[su_quote]О, ако имахме пламтяща муза,
която да ни вдигне в емпирея
на висшето изкуство; а за сцена —
държава цяла; и князе на нея
да изпълняват бляскавите роли
пред публика от истински крале![/su_quote]
Ако не разпознавате встъпителните думи на Хорът от пиесата „Хенри V“ на Уилям Шекспир, няма смисъл да продължавате да четете надолу. Вероятно никога няма да гледате „Аз, актьорът? Брат ми уби президента“ или дори напук да го направите, няма да разберете посланието и тя няма да Ви хареса.
Пиесата, чието оригинално заглавие е „Трагикът“, е написана от Родни Лий Роджърс. Режисьор е Петър Карапетков, който я поставя по превод от Миглена Иванова. Сценографията е на Петър Митев, а музиката е на Добринка Табакова. „Аз, актьорът“ е биографичен разказ за актьора Едуин Бут. Географската ни отдалеченост и тъжният факт, че културата от доста време насам е последна грижа е причината това име да не говори нищо на много голям кръг хора. Дори в Уикипедия на български няма статия за него, но има статия за брат му – убиецът на президента Линкълн – Джон Уилкс Бут.
Едуин Бут е известен по други географски ширини като най-добрият Хамлет на 19 век. Играе го 100 поредни вечери и пътува както в САЩ, така и из Европа, за да играе роли от шекспировите пиеси. Драгият зрител, когато прекрачва прага на салона, за да гледа „Аз, актьорът?“, трябва да познава тези текстове. При това, за разлика от много други пиеси, не е достатъчно познаването само на най-ярките текстове на Шекспир, а познаването на Шекспир като цяло. Ето защо, макар че не се среща в разказа на Бут, започнах с откъс от „Хенри V“.
[su_quote]…и тъй сакат, недъгав, уродлив,
че кучетата лаят ме,
когато прокуцам покрай тях…[/su_quote]
Това пък е от въвеждащия монолог на Ричард от „Ричард III“ и той също е част от пиесата, както и много други откъси от „Хамлет“ , „Венецианският търговец“… Разбира се, има я прословутата реплика на Хамлет
[su_quote]Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?[/su_quote]
Пиесата проследява интересния живот на сцената и извън нея на Едвин Бут, като се спира на три ключови момента от него – смъртта на баща му (също актьор), сватбата му с актрисата Мери Делвин и терзанията, които го спохождат, когато брат му убива президента като опит да привлече внимание върху себе си. Живот, преминал в „безкрайно пътуване до затънтени градове, евтини хотели и лоша храна. И всичко това – за няколко часа щастие на сцената. Човек трябва да е роден скитник, да усеща в себе си бездомника. Трябва да чувства в себе си цялото безименно номадство на театъра и с тъпа упоритост да се събужда отново, и отново, и отново.“
Познавам Стефан Попов още отпреди да започна работа в театъра и страшно много го харесвам като актьор. Възхищавам се на начина, по който стои на сцена, как с лекота изиграва ролите си, как си личи, че се забавлява, докато го прави. Дори когато в разпределението има нещо сбъркано. Той знае колко много го харесвам, вероятно не знае, че съжалявам, че в последно време не е сред активно ангажираните артисти. Няма да заравя как по време на едно турне, вече не помня дали в Македония, дали в Албания, дали в Сърбия, докато пътувахме с „Филоктет“, направи анализ, по-скоро на себе си, отколкото на нас, за красотата и емоционалната зареденост на думата „татковина“.
Затова за мен беше истинско удоволствие да видя, че в афиша на пловдивския театър влиза моноспектакъл на Стефан Попов. Разбира се, гледах неговия предишен моноспектакъл – „Куче в банята“ – текст, писан специално за него. Не бях чел „Аз, актьорът“, съвсем умишлено не любопитствах нито за текст, нито за репетиционния процес. Знаех, че ще бъда впечатлен, че ще изпитам задоволство и че срещата ни ще е приятна, емоционална, вълнуваща.
Не съм грешал! Беше разкошно, беше празник за любителя на театралното изкуство. Освен че беше 27 март, международния ден на театъра! Беше шамар за халтурата и за всички онези, които предпочитат лесносмилаемите забавления и които случайно бяха попаднали в салона в търсене на следващото. Съжалявам, драги, „Аз, актьорът?“ не е такова представление. „Аз, актьорът?“ поставя на изпитание както Стефан Попов, в ролята на Едуин Бут, така и зрителя и неговия интелект. Актьорът като човек. Изпитание е разплитането на възела, който се заплита между работа, любови, страсти и алкохол. Изпитание е търсенето на лесната слава и цената, която плащаш за това. Изпитание е смесването на личния и професионален живот. Толкова много Шекспир също е изпитание.
Радвам се, че бях част от всичко това, радвам се, Стефан Попов е попаднал на своята роля, радвам се, че усещах вълнението му, емоцията му докато беше на сцена.
Тръгнахме си бързо, не изчакахме Стефан да излезе от гримьорната си, защото го чакаха доста други негови колеги, с които заедно да споделят празника. Аз ще го видя по-натам и със сигурност много ще си поговорим за преживяното.
Ако трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „
Рядко се случва подобно усещане в театъра, рядко зрителите се случва да са дотолкова потресени от видяното, че след аплауза всички мълчаливо да напускат салона, отнасяйки, всеки със себе си, горчилката от видяното и съпреживяното. Никой не говори, всеки мълчаливо, с наведена глава, умислен, върви машинално през фоайето, като в шок. Рядко се случва да ставаме свидетели на прекрасни актьори, които изпълняват чудесни и предизвикателни роли в плътна и сериозна драматургия, водени виртуозно от режисьор, който знае какво прави. Това отдавна, по мой спомен, не се е случвало в пловдивския театър.