Блогодат

Всеки път, когато се разхождам из града, се сблъсквам с една и съща потискаща гледка – фасади на сгради, паметници и дори училища, покрити с безразборни драсканици. Често ни казват, че това е „градска култура“ или „форма на бунт“, но ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че това е просто липса на уважение към чуждото, към града и обществото. Наскоро за публикация в TrafficNews.bg имах възможността да разговарям по тази тема с д-р Лазар Атмаджов, преподавател по философия в пловдивска гимназия, и този разговор само затвърди убеждението ми, че обществото ни е навлязло в опасна фаза на толерантност към вандализма.

Митът за „бунтаря със спрей“

Една от най-големите заблуди е, че всяка черта със спрей носи някакво дълбоко социално послание. Да, д-р Атмаджов ми припомни исторически примери като Кийт Харинг, който през 1988 г. използва графитите, за да разкаже за безразличието към болните от СПИН. Но нека бъдем честни – огромната част от това, което виждаме по българските стени днес, не са художествени произведения и рядко носят послание на бунта.

Това, което виждаме, са драсканици – инициали, псевдоними, футболни лозунги и териториални маркировки. Както отбелязва д-р Атмаджов, за много от тези хора това е просто „примитивен начин да заявиш себе си“. Психологическото послание зад повечето „тагове“ е егоцентричното: „Аз съществувам и искам всички да го видят“. Тук няма идеология, има само стремеж към видимост за сметка на общата естетика.

Изкуството започва там, където има съгласие

Истинският тест за това дали нещо е изкуство или вандализъм е изключително прост и той се крие в правото на съгласие. Ако художник рисува върху собственото си платно, това е творчество. Ако същият художник нарисува същото нещо върху чужда фасада без разрешение, това е увреждане на чужда собственост.

Разликата не е в качеството на рисунката, а в нарушението. Никой не би приел за изкуство издълбаването на гениално стихотворение върху капака на чужд автомобил. По същата логика, талантът не оправдава посегателството. Д-р Атмаджов е категоричен: „Това се води противообществена проява при малолетните… пък вече при пълнолетните си е вандализъм“.

Опасната политика на капитулация

Моята основна теза, която поддържам твърдо, е, че не трябва да се толерира драскането по стените под никаква форма. През последните години общините възприеха една стратегия, която аз наричам „политика на капитулация“: когато една стена постоянно се драска, върху нея се поръчва професионален стенопис с надеждата, че вандалите ще го пожалят.

Това не решава проблема, а напротив – окрилява драскачите. Подобен подход изпраща посланието, че натискът работи: „Ако достатъчно дълго драскаш, накрая ще получиш официално признание“. На практика това е признание за безсилие на институциите да спрат нарушението, затова те просто се адаптират към него.

Освен това, реалността показва, че тези стенописи невинаги спират вандалите. За част от графити субкултурата всяка повърхност е територия за завоюване. Красивият стенопис не елиминира мотивацията им, той просто създава ново платно за техните тагове, които носят престиж вътре в тяхната общност.

Комерсиализацията като легализатор на хаоса

Към този проблем се добавя и моето лично мнение за ролята на фирмите в процеса. Днес виждаме как много компании си поръчват рекламни графити по стените. Макар това да дава работа на някои артисти, според мен то допринася за легализиране на идеята, че стената е просто ресурс за съобщения.

Когато графитите станат рекламни платформи за лога на различни марки, те губят своята артистична свобода и се превръщат в поръчков продукт. Това нормализира присъствието на спрея в градската среда по начин, който размива границите между легално и нелегално в съзнанието на подрастващите. Ако една фирма може да „завземе“ фасадата с реклама, защо един младеж да не може да я „завземе“ със своя таг?

Какво всъщност е решението?

В разговора ни д-р Атмаджов посочи, че ако имаше адекватни глоби и принуда извършителите да възстановяват щетите със собствени средства, много хора биха се замислили дали да повторят. Решението не е в „пасивното приемане“ или в замаскирането на вандализма с поръчково изкуство.

Решението е в бързото премахване на новите надписи, последователното санкциониране и ясното разграничаване между изкуство и вандализъм. Трябва да спрем да романтизираме нарушението на правото на собственост. Както казва Атмаджов: „Градът ще си има цвят дотолкова, доколкото хората в него са цветни“. Но тази „цветност“ трябва да идва от духа и културата на гражданите, а не от насилственото присвояване на общественото пространство със спрей в ръка.

Защо гневът и обвиненията изместиха състраданието и кой „плаща сметката” за моралния ни разпад

Новината в TrafficNews.bg за двамата младежи, изпаднали в безпомощно състояние пред Гранда след употреба на наркотици, не просто информира за поредния инцидент в града под тепетата. Тя послужи като детонатор на социална експлозия онлайн, която извади на повърхността плашещи нива на обществено разделение.

Вълната от коментари под публикацията на TrafficNews в социалните мрежи разкри една болезнена истина: докато се борим с навлизането на нови и смъртоносни субстанции, ние вече сме загубили битката за своята емпатия. Реакциите показват, че за голяма част от обществото зависимият вече не е болен човек или жертва, а „индивид”, за който не си струва да се хаби дори мисъл, камо ли държавен ресурс.

Директната присъда: „Да се тровят!”

Най-поразителната тенденция в обществения дебат е пълната липса на емпатия и замяната ѝ с открита враждебност. Голяма част от потребителите не просто отказват съчувствие, а директно обвиняват зависимите за състоянието им, като ги определят като съзнателна заплаха за останалите. За тези хора наркозависимостта не е здравословен или социален проблем, а доброволен избор, който заслужава наказание, а не помощ.

Ivanova Deana изразява тази позиция с изключителна острота: „Да се тровят бе те така ли иначе стават опасни за обществото . Никой не му слагал насила в устата тази отрова. Какво ги съжалявате такива ненормални младежи…”. В думите ѝ се чете не само гняв, но и убеждението, че подобни състояния са срам за родителите и че единствената причина тези младежи да не извършват престъпления в момента е фактът, че отровата ги е „съборила”.

Още по-краен в своята оценка е Jordan Georgiev, който вижда в смъртта на зависимите своеобразно пречистване на социума: „Тъкмо светът ще се поразчисти! Защо ни занимавате с тези наркомани? Някой кара ли ги? НЕ! Само разходи за всички нас“. Той дори предлага финансови санкции, настоявайки родителите не само да плащат разходите за линейка и полиция, но и да бъдат глобявани. Тази „прагматична” жестокост се споделя и от Щиляна Росенова, е лаконична: „Не ме е жал за такива индивиди“.

Ресурсът като ябълка на раздора

В центъра на безпощадните коментари застава и въпросът за обществения ресурс. Когато институциите се намесят, за да спасят живот, част от гражданите виждат в това „прахосване” на средства, които биха били по-полезни за някой „читав” човек.

Katq Ivanova поставя този въпрос в контекста на новата заплаха – фентанила, като иронично отбелязва, че веществото поне прави състоянието на човека „видимо и осезаемо”. Нейната критика към намесата на Спешна помощ е безмилостна: „Защо се викат линейки и полиция? Защо се прави разход на този обществен ресурс?… Линейка, която може да спаси човешки живот от инсулт примерно на някой читав човек, ще е заета да прави компания на друг избрал зависимостта”. Според нея такива гледки трябва да остават на улицата като „шокиращ пример” за това какви не трябва да бъдем.

Отпорът: „Колко примитивни и злобни хора има”

Срещу стената от безразличие и омраза се изправя друга група граждани, които са шокирани не толкова от гледката на дрогираните младежи, колкото от реакциите на съгражданите си. За тях липсата на емпатия е по-страшен симптом за разпада на нацията от самата наркомания.

Валентина Лалова изразява своето възмущение от „примитивните мозъци”, които се мислят за застраховани от всичко: „Не мога да повярвам колко примитивни, злобни и напълно лишени от чувство на емпатия хора има… Повечето коментари показват, че в обществото ни все повече преобладават примитивни и злобни индивиди, които само си мислят, че са хора, но нищо човешко няма в тях”. Тя напомня, че зависимостта често е капан, в който се попада неосъзнато, понякога дори чрез легални лекарства.

В същия дух потребителят с псевдоним Всв Все критикува самопровъзгласилите се морални съдници: „Хората имат нужда от помощ. Всеки заслужава шанс и протегната ръка. Но май си си заслужаваме съдбата… прости, арогантни и т.н. Големи съдници сте всички”. Красимира Ботева пък предупреждава за „тънката граница” в тийнейджърската възраст и призовава за молитва утре на тротоара да не се окажат нашите собствени деца.

Омразата като защитен механизъм?

В целия този дебат се прокрадва и една още по-мрачна нотка – омразата, родена от страха и личния опит. Vencislav Velikov обяснява своята липса на състрадание чрез практичен опит: „Такива хора ги защитаваш, мислиш им противоотрова да преживеят до следващата доза… Накрая идва ограбва те теб или имуществото ти и го намразваш. Аз си спестих момента с грабежа. Просто си ги мразя”.

Този коментар синтезира логиката на голяма част от недоволните – за тях наркозависимият не е болен, той е потенциален престъпник и паразит върху гърба на работещите. Когато обществото се чувства предадено от държавата, която „нехае” и е оставила децата в опасност, то често насочва гнева си не към дилърите или корумпираната система, а към най-слабото и видимо звено – хората на тротоара.

Диагноза на разединението

Случката, която се разигра пред Гранда в Пловдив в съботната вечер, е много повече от инцидент с упойващи вещества. Той е диагноза за състоянието на духа ни. От едната страна е гневът на хората, които се чувстват ограбени от липсата на ред и държавност, а от другата – ужасът на тези, които виждат в този гняв края на човечността.

Докато Jordan Georgiev призовава за „разчистване на света”, а Vencislav Velikov открито заявява омразата си, въпросът за това кой всъщност е „нормален” и кой е „индивид” става все по-труден за отговор. В една държава, описана от гражданите си като „разграден двор”, изглежда, че най-лесната жертва се оказва емпатията.

А докато спорим дали да ни е жал за падналите, „зомби апокалипсисът” вече не е на екрана, а в душите ни.

Ето и коментарния ми текст в TrafficNews.bg