Categories
Театър

Антихрист

Loading

Преди всичко – едно уточнение: Аз съм крайно нерелигиозен и невярващ. Отказвам да приема съществуването на Господ и по същата тази причина отричам и отхвърлям Дявола. Боравя с тези понятия единствено и само като художествени образи и категории. Въобще не ме интересуват религиозните пристрастия на хората и много слабо ме вълнуват фанатичните напъни на този и онзи. Има вероятност по-долу, поради неразбиране и непознаване, някои части от текста да съдържат неточности от канона – това ще са моите представи за него.

Антихрист в Пловдивския театър

„А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак хващаш перото?“
–Емилиян Станев, из „Антихрист“

Антихрист

На 15 януари беше премиерното представление на „Антихрист“ по Емилиян Станев в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив. Постановката е дебют на Анастасия Събева, която въпреки крехките си 23 години, е успяла съвсем точно да разчете посланието, да го анализира, пречупи през призмата си и да го предаде на актьорите. А оттам – и на зрителите.

Само че зрителите, особено в този случай, трябва да са достатъчно подготвени от една страна какво ги очаква, а от друга – да са прочели романа. Ето го романът Антихрист (препратка за прочитане в Читанка, за да не се излагате!) Иначе нищо не става, губи се идеята, а на драгия зрител му е скучно и не разбира много-много какво се случва по сцената, посланието, идеята. Казвам го от опит, защото го видях на премиерата!

Иначе представлението е смазващо, много добро и въздействащо. Както казах и по-рано, режисьорката очевидно отлично си е свършила работата, а покрай нея – и целият постановъчен екип. Крайният резултат, след сериозна работа, е представление, което връща надеждата ми, че Пловдивският театър може да реализира и качествени, стойностни заглавия на голямата си сцена (образно казано, предвид че голямата сцена изгоря и това е тема, която по-добре да не зачеквам). Защото „Антихрист“ е театралното събитие на Пловдивския театър, а не както на някои им се искаше – „Възвишение“. Защото и аз, както и Еню-Теофил, видях Таворската светлина, но за него тя не е „благодат и райска светлина“, не укрепва вярата и охладнява душата му. Аз пък видях крехката надежда. Защото всеки се убеждава, рано или късно. Само Еню-Теофил никога не стига до убеждение, на което да повярва и затова се задоволява със сладостта на отрицанието.

„Антихрист“ ми даде точно онова, за което бях си купил билети и бях избрал да го гледам. Бързо след хаотичното и леко шумно начало, заради което репликите оставаха недочути и неразбрани, спектакълът ме погълна с философските размисли на Еню-Теофил и неговото непрекъснато търсене на целта и смисъла на живота, неговото страдание от мъчителните въпроси и невъзможността да намери нищо. Макар и седнал на балкона, осезаемо беше усещането за празнотата и неудовлетворението, които той изпитва, за трагедията на неговия живот. Отърсвам глава и се отдалечавам от текста, който познавам, защото съм чел неведнъж. И видях, че има нещо, което не ми беше съвсем ОК с разпределението – не мога да посоча какво, но нещо ми куцаше и някои роли сякаш не бяха попаднали при артисти, които биха ги изградили най-подобаващо (няма да споменавам конкретни имена, защото не ми се занимава с глупости!). Не знам, може да е режисьорско решение (въпреки че силно се съмнявам) второстепенни образи да са по-силни и ярки от главни. На моменти ми изглеждаше като рецитал, а вместо вътрешната борба на Еню-Теофил (и противопоставянето на божественото и земното – тема, която прозира още от имената, които той носи), получавах ударни дози излишна патетика, чинно издекламирана на един глас. Това от видеото не си личи.

В цялото действие някак неубедително ми се струваше как „антихристът“ ту погребва Христос, ту се противопоставя на Дявола, при това многократно. Само че аз съм чел романа, при това не веднъж, и използвах действието повече за припомняне, отколкото да ме просветлява. Аз и именно затова страшно много харесах „Антихрист“. Вероятно след стреса от премиерата тази патетика ще изчезне, страстите ще се успокоят и образът ще улегне. И ще се превърне в онова, което режисьорката е очаквала. Надявам се това да се случи. Защото „Антихрист“ е много важно представление, много ценен текст, който трябва да достигне до възможно повече хора. Да ги докосне, да ги развълнува.

Дори днес „Антихрист“ звучи актуално в свят на безверие и отрицание. Защото мнозина, подобно на Еню, изгубват своята вяра и се отказват от християнския смисъл на живота и достигат до простия извод, че ако няма бъдещ живот, по-добре е да извлече колкото може повече удоволствия от земния. Всяка минута, всяко наслаждение трябва да се улови. И така целта на живота се превръща в консумиране на самия живот. И в това се състои трагедията на нашия бит.

И „Антихрист“ показва точно това, при това по много точен и премерен начин. Затова го и препоръчвам!

Mеждувременно пък ми направи впечатление, че пловдивска журналистка, която пише за театър, не прави разлика между пиеса, постановка и представление. Същевременно пък Пенка Калинкова въздиша по миналото и поставеновката отпреди 36 години на същата сцена, вместо да описва сегашната.

Антихрист

Можете да видите още много снимки от представлението. Фотограф е Николай Бекярски, използваните в публикацията снимки също са негови.

„Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш – дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живее без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чедо, доде не се докоснеш до Таворската светлина.“
– Евтимий към Теофил, „Антихрист“ от Емилиян Станев

Categories
Театър

То беше чучулига, Жулиета

Loading

То беше чучулига, Жулиета

Тежка простотия, гарнирана с посредственост. Обида за зрители и театър. Бутафория и безпомощност.

То беше извращение, Жулиета

Резюме в една дума: ЛАЙНО. Пусни водата, да не мирише!

„На излизане от театъра, като капак на моето объркване, дочух плач. Някой някъде плачеше. Огледах се – тъмно, студено, празно… няма никой. Но плачът не спираше – тъжен, протяжен, жален… И тогава се сетих кой там, в двора на театъра, плачеше – изгорялото достойнство.“

Categories
Театър

Очаквайки Годо

Loading

Очаквайки Годо

Животът, ежедневието като рутина или като ритуал. Животът като вечното очакване на нещо или някой, който все не идва или не се случва. Опит за подреждане на неподредимото. Това е „Очаквайки Годо“ на режисьора Георги Михалков в Пловдивския театър (по „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет). Театър на абсурда. Трагикомедия. ‎“Най-смешната пиеса за смъртта или най-тъжната клоунада. Кой както го прочете.“

Забравяме за другите (значими) поставяния на пиесата (от Леон Даниел в ТБА през далечната 1988 и от Лилия Абаджиева в Сатиричния театър през 2008), махаме от сцената прословутото бекетово дърво (много добро решение), около което Владимир и Естрагон си говорят и очакват същия този Годо, който все не идва. На негово място, а и наоколо, са пръснати останки от голяма статуя (сценографията е на Петър Митев) – метафора на света, който се разпада. Светът, в който Владимир единствен се опитва да преподрежда неподредимото. Някакво очакване. Като ритуал. Щипка от музиката, която те омагьосва. Фойерверки, които да сепват позадрямалите в сумрака зрители… Всичко това дава малко смисъл, защото, спомняте си, абсурдизмът проповядва идеята, че богове не съществуват, че човешкото съществуване няма смисъл и цел.

Резултатът е синтетичен спектакъл с много игра, музика на живо, танци и прекрасни изпълнения на Петър Тосков (Владимир), Алексей Кожухаров (Естрагон), Николай Станчев (Поцо), Ивана Папазова (Лъки) и Ива Караманчева (Момчето). Последните две всъщност играят мъжки роли, независимо, че са облечени в рокли.

Спектакъл, който или ще ви извади от салона още преди да разберете кой е Годо и кога ще дойде, защо го чакат всички (основно заради непознаване на Бекет), или ще аплодирате бурно на финала.

Очаквайки Годо

Снимки: © Георги Вачев www.georgivachev.com

Categories
Театър

Мъжка забавачка.

Loading

За мнозина не е тайна, че „Мъжка забавачка“ е последният проект, по който работех и който така и не успях да завърша. И виждам, че това е донякъде за добро. Защото не съм почитател на такъв вид театър. Аз го наричам със съвсем откровеното название „театрална чалга„.

Дори не знам защо е цялата тази истерия около това представление, свършващи рано билети, масирана рекламна атака… А то си е баш чалгичка. Няма Азис или някоя силиконова кака с големи… сини очи и с едно име, ама го има Асен Блатечки (звездата, която да привлича публика, лошото момче с големите мускули, дето всички харесват и заради който девойки надават истерични писъци в салона).

За пиесата

Пиесата е изключително глуповата немска комедия (което си е оксиморон, както и да го погледнеш), която разглежда темата за шопинг манията у жените (както и при някои мъже). Докато я четох още в началото на репетиционния период, не видях в нея абсолютно нищо смешно, нищо, което да ме грабне. Даже не си извадих култови реплики, както правя обикновено – обикновено повествование, прости ежедневни диалози. Да не говорим за това, че преводът на Боян Иванов хич пък не беше на ниво.

А идеята с халкичките от кутиите за бира ми беше интересна, уви, отрязана е в „авторския спектакъл“.

Рекламата

Плакатът на представлението е добър. Просто си личи, че е правен с желание от хора, които разбират и знаят какво правят. Други пък знаят, че всъщност това е осакатен от директора-автор-и-режисьор вариант на един зверски продукт, готов да си съперничи с холивудски филмов плакат.

Афишът си е нормален театрален афиш, само дето е отпечатан в розово, за да се набива на очи. Като покана за чалготека. Елате повече.

Програмата… ами нея можете да не си я купувате, всъщност, така или иначе интересното за четене е отмъкнато от в. Стандарт.

Представлението

Насам-натам пише, че ме очаквал час и половина гарантиран смях. Пък на мен не ми беше никак смешно, даже напротив. Успях да се засмея на две или три места, на вицове от улицата, които съм чувал, но съм забравил. Иначе представлението е изпълнено с вицове и скечове от типа на вицовете, които разказва Слави в края на шоуто си. Това донякъде освежава тъповатия текст и го разчупва. Донякъде. Защото ако не си прекарал последните десетина години на Марс, ще си чувал поне 80% от смешките. Просто поредният субпродукт, който минава покрай мен, без дори да му отдам голямо внимание.

Актьорска игра

Ивайло Христов и Алексей Кожухаров направо ме размазват. Аз съм фен на Иво още отпреди да започна да работя в театъра, а Алекс също ми е много комичен типаж. Уникални са, много ме радват. А Блатечки и Петър Тосков не могат да играят друго, хванали са си калъпа и си бичат каквото си знаят.

Декор и сценография

Бях виждал и (а и бях чувал за) голяма част от декора, както и за някои сценични решения и те никак не ме изпълваха с ентусиазъм. Елементарна работа – споменава се Хемингуей в текста – сочи се прилежно закачен негов портрет на стената до опъната рибарска мрежа, гребло на лодка… Ерол обича да се боксира – ей ти го боксовия чувал – виси и чака да бъде блъскан… PlayStation – седи в ъгъла. По текст трябва да се пие бира – хладилникът е пълен, няма страшно.

Противоречие

1. Окей, в мъжкото мазе не влизат жени… логично – то си е мъжка територия, непревземаема крепост, един вид Итака. Ами тогава Мая защо се разхождаше из него, докато си стържеше по цигулката между действията? И… това решение с живото изпълнение нещо хич не ми се връзваше логично с пиесата.

2. Пиесата е от Кристоф Магнусон, а в същото време е „авторски спектакъл“ на Емил Бонев. Как става тоз номер?!

Вместо заключение

Не бих поканил приятели на това представление. Защото смятам, че всички онези, които аз бих поканил на театър, имат нещо в главите си и умеят да го използват, не обичат да им бъдат давани нещата сдъвкани ситно и готови за преглъщане. Защото и те, както и аз, плюем на такъв вид субкултура, която ни залива.

Мога да пиша още доста по темата, но смятам да спра дотук, мисля, че казах достатъчно, за да се разбере какво мисля като цяло. За обобщение само ще кажа, че ако имаше сайт, подобен на imdb.com, но за театър, щях да сложа 1/10 или 2/10 (с много компромиси).

Веднага след премиерата се показа една публикация в блог, която имам подозрението, че е написана от вербуван (или силно пристрастен) човек – прекалено е полирана и излъскана.

Categories
Театър

Забавачка за мъже

Loading

В театъра се работи по новото заглавие „Мъжка забавачка.“ от Кристоф Магнусон, авторски спектакъл на Емил Бонев.

Не, не си и помисляйте да ми задавате въпроса как е от някой автор и авторски спектакъл на друг – отговор на този въпрос не се дава.

Премиерата е на 5 април, а в ролите са Асен Блатечки, Петър Тосков, Алексей Кожухаров и Ивайло Христов.

Това, в дясно на вашите екрани, е плакатът. Или поне част от него. Идеята беше да бъде филмов плакат, максимално доближаващ се като концепция на холивудска продукция. Но това е дълга и тъжна история, която няма да разказвам (сега). В крайна сметка това ще виждате разлепено по улиците. Изчистени са шапката и малко друга ненужна за блога ми информация, за да е по-прегледно. Изпълнението на плаката е на Тинко от pswa.biz, който брадяса докато с неохота изопачаваше и връщаше перфектния филмов плакат към театрален.

Фотограф е Георги Вачев (, че кой друг!?)