Categories
Литература

Когато децата стават заложници в „тихата война“ на възрастните

Когато децата стават заложници в „тихата война“ на възрастните

Родителското отчуждение е една от най-тежките и същевременно „невидими“ драми в съвременното семейство. С нарастването на разводите и споровете за родителски права, темата излиза на преден план не само като юридически казус, но и като дълбока психологическа травма за цялото общество. Светлина върху този сложен казус хвърля книгата на д-р Лазар Атмаджов „Психология на родителското отчуждение“.

Основен акцент в нея е разбирането, че това явление все още не е дефинирано като официално медицинско разстройство, а е по-скоро социален и психологически проблем, който засяга не само разведените двойки, но и цели семейства. Авторът подробно разглежда механизмите на манипулация, чрез които единият родител често заема ролята на жертва, вменява на детето чувство за фалшива лоялност и дисквалифицира другия родител в неговите очи.

Книгата обръща специално внимание на негативните последици за децата, които варират от физически неразположения и нарушения в съня при най-малките до агресия и сериозни психологически травми при по-големите. Анализирано е и честото безсилие на социалната и съдебната система, която се сблъсква с родители, търсещи в лицето на специалистите не реална промяна, а „съучастници“, които да потвърдят тяхната правота.

Книгата трябва да бъде прочетена, защото представлява апел към мъдрост и цели да помогне на родителите да разберат, че техните лични конфликти не трябва да диктуват емоциите на детето.

Разбир се, книгата може да бъде възприета полярно – за някои тя ще бъде огледало на техния собствен болезнен опит, докато за други може да прозвучи като обвинителен акт, който провокира силна съпротива. Тя е инструмент за постигане на честна себерефлексия, като приканва читателя да се запита доколко собственото му поведение е градивно и дали има волята да предприеме действия към промяна в името на благополучието на детето си.

Интервюто ми с д-р Атмаджов за книгата е публикувано в TrafficNews.bg

Линк към интервюто
Categories
Интернет

Проучване: Може ли машината да бъде журналист?

Проучване: Може ли машината да бъде журналист?

Изкуственият интелект вече не просто ни помага — той ни наблюдава, предугажда, дописва. Влиза в редакциите, пише новини, подрежда съдържание, а понякога дори го създава сам. И тук възниква въпросът, който ме занимава от известно време – можем ли да вярваме на новини, написани от изкуствен интелект?

С екипа на TrafficNews.bg, заедно с Департамент „Медии и комуникация“ на Нов български университет, решихме да потърсим реален отговор. Затова започваме проучване по темата. Не просто като журналисти, а като хора, които ежедневно работят с информация и наблюдават как тя се променя под натиска на технологиите.

Днес всяка новина минава през алгоритъм – било то при избора на тема, подредбата в социалните мрежи или начина, по който стига до нас. Машината вече не е просто инструмент, а посредник.

И точно затова е важно да разберем как я възприема обществото – като помощник или като заплаха.

Проучването, което започваме, има три ясни цели:

  • да измери доверието на хората към съдържание, генерирано с помощта на AI;
  • да разбере какви роли обществото е готово да отреди на изкуствения интелект в журналистиката;
  • и да очертае границата между машинната ефективност и човешката отговорност.

„Днес медиите не се съревновават само за внимание, а за доверие. Изкуственият интелект може да ускори процесите, но не може да замени човешката преценка и етичния усет. Изкуственият интелект може да напише текст, но не може да поеме вина. Може да създаде факт, но не може да защити истина. Именно това различава машината от журналиста – не умението, а съвестта“

Димитър Цонев, TrafficNews.bg

Тази мисъл стои в основата на цялото изследване. И макар машините вече да умеят да имитират човешки изказ, те все още не разбират човешкия смисъл.

Журналистиката, колкото и да се дигитализира, остава човешка територия. Но това не означава, че трябва да отхвърлим новите инструменти. Напротив, трябва да ги разберем, преди да ги приемем и доверим.

Затова приканвам всички да се включат в проучването ни. Всяко мнение е важно, защото от това зависи не само бъдещето на медиите, но и това на доверието.

Попълни анкетата и участвай в проучването

Categories
Преглед на печата

Публиката на насилието

Публиката на насилието

В кадър – междублоково пространство. Група подрастващи са се събрали. Едно момиче пада на земята, бутната от своя връсничка, а около нея още седем-осем други момичета стоят, снимат, подвикват, някои дори се смеят. Никой не спира сцената. Никой не се намесва. След малко видеото вече е в TikTok, после в групите във Facebook. Коментарите са стотици. Гледанията – десетки хиляди. Случката се подема и от медиите. И никой не пита: „Как е това дете?“

Това видео не е изключение. То е огледало. Не само на агресията, но и на обществото, което я наблюдава. Днес насилието не се крие. То се снима, споделя, харесва, анализира. То е станало съдържание.

Агресията като спектакъл

Днешната агресия вече не е стихийна. Тя е режисирана. Сцената е ясна – училищен двор, спирка, парк. Публиката е готова – съученици, зрители в TikTok, а после и всички ние. Всяко движение е „подбрано“ така, че да изглежда ефектно пред камерата.

„Видеото придава на агресора илюзия за значение“, обяснява Лазар Атмаджов, с когото разговарях за материал в TrafficNews.bg по темата. „Тя не просто бие. Тя създава съдържание.“

В този момент агресията вече не е просто изблик. Тя е представление – с режисьор, актьори и публика. С други думи, насилието се е преместило от тъмните ъгли в центъра на сцената. И ние всички сме в залата.

Публиката като съучастник

Много е лесно да кажем: „Аз не съм агресор, само гледах.“
Но това „само гледах“ всъщност е част от проблема. Когато присъстваш и мълчиш, ти придаваш тежест на случващото се. Ти ставаш фонът, на който насилието се легитимира.

Психолозите го наричат групов натиск. В реалността, никой не иска да бъде „онзи, който се обажда“. Страхът да не станеш следващата жертва е по-силен от моралния импулс да помогнеш.

„Когато насилието има публика, то вече е социално, а не индивидуално явление“, каза Атмаджов. „Сцената не може да съществува без зрители.“

И в това е най-тежката част – че публиката не просто наблюдава. Тя утвърждава.

Алгоритмите на агресията

И ако някога насилието спираше с края на училищния ден, днес то започва след това. В дигиталния свят видеото има втори живот – по-дълъг, по-жесток и по-вирусен. Колкото повече гледания, толкова по-голяма стойност. Колкото повече лайкове, толкова по-голяма мотивация за следващ клип.

Платформите не правят разлика между съчувствие и садизъм. Алгоритъмът не различава „харесвам това видео“ от „не мога да повярвам, че е толкова брутално“. Той вижда само ангажираност. И я възнаграждава.

Така насилието започва да се самовъзпроизвежда – като цикъл от кадри, гледания и реакции. Без контекст. Без вина. Без граници.

Мълчанието като насилие

Много от свидетелите на такива инциденти казват по-късно: „Страх ме беше.“ Да, страхът е реален. Но и мълчанието е избор. Да гледаш и да не направиш нищо – това също е действие. И то оставя следи.

Понякога един глас, едно „Стига!“, може да спре нещо ужасно. Но този глас липсва, защото никой не иска да излезе от ролята на наблюдател. И когато никой не говори, агресията придобива увереност. Тя расте от безмълвието на тълпата.

Какво може да се направи

Проблемът не е само в агресора. Проблемът е в културата, която превръща болката в съдържание. И решението трябва да започне именно там – в начина, по който учим децата да гледат света.

  • В училищата трябва да има разговори за емоционална и дигитална грамотност.
  • Родителите трябва да знаят как да реагират, когато детето им стане свидетел, а не жертва.
  • Учителите трябва да имат инструменти за действие, когато виждат, че групата се превръща в публика.
  • А обществото – да спре да гледа, без да мисли.

Следващия път, когато видиш подобен клип – не го споделяй. Не бъди зрител. Бъди човекът, който натиска „спри“, не „харесай“.

Огледалото

Видеото, заснето с агресията между ученичките , може да бъде от всеки град. Момичетата може да са от всяко училище. Но публиката – публиката сме всички ние.

Когато насилието има публика, то живее по-дълго. И ако не спрем да гледаме, без да реагираме, следващият клип ще бъде още по-жесток.

Насилието не се бои от камерите. То се храни с тях.
Докато някой не изключи записа – и не каже:

„Това не е шоу. Това е болка.“

Categories
Театър

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс

автор: Жюстин Томс

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс е моноспектакълът на Ангелина Славова, поставя се в Камерна зала на Младежки театър София. Той е част от програмата, посветена на 80-та годишнина от създаването на театъра.

„Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс е не лек текст, може би дори много абстрактен и далечен на пръв поглед за българския зрител, но в умелата интерпретация е на режисьора Стоян Радев и актрисата Ангелина Славова.

Пиесата започва с предаден чрез видео диалог-монолог между Стоян Радев и Ангелина Славова за трудността да се подходи към този текст, за възможните му представяния, подхода към него, трудността, нуждата на зрителя, какво въобще прави театъра в обществото, има ли обществото нужда от театър, от нови идеи, как тези нови идеи си пробиват път и достигат до публиката.

Ангелина Славова с голяма усмивка и леко поема аудиторията в монолога си на интервюирана за популярно телевизионно предаване фермерка. Но усмивката е само начин да се защити, да поднесе по-поносимо едно непоносимо битие, живот на загуба, на липса, на самота, отдалеченост, без празници, дори без Коледа и Нова година, само с рождения ден на Рупърт. Живот в стремеж към свързаност, но без реална възможност за такава. Рупърт, който се ражда, за да утвърди чудото и силата на живота, и който живее само една година.

Изключително умело поднасяне на сложните теми, за които обикновено не искаме и не говорим. Темата за смъртта, за загубата, за жената като творец, за женското начало. Силен образ изгражда Ангелина Славова и през смеха й у публиката напират сълзи.
Текстът е в превод на Воил Велев, сценографията и костюмите са дело на Елица Георгиева, а композитор е Емилиян Гацов – Елби. Екипът работи в голям синхрон – това проличава от убедителността на крайния резултат.

Ангелина Славова завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1992 г. в класа на проф. Стефан Данаилов.
Участвала е в редица театрални спектакли в Младежки театър „Николай Бинев“, сред които „Nordost“, „Тихи, невидими хора“, „Страхотни момчета“, „Джин и медени питки“, „Всички мои синове“, „Малкият принц“, „Лунните невени“, „Три сестри“ и много други.
За образа на Тили в „Лунни невени“ получава „Аскеер“ за поддържаща роля през 1997 г. Носител е на наградата на името на Невена Коканова – за дебют от 27-ото издание на филмовия фестивал „Златна роза“, за ролята си във филма „Маймуни през зимата“. През 2010 г. получава „Аскеер“ за водеща женска роля в спектакъла „Нордост – приказка за разрушението“ от Торстен Бухщайнер, реж. Василена Радева в Младежкия театър. Носител е на множество  награди от национални актьорски конкурси за интерпретация на поетично творчество. Енджи, както я наричат приятелите ѝ, се занимава с дублаж още от 90-те години, като в творческата ѝ биография се отличават множество обичани сериали и редица роли както в киното, така и в телевизията.

Categories
Театър

Странна случка с куче през нощта

Странна случка с куче през нощта

Wow! Mindblowing!

„Странна случка с куче през нощта“ започва тромаво, донякъде плахо, но после те завърта като в центрофуга.

Да, имаме остра нужда поотделно и като общество да приемаме и да разбираме онези, които не са като нас, имаме нужда да (се) обичаме, да бъдем честни, да живеем в свят на емпатия…

Не мога да крия симпатиите си към Стоян Радев, не пропускам да го гледам всеки път, когато имам тази възможност. Отдавна не бях гледал представление на русенския театър, така че „Случката“ беше 2в1.

Много добра игра, интересно сценографско решение, блъскащо зрителя из красивия ум на 15-годишния Кристофър, завладяваща цялостна визия.

Благодаря на Боян Иванов за възможността да преживея това по точно този начин.

P.S. А идеята за обвързване на представлението с каузата за осиновяване на домашен любимец от приют е фантастична и заслужава адмирации!

Categories
Театър

Любов, страст и отмъщение в „Опасни връзки“

Любов, страст и отмъщение в „Опасни връзки“

„Опасни връзки“ е възхитително представление. Задължително за гледане от всеки, който се интересува от класическата литература, пренесена на сцената или просто иска да бъде потопен в свят на интриги и страст.

Похвално е, че Младежки театър „Николай Бинев“ е гласувал доверие на Станка Калчева за нейния дебют като режисьор, защото тя първо се е справила изключително добре в превръщането на всички 175 писма в компактни сценични диалози и действие, а след това ги е режисирала по начин, който завладява вниманието и провокира размисли. Без излишества.

Постановката проследява паралелни интриги и сред тях основна е трансформацията на младата Сесил Воланж. Тя напуска манастира, за да се омъжи по волята на майка си за бивш любовник на маркиза дьо Мертьой. Маркизата разбира какъв брак се готви и решава да отмъсти за изневярата на любовника си. Убеждава виконт дьо Валмон да прелъсти невръстната Сесил преди брака ѝ. Това ще срази нейния неверен любовник и бъдещ съпруг, който ще разбере, че невръстната му жена е имала други мъже в живота си преди първата брачна нощ с него. Сесил постепенно се преобразява, като става подобие на маркизата. В края пише писмо, в което радостно подканва своя приятелка от манастира да дойде в Париж, където ще се наслаждава не живот, изпълнен с любовни афери.

Първото, което вижда публиката, е минималистичната сценография, която позволява да изпъкнат чудесните костюми и много добрата игра на актьорите на сцената.

Признавам си, лично аз през цялото време не можех да откъсна поглед от Рая Пеева – във всеки миг, когато беше на сцената. Толкова добро влизане в обувките (и кринолина) на герой отдавна не бях гледал. Не че останалите не бяха много добри, но Рая Пеева предизвика истинското ми възхищение.

Обичам да гледам такъв театър, искам да гледам повече такъв театър!