Categories
Театър

Отело

Loading

Някак естествено избрах да гледам „Отело“ на Театър Българска армия. Отело е сред най-познатите герои на Шекспир, а едноименната пиеса се нарежда сред най-високите постижения на английската литература. Не точно мой любим текст, но такъв, който много харесвам. Сюжетът, ако имате нужда от припомняне, е добре разказан в статията в Уикипедия.

Като част от Сцена на кръстопът с подзаглавие Театърът:Безкрая, а и по случай 400-годишнината от смъртта на Шекспир, нямах колебания от типа „да гледам или да не гледам…“. Заглавието беше част от първия ми избор на заглавия за гледане по време на фестивала, остана и до края. Дори не обърнах внимание кои са актьорите и подробности около постановката, просто си взех билет и зачаках. Защото всеки в живота си убива поне по една Дездемона.

Въобще не съжалявам за избора си да отида и да гледам постановката на Иван Урумов. Нямах някакви специални очаквания – познавам текста, знам какво мога да получа и евентуално къде мога да бъда изненадан. До момента, до който не прекрачих прага на салона и не видях сцената – чиста и празна сцена, лишена от всякакъв тежък декор или реквизит, каквито очакваме да видим за пиесите на Шекспир. Тук нямаше нищо! Само едно голямо платно, което да ограничава дъното на сценичното пространство и толкова. Толкова много ми хареса – това означаваше, че ще се разчита на актьорската игра и тя ще е в основата и водеща в постановката. Така се и оказа – шум зад вратите даде началото на представлението и в салона нахлуха Яго и Родриго и до края зрителите бяхме свидетели на много игра – плавна и красива, като танц, която плавно преливаше в хореографиите на боевете. Изключителна работа. Всички бяха много, ама много добри. Най-добрият Яго, който съм виждал (Георги Къркеланов). Изключителен Отело (Иван Радоев). Много чиста роля на Дездемона (Гергана Данданова).

А накрая, когато представлението свърши, изпитах истинско щастие, че не съм се лишил от възможността да бъда част от цялото зрелище. Дори бях пропуснал да забележа, че в ролята на Родриго е Владислав Виолинов и в антракта успяхме да разменим няколко думи.

Не очаквах Театър Българска армия да ме впечатлят дотолкова. Но го направиха. Аплаузи и поклон!

прочетете още за постановката

Categories
Театър

Паметта на водата

Loading

ПАМЕТТА НА ВОДАТА

от Шийла Стивънсън

режисъор – Стоян Радев Ге.К.

сценография и костюми – Мира Каланова

с участието на: Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов, Николай Божков

Малко ми е неудобно и дискомфортно да пиша за „Паметта на водата“. Преживяването беше твърде лично, твърде силно, мое си, че да се чувствам комфортно да споделям свободно емоциите, които са ме връхлитали през тези малко над 2 часа, докато бяхме на гости в онази къща, нейде на брега на морето. Къщата вече я няма – морето я погълна, – но нищо не си отива, без да остави следа. Пристигнахме първи, малко по-рано, още никой не беше дошъл, но вратата беше отворена, та влязохме. После започнаха да идват и те, трите сестри, дошли в родния си дом за погребението на майка им. Никой не си отива, без да остави следа. По-ранното ни идване ни позволи с любопитство да огледаме наоколо – стара къща, наслоила спомени, спомени, спомени. Накъдето и да се обърнеш в дневната, все виждаш съхранени артефакти, които да припомнят за отминалите времена. Тук вече никой не живее, самата къща вече е само спомен, след като морето на живота я отнесе със себе си.

Смъртта. От доста време ми е интересна, гледам я в очите и ѝ се присмивам, не изпитвам страх от нея, а само любопитство и изследователски интерес. Вероятно звучи грозно, но изследвам състоянията на хората, които са се сблъсквали с нея. Изследвам себе си, когато отнесе някого, когото познавам. Бях подготвен, че „Паметта на водата“ също ще е такова преживяване и с широко отворени очи и с изострени сетива следях всичко, което се случваше около мен.

Тереза, Мери и Катрин, три сестри, уж различни, а в същото време толкова еднакви. Всяка преследвана от собствените си демони, всяка – с различно отношение към смъртта и към живота. Всяка – със собствен спомен за детството, преминало в тази къща, но различен от този, който пазят останалите две. Чии от спомените, които изплуват, са верни? Годините на раздяла ги е раздалечила до безкай, но има нещо, което ги свързва – кръвта. Желанието за постигане на баланс, за прошка. Както на другите, на покойната майка, така и на себе си.

И всичко това се случва в същата тази къща, на метри от нас. Дори не успяхме да се окопитим, когато започна всичко. Още разглеждахме наоколо, когато цялата буря от емоции се стовари върху нас. Те сякаш дори не ни забелязваха, макар ние да бяхме тук, с тях, до тях, стъпили на износения килим, в самия му край, близо до прозореца. Със зяпнали уста. Къщата, която пазеше паметта, къщата, в която присъствието на майката е толкова осезателно, че тя наистина сякаш още живее тук, сякаш и тя е сред нас и общува с дъщерите си. Къщата, в която някъде е скрита кутията със спомените, грижливо подредени вътре и очакващи момента, в който ще бъдат освободени отново. Всичко тук е изтъкано от спомени – от малките стъклени фигурки, подредени по рафтовете, прочетените книги, подредени и очакаващи да бъдат разтворени отново, дрехите… И докато една подир друга Тереза, Мери и Катрин обличаха старите рокли на майка си, си помислих точно това, което открих по-късно, написано по-добре, отколкото аз бих успял:

Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам. – из тази публикация.

Ето това ми липсваше като усещане в сценографията на „Дисни трилър“ – усещането, че някой наистина е живял и живее тук, че всичко, което съдържа домът, е напластило спомените на годините, прекарани наоколо.

„Паметта на водата“ е моето събитие за 2015. Да, годината дори още не е преполовила, а заглавието е поставено отдавна, но това не пречи да го твърдя. Познавам себе си и не вярвам нещо скоро да успее да го измести като сила на преживяването. „Паметта на водата“ е събитие, което пържи мозъка ми вече пореден ден. И идея нямам, наистина, какво и колко е струвало на всички от екипа да създадат и изиграват вече толкова пъти „Паметта на водата“, след което да се прибират вкъщи при любимите хора, да бъдат съпруги и съпрузи, да режат салата, да правят секс и да гледат телевизия, сякаш нищо не се е случило…

Никога досега не ми се беше случвало да ми се иска да се разрева докато съм на театър. Никога досега не ми се беше случвало докато желанието ми да рева ме обзема, да искам да се смея с глас. Да, случвало ми се е, при това не веднъж, някое представление да ме стисне за гърлото, но… толкоз. Досега. И трябваше да пропътувам разстоянието от Пловдив до Варна, за да ми се случи! Все повече се убеждавам, че пристанът за истински театър, от този, който харесвам, е във Варна. Задължително ще се върнем пак, за още!

Мога много да пиша за „Паметта на водата“. И колкото повече пиша, толкова повече ще остава неизписано. Многото философия, вложена в драматургичната основа, позволява безкрайно анализиране и дисекция от различни ъгли. Само че аз съм изморен, въпреки че мозъкът ми категорично отказва да мисли за нещо различно от преживяното в онази къща. За кутията, скрила спомените. За любовта. За смъртта, която слага край, но и начало.

Вижте какво написа Йордан Радунчев, прочетете и какво сподели Нели.

Повече за пиесата можете да намерите в страницата в Уикипедия, на английски.

И отидете да го гледате.

Categories
Театър

Дон Жуан или Любовта към геометрията

Loading

Забележка: Текстът, който следва, е написан от Виолета Тончева, PR на Драматичен театър „Стоян РадевБъчваров“ – Варна. Написан е по мое подстрекание, защото бях любопитен как е минала премиерата. Публикувам го и тук, защото освен „наше лошо нема“, прозира и личното мнение, удовлетворението, харесването и възхитата дори на мащабната продукция, с която за пореден път, вече като по традиция, Варненският театър изненадва публиката си.

снимките са на Симеон Лютаков. Пълната галерия със снимки на постановката можете да разгледате във Facebook. Има и репортаж за спектакъла в „Денят започва с култура“ по БНТ.

Плакат на Дон Жуан или Любовта към геометрията

„Дон Жуан или Любовта към геометрията“ тръгна снощи (11 април – бел. Димитър Цонев) по своя път към зрителите! Страхотна беше премиерата! От тези, на които усещаш какво означава наистина голямото изкуство! Два часа, в които и сцената, и залата живяха в един ритъм и 100% процента отдаденост на това, което се случва. За мен огромното достойнство на постановката е в сливането между текст и сценично движение в една обща театрална партитура. Текстът, който както обича да казва Жоро Михалков, е безжалостно интелигентен, носи първото удоволствие. Цитатите от Молиер, Дали, Пирандело и Юлгар, които Жоро вплита, внасят още интерпретации към сюжета с привкус на философия и еротика.

Следващото удоволствие идва с жестовете, движението, танца, фехтовката и всичко онова, което дава живот и плътност на един спектакъл. При това хореографията не се натрапва, а действително влиза в драматургията и я доразказва. Прави го по същия интелигентен начин, какъвто предполага интелектуалният заряд на пиесата. Ива Караманчева е постигнала нещо наистина изключително. Така го усещат впрочем и актьорите – актьорите от театъра и младите хора от театралните школи, които са третото, но не като класация, постижение на „Дон Жуан или Любовта към геометрията“. Жоро и Ива работят с тях от ноември – получи се нещо като факултет на НАТФИЗ. Младостта на „Дон Жуан…“ е толкова истинска.

Музиката – за музиката трябва да се напише отделна дитирамба.
Веси Михалкова, Мариела Станчева, всички, които участват (и режисьорът дори), са много убедителни. В пеенето, и в актьорството.

Мариела Станчева, Гери Плетньова, Дани Викторова и пак Веси Михалкова така са изработили героините си, че е малко да кажеш колко са добри. Мариела, която влезе преди няколко месеца в театъра, виждаме като една изумителна Доня Анна. Стоян Радев като Отец Диего е направо виртуозен – в мащаба и в детайлите.

сцена от Дон Жуан

Суперлативите са за Влади Виолинов. Няма как да не се възхитиш на начина, по който внушава толкова различни подтекстове. И нито веднъж не излезе извън зададения стил, нито веднъж не се отклони от интелектуалното послание и дори нито веднъж не сбърка в сложните сценични еквилибристики, които има да изпълнява. Перфектен! Ако съществува баланс между интелектуална и физическа кондиция, то в момента Влади го притежава.

Мисля, че със своя „Дон Жуан или Любовта към геометрията“ Жоро Михалков преобърна, промени, извиси театъра, актьорите, публиката. Случи се това, заради което изкуството съществува. Случи се катарзисът.

В блестящата постановка на Жоро Михалков!

Categories
Театър

Ричард III

Loading

Richard IIIМнозина сигурно дори не подозират, че „Ричард III“ е пиеса на Шекспир или че дори съществува. Тя не е от най-познатите или поставяни пиеси, макар и да започва с небезизвестното „сега е зимата на нашето недоволство“

Не съм гледал предишното поставяне на пиесата на българска сцена от Вили Цанков, но имах възможност да гледам какво са направили проф. Пламен Марков и трупата на варненския театър.

След недоразумението, наречено „театрална реформа“, която, вместо да ревизира начина на функциониране преди всичко на министерството и изчистването на Авгиевите обори там, вместо из театрите, след всички последвали от това проблеми във Варна, изглежда варненският театър е успял да се стабилизира, трупата да се мотивира и събере около проф. Марков и заедно да направят продукт, който до такава степен вниква в труда на Шекспир, че достойно може да е на сцената редом до спектакъла на Кралския шекспиров театър. И съвсем заслужено е номиниран за 4 награди Икар (очаквам и поне 4 за Аскеер!).

[pull]„Обидно е орлите да са в клетка, когато мишеловите летят.“ —Лорд Хейстингз[/pull]Историята е доста далечна за българския зрител и пълното ѝ разбиране (ако е нужно) изисква познаване по-подробно на историята на Англия. Иначе действието се завихря около „два рода, равно знатни във Верона…“, враждуващи и домогващи се до короната, както и около властолюбивия и безскрупулен Ричард Глостър, брат на крал Едуард IV, който унищожава всички претенденти по пътя към престола, а това е, кажи-речи, почти цялото му семейство. Врагът на моя враг е мой приятел… „Ричард III” e пиеса за властта и за приятелството. Но и за децата като огледало на родителите, без което те не биха разбрали докрай себе си. Силно, многопластово представление и пиеса, в които, типично за Шекспир, има вплетено по малко за всеки зрител, с което да задържа интересът към случващото се на сцената – трагично, комедийно, драматично. Ирония, магия, омраза – каквото пожелаете, има го.

[pull]„Стани какъвто искаш се, или предай на смърт тоз, който си, щом тоз, който си, не ти доставя радост!“ —Ричард[/pull]Доколкото чета, обикновено Ричард е представян като злодей. Трудно е, обаче, с режисьорската концепция на проф. Пламен Марков да се отсече категорично – неговият Ричард е едновременно жесток и циничен, но и същевременно интелигентен, гъвкав, решителен. Границата между добро и зло е размита, героят преминава от едната в другата плоскост, давайки възможност на зрителя сам да избере за себе си какъв е. Умишлено липсва натрапчената категоричност, по-интересно е да бъдат изследвани различните човешки състояния в търсенето на фината граница между добро и зло.

Обичам такъв театър. Обичам такива решения, които не предлагат отговорите на готово, а те оставят да се главоблъскаш. Но за да се случи това не е достатъчно само режисьорското решение, важно е и актьорите на сцената така да изградят пред зрителя образа си, че той, зрителят, да им повярва, да ги остави да го водят в изследването и в намирането на (евентуално) правилния отговор.

„Ричард III“ предлага това. И докато мащабният проект на Младежкия театър „Кола Брьонон“ от Ромен Ролан на режисьора Владимир Люцканов1 е всъщност прекрасен моноспектакъл на Малин Кръстев с участието на цялата трупа на Младежкия театър, тук имаме безупречния Стоян Радев, но не в моноспектакъл, макар мащаба на ролята, която прави, а като водещата фигура в спектакъл, който включва над 30 действащи лица. Михаил Мутафов, Гергана Плетньова, Пламен Димитров, Валентин Митев, Пламен Георгиев, Свилен Стоянов, Владислав Виолинов, Николай Божков, Благой Бойчев, Илиян Марков, Александър Андреев, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Биляна Стоева, Александър Александров… всички с достойно присъствие на сцената с плътни и живи образи и персонажи, които не просто допълват, а са наистина част от действието и историята.

Стоян Радев

Но това, което направи Стоян на сцената, беше изумително, впечатляващо, жестоко, велико… може и не точно в този ред. Рядко имам възможност да видя артист, който до такава степен да е в хармония и разбиране на персонажа си, да диша и живее с него с цялата си убедителност. Весел и закачлив, но и същевременно съсредоточен и донякъде притеснен преди спектакъла, когато го видях и пушихме цигари и пожелах „на добър час“ и съвсем различен – изцеден, уморен, пребит, убит2. Това трябва да се случва по-често в театрите, по-често трябва да ставаме свидетели на такова сцепление между артист и ролята, ако искаме родния театър да бъде успешен.

Хареса ми несъществуващия инак колективен образ на Джейн Шор (Даниела Викторова) – изглеждаше съвсем правдоподобно и логично, оправдано на сцената. Интересно стояха и трите вещици от „Макбет“, които пророкуваха съдбата на домогващите се до короната.

Аплодирам идеята в спектакъла да участват деца и младежи, а не просто по-младолики професионални артисти – децата имат свое, различно обаяние, а и усещането е различно, когато играе дете/младеж.

А на сцената, благодачрение на Мира Каланова, всичко изглеждаше красиво – странните на пръв поглед костюми-рокли, ушити от материи, които отблизо изглеждат странно, но под светлината на прожекторите блесват с цялата си прелест, и няма как да не харесаш, сценографията, в която няма как да не припознаеш Тауър (Бридж), която на всичкото отгоре е и подвижна, за да допринася за по-доброто приемане на действието. И музика на Калин Николов, която абсолютно точно допълва цялостта на представлението, което премина гладко и стегнато, премерено, без излишно разтегляне, без да бъде набързо претупано.

Направи ми впечатление, че в салона бяха доста от актьорите на театъра (особено по-възрастните); там беше и директорът. И, доколкото успях да усетя, им хареса какво са гледали, какво се е получило след титаничния труд във Варна. Това доскоро не се случваше при чуждо гостуване и на фестивали. Но пък за сметка на това пък сякаш пловдивската публиката не успя да разбере какво гледа, какво ѝ се случва, защо. Почти липсваха реакции и разбиране на действието. Нямаме театралната култура, нямаме театралната публика за такива представления. Пловдивският театър отглежда (почти насилствено) друга порода театрална публика. Представления като това не може да вирее на наша почва. То ще бъде убито от най-ниЗко ниво. Пловдив може и да иска да е (европейска?!) столица на културата, но преди това да се случи наистина, трябва пловдивчани да получат сериозна доза култура, да бъдат възпитани в нея, да се научат да са в хармония с нея, да я приемат и разбират. Иначе начинанието е обречено на тотален неуспех. Независимо кой и колко силно се напъва.

Можете да изгледате кратък трейлър от представлението, можете да разгледате и купища снимки от него, но те със сигурност няма да успеят да разкрият размаха и мащаба. И, ако имате възможност, гледайте го във Варна, на сцената, където е поставено, защото няма да сте свидетели на компромиси. Гледайте го сега, защото след време ще влезе в учебниците!

Не изпускайте възможността да бъдете част от Ренесанса на Варненския театър.

А аз най-сетне успях да се запозная лично и да си поговоря „на живо“ с Владислав Виолинов, с когото се познаваме онлайн от доста време, но все се разминаваме офлайн. 🙂 Е, не можахме да пием биричка или кафенце, ама следващия път – със сигурност 🙂


Използваните снимки са от архива на представлението във Варненския театър