Забележка: Текстът, който следва, е написан от Виолета Тончева, PR на Драматичен театър „Стоян РадевБъчваров“ – Варна. Написан е по мое подстрекание, защото бях любопитен как е минала премиерата. Публикувам го и тук, защото освен „наше лошо нема“, прозира и личното мнение, удовлетворението, харесването и възхитата дори на мащабната продукция, с която за пореден път, вече като по традиция, Варненският театър изненадва публиката си.
снимките са на Симеон Лютаков. Пълната галерия със снимки на постановката можете да разгледате във Facebook. Има и репортаж за спектакъла в „Денят започва с култура“ по БНТ.
„Дон Жуан или Любовта към геометрията“ тръгна снощи (11 април – бел. Димитър Цонев) по своя път към зрителите! Страхотна беше премиерата! От тези, на които усещаш какво означава наистина голямото изкуство! Два часа, в които и сцената, и залата живяха в един ритъм и 100% процента отдаденост на това, което се случва. За мен огромното достойнство на постановката е в сливането между текст и сценично движение в една обща театрална партитура. Текстът, който както обича да казва Жоро Михалков, е безжалостно интелигентен, носи първото удоволствие. Цитатите от Молиер, Дали, Пирандело и Юлгар, които Жоро вплита, внасят още интерпретации към сюжета с привкус на философия и еротика.
Следващото удоволствие идва с жестовете, движението, танца, фехтовката и всичко онова, което дава живот и плътност на един спектакъл. При това хореографията не се натрапва, а действително влиза в драматургията и я доразказва. Прави го по същия интелигентен начин, какъвто предполага интелектуалният заряд на пиесата. Ива Караманчева е постигнала нещо наистина изключително. Така го усещат впрочем и актьорите – актьорите от театъра и младите хора от театралните школи, които са третото, но не като класация, постижение на „Дон Жуан или Любовта към геометрията“. Жоро и Ива работят с тях от ноември – получи се нещо като факултет на НАТФИЗ. Младостта на „Дон Жуан…“ е толкова истинска.
Музиката – за музиката трябва да се напише отделна дитирамба.
Веси Михалкова, Мариела Станчева, всички, които участват (и режисьорът дори), са много убедителни. В пеенето, и в актьорството.
Мариела Станчева, Гери Плетньова, Дани Викторова и пак Веси Михалкова така са изработили героините си, че е малко да кажеш колко са добри. Мариела, която влезе преди няколко месеца в театъра, виждаме като една изумителна Доня Анна. Стоян Радев като Отец Диего е направо виртуозен – в мащаба и в детайлите.
Суперлативите са за Влади Виолинов. Няма как да не се възхитиш на начина, по който внушава толкова различни подтекстове. И нито веднъж не излезе извън зададения стил, нито веднъж не се отклони от интелектуалното послание и дори нито веднъж не сбърка в сложните сценични еквилибристики, които има да изпълнява. Перфектен! Ако съществува баланс между интелектуална и физическа кондиция, то в момента Влади го притежава.
Мисля, че със своя „Дон Жуан или Любовта към геометрията“ Жоро Михалков преобърна, промени, извиси театъра, актьорите, публиката. Случи се това, заради което изкуството съществува. Случи се катарзисът.
В блестящата постановка на Жоро Михалков!
