Животът, ежедневието като рутина или като ритуал. Животът като вечното очакване на нещо или някой, който все не идва или не се случва. Опит за подреждане на неподредимото. Това е „Очаквайки Годо“ на режисьора Георги Михалков в Пловдивския театър (по „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет). Театър на абсурда. Трагикомедия. “Най-смешната пиеса за смъртта или най-тъжната клоунада. Кой както го прочете.“
Забравяме за другите (значими) поставяния на пиесата (от Леон Даниел в ТБА през далечната 1988 и от Лилия Абаджиева в Сатиричния театър през 2008), махаме от сцената прословутото бекетово дърво (много добро решение), около което Владимир и Естрагон си говорят и очакват същия този Годо, който все не идва. На негово място, а и наоколо, са пръснати останки от голяма статуя (сценографията е на Петър Митев) – метафора на света, който се разпада. Светът, в който Владимир единствен се опитва да преподрежда неподредимото. Някакво очакване. Като ритуал. Щипка от музиката, която те омагьосва. Фойерверки, които да сепват позадрямалите в сумрака зрители… Всичко това дава малко смисъл, защото, спомняте си, абсурдизмът проповядва идеята, че богове не съществуват, че човешкото съществуване няма смисъл и цел.
Резултатът е синтетичен спектакъл с много игра, музика на живо, танци и прекрасни изпълнения на Петър Тосков (Владимир), Алексей Кожухаров (Естрагон), Николай Станчев (Поцо), Ивана Папазова (Лъки) и Ива Караманчева (Момчето). Последните две всъщност играят мъжки роли, независимо, че са облечени в рокли.
Спектакъл, който или ще ви извади от салона още преди да разберете кой е Годо и кога ще дойде, защо го чакат всички (основно заради непознаване на Бекет), или ще аплодирате бурно на финала.
Снимки: © Георги Вачев www.georgivachev.com