алексиев, Юлиян Балахуров, Мариaна Йотова, Елена Атанасова и Венелин Методиев.
Оказа се, че не съм гледал най-доброто възможно представление, защото това, на което аз присъствах, остави у мен впечатлението, че Бистра (Петя Силянова) играе жертва, вместо властна и категорична жена, която с вдигната глава признава грешката си и готовността и категоричността да понесе последствията от нея. Въпреки това, точно този образ, който аз видях, страшно много ми напомни на Нора (от „Куклен дом“ на Ибсен). Докато я гледах там, на сцената, върху тази сценография и с този костюм, това беше образът, който ми изплува. Нора от едно малко по-различно време и място. И ми хареса, макар че би ми било интересно и любопитно да я видя и в другата ѝ противоположност.
Малкото и затворено, почти клаустрофобично пространство, в което са разположени зрителите, особено след спускането на противопожарните завеси, навяваше у мен непрекъснато усещане, че всеки момент ще завали. Дъжд. Дъждът, който непрекъснато вали в „Призраци“ (отново на Ибсен). Вместо него, обаче, валя сняг. В душите на героите. Може би именно заради това ми допадна така изиграният образ на Бистра – ако тя беше победител, нямаше да усеща празнина и студ в душата си и снегът щеше да изглежда нерелевантно.
Не знам дали представлението ми хареса, не знам дали мога и бих го препоръчал – ако харесвате Яворов като драматург, ако харесвате, например, стари български филми и усещането за „старост“, която навяват, гледани днес, ако харесвате актьорите да говорят „като едно време“[3. Не знам дали това е търсен ефект или Димитър Димитров така играе (Сава Попович), но на фона на останалите актьори този тип игра ми изглеждаше не точно на място.], то представлението ще ви допадне. Ако обаче търсите нещо повече, нещо, което да ви вълнува, провокира, да ви кара да се смеете, плачете, да се раждате, умирате, страдате и т.н., изберете си друго представление от афиша.
На мен лично ми допадна. Хареса ми начинът, по който са вплетени текстове на Достоевски и Чехов (вкл. откъс от „Вуйчо Ваньо“ на френски). Хареса ми измислената героиня на Елена Атанасова – стоеше интересно на фона на действието. Хареса ми Нора Бистра. Не ми хареса това (толкова много!) разсипване на ледени кубчета по сцената. Харесаха ми костюмите. Не ми допадна музикалната картина – на моменти толкова силна и натрапчива, че е почти на прага на търпимото. Хареса ми как е решено осветлението.
Истинско геройство е, не мога да отрека, от такава „слаба“ драматургично пиеса да изтръгнеш толкова много и да го превърнеш в спектакъл, който ако не е блестящ, то поне е гледаем. Стайко Мурджев се е справил много добре.
Всички снимки: © 2011 Георги Вачев