По-известна става втората, защото е по-провокативна и има вибратор в заглавието. „Чиста къща“, обаче, е по-хубавата, макар и също толкова женска. Не че е неподходяща и за мъже, но една жена би я оценила по-добре. На пръв поглед изглежда лековата, приятна за четене и гледане, но с малко замисляне върху нещата и се превръща в текст, който оставя горчилка. Въпреки уханието на ябълки, повея на морски бриз и вицовете.
И така, „Чиста къща“ се появява на сцената на Драматичен театър – Пловдив „Н.О. Масалитинов“. Режисьор е Иван Урумов, сценография – Петър Начев, костюми – Мария Диманова. За ролите са поканени Ивана Папазова, Елена Атанасова, Радина Думанян, Надя Конакчиева и Троян Гогов.
Получило се е много елегантно и стилно представление. Ако искате да ви е весело и забавно – получавате го – пиесата е изпъстрена с достатъчно хумористични моменти. Ако пък искате теми за размисъл – има в изобилие. Защото когато актьорите се поклонят на финала, на Вас вероятно ще ви се иска да сте като Матилда… Мачилги… Всички искат да са Матилда. Добре де, Мачилги. Само че в действителност са или отдадената на кариерата Лейн, или изрядната домакиня Вирджиния. Няма пълно щастие, а най-смешният виц има силата да те убие. (и малко черна статистика – 1 на всеки 4 е потенциален пациент в онкологията)
Пиеса, а и спектакъл, за любовта. Представление за изборите, който правим в живота. За ударите на съдбата и нейните непрестанни шеги. Представление, което ще ви хареса. Отлична актьорска игра, чист и истински театър. Точно такъв, какъвто го обичам и изключително много харесах в „Есенна соната“ (същият режисьор, същият сценограф, същият театър). Истинска наслада.
Не разбрах добре чия е била идеята пиесата да бъде поставена в Пловдивския театър – не ме поканиха на пресконференция, но от медиите оставам с впечатление, че е решение на директора и драматурга, не на поставящия режисьор. Това е довело до някакъв буквализъм, защото режисьорът сякаш не е дишал с проблемите на героите, темите не са го вълнували лично или поне с такова впечатление останах. Защото се е съобразил с ремарките на авторката, включително и частта с надписите, които спокойно можеха да бъдат изиграни от артистите брилянтно – всички са много, ама много добри! Но това е бял кахър, както се казва, който няма да бъде забелязан от някой, който не е чел преди това пиесата.
Другото, което прави впечатление, е акцентът на Радина Думанян. В един момент се объркваш – бразилка в Щатите ли гледаш или циганка на Главната. Иначе пък е много добра и прави страхотна (първа?) роля!
Струва си да се гледа. Не е някакъв хит, нито пък има претенция за някаква изключителност, но въпреки това е много свежо попълнение в репертоара на театъра.
Резюме в една дума: ЛАЙНО. Пусни водата, да не мирише!
„На излизане от театъра, като капак на моето объркване, дочух плач. Някой някъде плачеше. Огледах се – тъмно, студено, празно… няма никой. Но плачът не спираше – тъжен, протяжен, жален… И тогава се сетих кой там, в двора на театъра, плачеше – изгорялото достойнство.“
Да ме прощават университетските ми преподаватели, но пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Пейо Яворов не е и няма как и защо да е сред любимите ми драматургични произведения. Дори я намирам за донякъде скучна, плоска. Някога, когато Яворов я е писал и е била поставяна, е възможно да е била интересна, да е провокирала някакъв дебат. Днес темите са толкова дъвкани и предъвквани, дотолкова са разпространени и преживени, че дори не им обръщаме внимание.
„Когато гръм удари“ е вече част от репертоара на Драматичен театър – Пловдив, с премиера на 11 септември. Режисьор е Стайко Мурджев — млад режисьор, покрай когото се зашумява с дипломната му работа – постановката „Пухеният“, с която миналата година печели Икар за дебют. За мен е изумително, че нещо е успяло да го грабне в текста на Яворов, да го провокира дотолкова, че да го постави на сцена. Не знам дали и кой точно от (вечните?) въпроси, до които се докосва всеки от героите е впечатлил режисьора — за любовта и омразата, верността и дълга, лъжата и истината, егоизма и всеотдайността, доброто и злото… Или може би пораженията, до които достига всеки от героите? Аз не успях да намеря отговор на този въпрос в действието. Или може би това е търсено?
Опитах се да завържа разговор с режисьора за спектакъла, но той не беше от най-разговорливите[2. Вероятно заради факта, че беше малко след 3 след полунощ, дни преди премиерата.]. Искаше ми се да допълня представите си и да му задам няколко въпроса, но не се получи – от него разбрах, че съм изпуснал пресконференцията, сиреч – изтървал съм влака. Нищо, ако не съм разбрал нещо както трябва или съм изпуснал, нека е за негова сметка.
„Поради някои специфики на спектакъла, входът е през терасата!“, казаха ми на влизане към салона. През терасата попадам[2. Disclaimer: Работил съм в Драматичен театър – Пловдив като Експерт реклама и PR. Запознат съм с потайностите около сцената и местата, през които трябваше да мина, те не представляваха изненада или новост за мен, но със сигурност ще са интересни на зрителите.] в страничния джоб на сцената, за да мога да достигна до дъното ѝ, където зрителят не е попадал (освен може би в редки случаи – само с поглед) – там, върху практикабли, е изместено мястото за публика, точно срещу салона. Светлинна завеса пречи да се вижда в него, като съсредоточава вниманието върху случващото се на сцената.
Текстът на Яворов (би трябвало да) е познат, но ето накратко – действието ни пренася в дома на Сава Попович и съпругата му Бистра. Те двамата имат привидно щастлив и безоблачен семеен живот. Но над семейното гнездо надвисва буря – щастието е застрашено от неочакван гост от миналото, а най-голямото богатство и гордост на Сава – синът Данаил – се оказва дете на полковник Витанов. Преди 21 години Витанов е имал „афера“ с Бистра, която не е признала и е крила това от всички. Появяването на полковника срутва из основи всичко, защото то е градено върху плаващи пясъци. Миналото хвърля сянка върху бъдещето.
Сценографията и костюмите са на Петър Митев, музиката е на Петя Диманова. Сценографията е изчистена, но интересна, нетрадиционна (очаквах да заваря нещо кичозно и натруфено, за радост – не се случи!), недотам мобилна (за турне, макар че след като цялата сценография на „Кола Брьонон“ е могла да бъде пренесена до Пловдив, значи не е толкова невъзможно.), но в същото време подвижна (защото е построена върху кръга) и това позволява поглед към нея от различни ъгли. Както и пряко участие в случващото се, надникване през прозоеца на рушащия се дом, на разпадащото се семейство. Оградено, затворено пространство, привидно скриващо грешките от миналото и изповедите на героите от външния свят, прикриващо невъзможното бъдеще. Зрителят се озовава в „окото на бурята на една семейна трагедия, която прераства в екзистенциална“. Ролите са поверени на Петя Силянова, Димитър Димитров, Симеон Алексиев, Юлиян Балахуров, Мариaна Йотова, Елена Атанасова и Венелин Методиев.
Оказа се, че не съм гледал най-доброто възможно представление, защото това, на което аз присъствах, остави у мен впечатлението, че Бистра (Петя Силянова) играе жертва, вместо властна и категорична жена, която с вдигната глава признава грешката си и готовността и категоричността да понесе последствията от нея. Въпреки това, точно този образ, който аз видях, страшно много ми напомни на Нора (от „Куклен дом“ на Ибсен). Докато я гледах там, на сцената, върху тази сценография и с този костюм, това беше образът, който ми изплува. Нора от едно малко по-различно време и място. И ми хареса, макар че би ми било интересно и любопитно да я видя и в другата ѝ противоположност.
Малкото и затворено, почти клаустрофобично пространство, в което са разположени зрителите, особено след спускането на противопожарните завеси, навяваше у мен непрекъснато усещане, че всеки момент ще завали. Дъжд. Дъждът, който непрекъснато вали в „Призраци“ (отново на Ибсен). Вместо него, обаче, валя сняг. В душите на героите. Може би именно заради това ми допадна така изиграният образ на Бистра – ако тя беше победител, нямаше да усеща празнина и студ в душата си и снегът щеше да изглежда нерелевантно.
Не знам дали представлението ми хареса, не знам дали мога и бих го препоръчал – ако харесвате Яворов като драматург, ако харесвате, например, стари български филми и усещането за „старост“, която навяват, гледани днес, ако харесвате актьорите да говорят „като едно време“[3. Не знам дали това е търсен ефект или Димитър Димитров така играе (Сава Попович), но на фона на останалите актьори този тип игра ми изглеждаше не точно на място.], то представлението ще ви допадне. Ако обаче търсите нещо повече, нещо, което да ви вълнува, провокира, да ви кара да се смеете, плачете, да се раждате, умирате, страдате и т.н., изберете си друго представление от афиша.
На мен лично ми допадна. Хареса ми начинът, по който са вплетени текстове на Достоевски и Чехов (вкл. откъс от „Вуйчо Ваньо“ на френски). Хареса ми измислената героиня на Елена Атанасова – стоеше интересно на фона на действието. Хареса ми Нора Бистра. Не ми хареса това (толкова много!) разсипване на ледени кубчета по сцената. Харесаха ми костюмите. Не ми допадна музикалната картина – на моменти толкова силна и натрапчива, че е почти на прага на търпимото. Хареса ми как е решено осветлението.
Истинско геройство е, не мога да отрека, от такава „слаба“ драматургично пиеса да изтръгнеш толкова много и да го превърнеш в спектакъл, който ако не е блестящ, то поне е гледаем. Стайко Мурджев се е справил много добре.
Тази публикация е написана от Донка (Lemon), която напоследък хич не се хваща за перото, но специално за мен изгледа мюзикъла и написа следните редове.
Оркестър без име
Не знам дали изобщо има българин над 16 години, който не е гледал „Оркестър без име“. Естествено и аз съм го гледала още в далечните си тийнейджърски години за първи път и още неизброими пъти след това. Също така всеки знае поне една от многото култови реплики във филма („Мен ще цака с топла бира“, „да ти пикам на изкуството“, „кокошките спряха да снасят“…).
Постановката на Драматичен театър Пловдив, която е мюзикъл по едноименния сценарий на Станислав Стратиев и със сценичен вариант на Борис Панкин е това, което в последно време разбуди малко сънливия и зимно заспал Пловдив. За съжаление не и мен. Тоест, не съвсем. Мюзикълите според мен са трудна почва и да направиш успешен такъв е много по-голямо предизвикателство от каквото и друго начинание. Обичам мюзикъли, но за съжаление рядко намирам качествени такива. Очарователно и много романтично е това, че актьорите сами изпълняват песните. А песните са прекрасни и напмнят младините на родителите ти. Приятна изненада беше и това, че бяха включени още песни, освен тези, които знаем от филма. Музикално – 6+.
Интересна и изключително сполучлива беше и сцената, която трябваше да съчетае кръчмата на Миташки, плаж, кабинет, автоработилница и още няколко неща в едно. Намерено е най-доброто решение, допълнено с непринуден хумор. Седиш и ги гледаш как си пийват в кръчмата и от вътре ти идва да посегнеш към чашата, която я НЯМА пред теб. (А от театъра се опитаха да ни пренесат съвсем на плажа като надуят парното до степен, в която не можеш да дишаш???)
Четиримата от оркестъра са страхотни. Е, трябва да си призная, че съм пристрастна и съм голям фен на Ивайло Христов, но останалите момчета не отстъпваха по нищо. Ангел Георгиев – Ачо (Миташки) ти дава чувството, че си е оставил кръчмата само за 2-3 часа, за да дойде и да помогне на тия хора в театъра, че са го помолили де, не че той нещо… такованка. За съжаление не мога да твърдя същото за женската част от състава. Елена Атанасова и Мария Станчева (Ваня и Рени) са неподходящи за ролите си (и тук си спестявам истината, която би била може би дори обидна). Не знам защо, но в пловдивския театър в последните години се забелязва слабо дамско представяне. Но това е нещо за отделен разговор.
Цялото това горе в едно изречение: веселяшко и препоръчително при носталгия по миналите времена.
„Чиста къща“ е писа от Сара Рул, първата ѝ.
Интересна и изключително сполучлива беше и сцената, която трябваше да съчетае кръчмата на Миташки, плаж, кабинет, автоработилница и още няколко неща в едно. Намерено е най-доброто решение, допълнено с непринуден хумор. Седиш и ги гледаш как си пийват в кръчмата и от вътре ти идва да посегнеш към чашата, която я НЯМА пред теб. (А от театъра се опитаха да ни пренесат съвсем на плажа като надуят парното до степен, в която не можеш да дишаш???)