Аз съм Димитър Цонев и съм независим уеб стратег и анализатор — изследвам какво се е променило в дигиталния свят и как то дава отражения на бизнеса, както и за начини, по които да се подобри използването на новите технологии.
Също така съм дигитален футурист — следя за новите тенденции и начините, по които те ще окажат или вече оказват влияние на бизнеса и отделните потребители.
Преди повече от година горя Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Година по-късно всичко си е същото, само че още по-същото[1. заемка от Тери Пратчет].
[two_third]Веднага след като пожарът беше потушен, директорът побърза да сподели цифра. Почти 200 000 лв са щетите. Точно толкова дадоха застрахователите. Точно толкова дадоха и от МК. После сумата се вдигна на 500 000. Ненадейно се заговори за 1,2 млн. лв. После пък те набъбнаха на 1,4 млн. В следващ етап сумата беше 3,2 млн, за да стигне до 4 252 998 лв. С 4 милиона повече, отколкото побърза да посочи Кръстев в началото.
Никой сякаш не обърна внимание и никой не си направи труда да попита Кръстев или обкръжението му защо сумата расте така неимоверно с всяко следващо интервю и ако има основателна приина за това, защо споделят числа напосоки, след като нещата не са изяснени изцяло.
Да, може и наистина толкова да са необходими, въпреки че изключително много се съмнявам в сумите, вписани в офертите – всички знаем как се усвояват „едни пари“.
Но пък да кажеш, че „годината беше добра“ при все, че театърът няма сцена, си е ако не проява на лош вкус, то поне неправилно структуриране на мисълта и изказа.
Чудно ми е кога на някой журналист ще му светне лампата и ще спре да бъде просто преписвач на PR материали. Защото тая работа мирише още от самото ѝ начало!
[/two_third]
[one_third_last]Теория на конспирациите:
Сцената на театъра изгоря точно навреме, за да се даде Акт 16 на скъпото недоразумение Градски дом на културата. Изгоря, защото беше пропусната по време на ремонта през 2009 (на същата стойност!)[/one_third_last]
Преди всичко – едно уточнение: Аз съм крайно нерелигиозен и невярващ. Отказвам да приема съществуването на Господ и по същата тази причина отричам и отхвърлям Дявола. Боравя с тези понятия единствено и само като художествени образи и категории. Въобще не ме интересуват религиозните пристрастия на хората и много слабо ме вълнуват фанатичните напъни на този и онзи. Има вероятност по-долу, поради неразбиране и непознаване, някои части от текста да съдържат неточности от канона – това ще са моите представи за него.
„А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак хващаш перото?“
–Емилиян Станев, из „Антихрист“
На 15 януари беше премиерното представление на „Антихрист“ по Емилиян Станев в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив. Постановката е дебют на Анастасия Събева, която въпреки крехките си 23 години, е успяла съвсем точно да разчете посланието, да го анализира, пречупи през призмата си и да го предаде на актьорите. А оттам – и на зрителите.
Само че зрителите, особено в този случай, трябва да са достатъчно подготвени от една страна какво ги очаква, а от друга – да са прочели романа. Ето го романът Антихрист(препратка за прочитане в Читанка, за да не се излагате!) Иначе нищо не става, губи се идеята, а на драгия зрител му е скучно и не разбира много-много какво се случва по сцената, посланието, идеята. Казвам го от опит, защото го видях на премиерата!
Иначе представлението е смазващо, много добро и въздействащо. Както казах и по-рано, режисьорката очевидно отлично си е свършила работата, а покрай нея – и целият постановъчен екип. Крайният резултат, след сериозна работа, е представление, което връща надеждата ми, че Пловдивският театър може да реализира и качествени, стойностни заглавия на голямата си сцена (образно казано, предвид че голямата сцена изгоря и това е тема, която по-добре да не зачеквам). Защото „Антихрист“ е театралното събитие на Пловдивския театър, а не както на някои им се искаше – „Възвишение“. Защото и аз, както и Еню-Теофил, видях Таворската светлина, но за него тя не е „благодат и райска светлина“, не укрепва вярата и охладнява душата му. Аз пък видях крехката надежда. Защото всеки се убеждава, рано или късно. Само Еню-Теофил никога не стига до убеждение, на което да повярва и затова се задоволява със сладостта на отрицанието.
„Антихрист“ ми даде точно онова, за което бях си купил билети и бях избрал да го гледам. Бързо след хаотичното и леко шумно начало, заради което репликите оставаха недочути и неразбрани, спектакълът ме погълна с философските размисли на Еню-Теофил и неговото непрекъснато търсене на целта и смисъла на живота, неговото страдание от мъчителните въпроси и невъзможността да намери нищо. Макар и седнал на балкона, осезаемо беше усещането за празнотата и неудовлетворението, които той изпитва, за трагедията на неговия живот. Отърсвам глава и се отдалечавам от текста, който познавам, защото съм чел неведнъж. И видях, че има нещо, което не ми беше съвсем ОК с разпределението – не мога да посоча какво, но нещо ми куцаше и някои роли сякаш не бяха попаднали при артисти, които биха ги изградили най-подобаващо (няма да споменавам конкретни имена, защото не ми се занимава с глупости!). Не знам, може да е режисьорско решение (въпреки че силно се съмнявам) второстепенни образи да са по-силни и ярки от главни. На моменти ми изглеждаше като рецитал, а вместо вътрешната борба на Еню-Теофил (и противопоставянето на божественото и земното – тема, която прозира още от имената, които той носи), получавах ударни дози излишна патетика, чинно издекламирана на един глас. Това от видеото не си личи.
В цялото действие някак неубедително ми се струваше как „антихристът“ ту погребва Христос, ту се противопоставя на Дявола, при това многократно. Само че аз съм чел романа, при това не веднъж, и използвах действието повече за припомняне, отколкото да ме просветлява. Аз и именно затова страшно много харесах „Антихрист“. Вероятно след стреса от премиерата тази патетика ще изчезне, страстите ще се успокоят и образът ще улегне. И ще се превърне в онова, което режисьорката е очаквала. Надявам се това да се случи. Защото „Антихрист“ е много важно представление, много ценен текст, който трябва да достигне до възможно повече хора. Да ги докосне, да ги развълнува.
Дори днес „Антихрист“ звучи актуално в свят на безверие и отрицание. Защото мнозина, подобно на Еню, изгубват своята вяра и се отказват от християнския смисъл на живота и достигат до простия извод, че ако няма бъдещ живот, по-добре е да извлече колкото може повече удоволствия от земния. Всяка минута, всяко наслаждение трябва да се улови. И така целта на живота се превръща в консумиране на самия живот. И в това се състои трагедията на нашия бит.
И „Антихрист“ показва точно това, при това по много точен и премерен начин. Затова го и препоръчвам!
Можете да видите още много снимки от представлението. Фотограф е Николай Бекярски, използваните в публикацията снимки също са негови.
„Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш – дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живее без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чедо, доде не се докоснеш до Таворската светлина.“
– Евтимий към Теофил, „Антихрист“ от Емилиян Станев
За втора поредна година (вж. миналогодишните) номинациите са някак скучни и насилени. Личи сякаш опитът да се докаже, че София не е България и са номинирани много извънстолични представления от различни по-малки театри. Не искам да гадая кой трябва и ще вземе статуетката, защото при номинации по задължение, наградите също ще са по задължение. За състоянието на културата може да се гадае и от сайта на Съюза на артистите в България – публикуването на номинациите и обновяването на сайта се изчерпва с копирането на текст от Word в уеб.
КОМИСИЯ, която определи НОМИНАЦИИТЕ:
Деница Езекиева и проф. д. изк. Ромео Попилиев – театроведи
Йосиф Сърчаджиев – актьор
Петя Стойкова – сценограф
Номинации за ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ
Марин Янев за Фернар във „Вятърът в тополите“ от Жерал Сиблера, реж. Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“
Михаил Милчев за Мадам Мишима в „Мадам Мишима“ от Елена Алексиева, реж. Калин Ангелов, Сдружение „Артсензориум“ и Театър „София“
Явор Борисов за Филоктет във „Филоктет“ от Хайнер Мюлер, реж. Весела Василева, Театрална работилница „Сфумато“
Номинации за ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
Александра Василева за Геше Готфрид в „Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид“ от Райнер Вернер Фасбиндер, реж. Григор Антонов, Народен театър „Иван Вазов“
Ана Вълчанова за Майката Беатрис във „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, реж. Марий Росен, Център за неформално образование и културна дейност „Алос“
Светлана Янчева за Жана в „Жана“ от Ярослава Пулинович, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
Номинации за ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ
Иван Радоев за Стефан Драгоданоглу във „В полите на Витоша“ от Пейо Яворов, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
Никола Мутафов за Одисей във „Филоктет“ от Хайнер Мюлер, реж. Весела Василева, Театрална работилница „Сфумато“
Юлиан Вергов за Борис Сарафов в „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“
Номинации за ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
Дария Симеонова за Хор в „Антигона“ от Жан Ануи, реж. Иван Добчев, Театър „София“
Елена Телбис за Катя в „Жана“ от Ярослава Пулинович, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
Филипа Балдева за Пеперудата във „Фотоапарати“ от Пьотр Гладилин, реж. Стилиян Петров, Камерен театър „Възраждане“
Номинации за ДЕБЮТ
Виктория Филипова за сценографията на „Лазарица“ от Йордан Радичков, реж. Крум Филипов, Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“
Даниела Николчова за сценографиите на „Албена“ от Йордан Йовков, реж. Василена Попилиева, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово и „Всичко наопаки или наопаки всичко, Наопаки всичко или всичко наопаки“ по Жан-Батист Молиер, реж. Пламен Марков, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна
Каталин Старейшинска за ролята на Антигона в „Антигона“ от Жан Ануи, реж. Иван Добчев, Театър „София“
Кристияна Ценкова за ролята на Лиз в „Откраднати разкази“ от Доналд Маргулис, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
Радина Думанян за ролята на Матилда в „Чиста къща“ от Сара Рул, реж. Иван Урумов, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
Радина прави интересен дебют, само не успях да разбера режисьорското решение защо прислужницата от Бразилия трябва да звучи, изглежда и да се държи като циганка от гетото в центъра на града.
Номинации за РЕЖИСУРА
Марий Росен за „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, Център за неформално образование и културна дейност „Алос“
Петринел Гочев за„Сватбата на дребния буржоа“ от Бертолт Брехт, Театър „София“
Стефан Москов за „Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело, Народен театър „Иван Вазов“
Номинации за СЦЕНОГРАФИЯ
Мариета Голомехова за „Момо“ по едноименния роман, драматизация Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Младежки театър „Николай Бинев“ и „Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора
Рин Ямамура за „Колекционерката“ от Радослав Чичев, реж. Катя Петрова, Театър 199 „Валентин Стойчев“
Чавдар Гюзелев – художник, Свила Величкова – костюми и Иван Москов – видео за сценографската среда на „Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело, реж. Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
Номинации за АВТОРСКА МУЗИКА ИЛИ ОРИГИНАЛНО МУЗИКАЛНО ОФОРМЛЕНИЕ
Асен Аврамов за „Човекоядката“ от Иван Радоев, реж. Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала“
Данко Йорданов за „Шумът на върбите“ от Кенет Греъм и Алън Бенет, реж. Здравко Митков, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“
Христо Намлиев за „Антигона“ от Жан Ануи, реж. Иван Добчев, Театър „София“, „Момо“ по едноименния роман, драматизация Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Младежки театър „Николай Бинев“ и „Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора
Номинации за МАЙСТОРСКО ТЕХНИЧЕСКО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ
„Але – Хоп!“ – вербатим представление, колаборация между цирк „Ориент“ и Студио за документален театър „ВОКС ПОПУЛИ“
„Сватбата на дребния буржоа“ от Бертолт Брехт, реж. Петринел Гочев, Театър „София“
„Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора
Номинации за КУКЛЕН СПЕКТАКЪЛ
, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство:
Комисията е в състав – Богдана Костуркова – театровед, Катя Петрова и Петър Тодоров – режисьори:
„Мълчаливи предания“ по български легенди, реж. Боян Иванов, Държавен куклен театър – Варна
„Пук“ от Валери Петров, реж. Бисерка Колевска, Държавен куклен театър – Бургас
„Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора
Номинации за ИНДИВИДУАЛНО ПОСТИЖЕНИЕ В КУКЛЕНОТО ИЗКУСТВО
, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство:
Александър Томов, Ася Димитрова, Биляна Бозинарева, Христо Иванов за актьорските си превъплащения в „Бременските музиканти“ по Братя Грим, реж. Димитър Димитров, Държавен куклен театър – Видин
Ива Гикова и Ивайло Николов за кукли и сценография на „Продаденият смях“от Джеймс Крюс, реж. Елица Петкова, Столичен куклен театър
Силва Бъчварова и Васил Рокоманов за кукли и сценография на „Принцесата и скъсаните обувки“ по Братя Грим, реж. Славчо Маленов, Държавен куклен театър – Търговище
Номинации за КРИТИЧЕСКИ ТЕКСТ
, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите:
Анна Топалджикова, „Фобии и утопии“, издателство „Петко Венедиков“
Мира Тодорова, „Тяло, идентичност и общество. Танцът в България след 1989 г.“ – студия публикувана в European Dance since 1989. Communitas and the Other, Routledge, 2014
Номинации за ДРАМАТУРГИЧЕН ТЕКСТ
, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите:
„Пепеляшки ООД“ от Гергана Димитрова и Здрава Каменова
„Мадам Мишима“ от Елена Алексиева
„За теб“ от Яна Борисова
Номинации за СЪВРЕМЕНЕН ТАНЦ И ПЪРФОРМАНС
, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства:
„Big Gun“ – танцово представление на Мартин Пенев и Станислав Генадиев
, излъчени от Гилдията на актьорите, работещи в дублажа:
Димитър Иванчев за Амадор и Антонио Ресио в „Новите съседи“
Здравко Методиев за Скипър в „Пингвините от Мадагаскар“
Николай Николов за Матю в „Имението Даунтън“
Награда за ЦИРКОВО ИЗКУСТВО
, излъчена от Гилдията на цирковите артисти:
Бойчо Костадинов за приноса му към развитието на цирково атракционното изкуство, дългогодишна педагогическа дейност и детския цирков спектакъл „Магнифия“
Имах съвсем различна чернова с мнението и позицията ми за трагедията в Шарли ебдо. Тя така и не успя да придобие вид, годен за публикуване и после бързо изгуби давност.
Свободата на словото позволява както да си съгласен, така и да си несъгласен, както да се подиграваш и осмиваш идеи, така и теб да те осмиват. Свободата е в реципрочността. Когато обаче срещу перото е изперен Калашников, това не е реципрочност.
Нямаше карикатури с Левски, но имаше достатъчно снимки на ученици, от малцинствата, със средни пръсти и пр. И пишки на Богоявление. Вероятно и други примери могат да се посочат от родния бит. Знаем каква беше обществената реакция.
Лесно е да си Шарли? На думи. Когато опре до дела, грозната действителност подава истинското си лице. Защото много хора НЕ СА Шарли. Защото ги е страх открито да изразят позиция, да защитават, да критикуват. Автоцензурата и страхът са норма.
Ако трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „Чиста къща“. Беше ми странно като репертоарно решение.
Оригиналното заглавие на пиесата е „Евридика“. Още заглавието подсказва, че ще разглежда познатия мит за Орфей и Евридика. Само че (отново заглавието го подсказва) погледът ще е насочен основно към Евридика, митът ще е пречупен през нейната призма и светоглед.
Не съм чел пиесата, отидох на откритата репетиция в Нощта на театрите „без домашно“. За тази репетиция може би трябва да отделя самостоятелна публикация, особено след като вече премиерата е факт. Но още тогава, макар и само като процес, при това в ранен етап, успях да усетя заряда, желанието да се получи нещо различно и интересно, а не просто скучноват преразказ на един мит, безкрайно познат и близък за нас.
И нямах търпение първо да дойде денят, после – да се добера до залата. Очавах да видя, че решението ще е кардинално променено от онова, което вече бях видял – със задоволство установих, че очакванията ми са били напразни. Защото решението на Стайко Мурджев е точно такова, каквото трябва да бъде – едновременно дръзко, но и уважаващо думите на авторката (пък била тя и феминистка).
В крайна сметка бях свидетел на нещо, което се получава рядко – хармония между всички компоненти, които изграждат едно театрално представление като такова. Дори Луиза Григорова, към която подходих с предубеждение заради ролите ѝ по разни сериали със спорно качество (вече сме ги гледали такива набедени за звИзди „как са мятат“) беше великолепна!
Аплауз заслужава и хорът (Камъните) за изключителния колективен образ. И идея си нямам колко часове репетиции са им били необходими за четиримата, за да докарат нещата дотук, но определено това си е струвало, защото са безупречни.
Любопитни костюми, изключичтелна минималистична сценография (Марина Райчинова), но решетката-завеса пред сцената, която разделя зрителите от действието, ме присети за въпрос от публиката към режисьора по време на репетицията – „как очаквате да се държим ние?“. Това ми се стори интересен своеобразен отговор – театърът се случва независимо от публиката.
Музика (Петър Дундаков), която те води в действието и за разлика от „Дисни трилър“ – точно толкова силна, колкото е необходимо.
И пушек. Много пушек. Твърде много пушек. Дотолкова, че на предпоследния ред на камерна зала се издушихме – не ми се мисли как са се чувствали артистите или пък зрителите на първите редове. И то това е единственото, за което мога да кажа, че не ми хареса (като количество), иначе като част от цялото си беше ОК.
Сара Рул пише „Евридика“ като своеобразен начин да общува с починалия си баща. Ето затова и създава иначе несъществуващия персонаж на бащата на Евридика. Нямам представа какъв е бил мотивът на Стайко Мурджев да постави точно тази пиеса – страхът от смъртта е интересна тема, но страховете той вече ги извади на показ още в „Дисни трилър“. Вероятно и затова „Дисни трилър“ ми хареса повече, отколкото ми допадна „Евридика“. И въпреки това „Евридика“ е ценно попълнение в репертоара, малко коледно бижу, което си струва да бъде преживяно.
Плактът на представлението е на Радослава Боор, а снимката е от архива на театъра.
Ако трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „