„Но този стремеж е просто път. Имаш и пак търсиш, вървиш. Достигаш. Стигаш до някого и в миг те обхваща ужасът, че не това e, което си очаквал. Идва съмнението, че и ти самият не си това, което са очаквали от теб. Ти самият не си в очертанията на святото, единственото в очите на другия. Болката те залива. И пътят отново се отваря пред теб. Болката обикновено е толкова силна, че те задушава. Но сега ти искаш да достигнеш до себе си. Да откриеш себе си. И затова поемаш пътя и тръгваш и в мрак дори. С тиха молитва дълбоко в сърцето. Откриеш ли другия, ще откриеш себе си. Да отхвърлиш страха, че си сам. Да срещнеш изгрева. Да тръгнеш. Да отвориш вратата. Да се завърнеш.“
Текстът по-горе представлява размислите на Николай Ламбрев – Михайловски по повод постановката му „Живите от мъртвата махала“ от Петър Анастасов, поставена на камерната сцена на пловдивския театър.
Още като излезе премиерата не бях убеден, че искам да я гледам – дочух оттук-оттам отзиви, които не бяха особено възхваляващи. Само колко са грешали всички, които ме разубедиха…
Имах друга работа в театъра, та изведнъж се оказах на средата на втори ред, в очакване на началото. Изцеден от работния ден, отпуснат в креслото.
Получих такъв шамар, че ми е трудно да се освестя дори и сега, а седнах да пиша доста след като излезнах от салона. Признавам си, съвсем не очаквах такъв реализъм, толкова тъжна и отчайваща картина. Очаквах, че ще съм свидетел на нещо брутално, но това, което видях надмина очакванията ми.
Виждал съм и преди актьор да плаче на сцената. Не бях виждал, обаче, шестима актьори, обляни в сълзи. Смазващо е, повярвайте. Особено ако си седнал нейде по-напред и те плачат пред лицето ти, точно пред теб. Заедно с теб.
За първи път гледам на сцена Лидия Инджова. Много добра, още от появяването си успя да ме грабне, да изгради образа си, да бъде съвсем ясна и категорична. Отдавна не съм виждал млада актриса, която да се справя толкова добре на сцена, не и с режисьор от този ранг. Моите адмирации. Сега си спомням, че тя има номинация за ИКАР 2010 за главна женска роля за ролята й на Тя в „Тя без любов и смърт“ от Едвард Радзински, реж. Николай Ламбрев-Михайловски, ТБА.
За ролята си на Алто в тази пиеса, Алексей Кожухаров пък е номиниран за ИКАР 2010 за поддържаща мъжка роля. Съвсем заслужена номинация. Дори очаквам той да отнесе и наградата.
Всъщност аз харесах всички актьори и това, което дадоха от себе си за тези 2 часа и 20 минути.
Само едно не разбрах – защо и как така се случваше, че актьорите минаваха като призраци през стените на къщата. Да, те такъв живот живеят, сякаш са умрели за околния свят, всеки с проблемите си, но преминаването през стените не го схванах. И ще се радвам ако някой ми внесе малко светлина защо така се получава, какво е това режисьорско решение.
Препоръчвам го силно.