Аз съм Димитър Цонев и съм независим уеб стратег и анализатор — изследвам какво се е променило в дигиталния свят и как то дава отражения на бизнеса, както и за начини, по които да се подобри използването на новите технологии.
Също така съм дигитален футурист — следя за новите тенденции и начините, по които те ще окажат или вече оказват влияние на бизнеса и отделните потребители.
Приятели от театъра на Варна, как се чувствате днес? Какво ви мотивира да работите в тази структурна единица, в която взаимно се дебнете да не изплюете камъчета-недоволство? Вместо тържества с балерини и менчета с вода, кога ТМПЦ ще възстанови театралния си библиотечния архив? Последният е бил поддържан до преди десетина години в някакво що-годе прилично състояние? Допада ли ви менажирането на театъра в условия на театрална реформа? Как си представяте бъдещето в условия на тази театрална реформа? Заставате ли зад политиката на управление на Министерство на културата и личността на културния министър? Има ли нужда Държавната опера от драматург, а драматичният театър?
Когато искам да слушам музика, много силно разчитам на YouTube – огромният архив позволява както само слушане, така и гледане на видеоклиповете към песните, когато ги има. За съжаление YouTube е безкрайно хаотичен и неподреден, а възможността за създаване на списъци – ограничена, недотам интуитивна и удобна. В такива моменти външни приложения могат да направят истински чудеса. Преди време използвах Loudlee, инструментът, който всички наричаха Pinterest за музика заради визуалните си прилики. За съжаление Loudlee вече не съществува, защото не успя да намери начин да монетизира съществуването си (или пък заради друга причина?).
Наистина страшно много харесвах Loudlee, защото технологията му позволяваше да подреждам музикалните си предпочитания по изпълнители, албуми, жанрове, да откривам нови изпълнители, сходни на музикалните ми предпочитания или по препоръка на приятелите ми в услугата или пък на общността, да съхранявам списъците за по-късно и повторно прослушване… и това, събрано в дизайн, който, да, наистина наподобяваше Pinterest. Loudlee имаше свои трески за дялане, не беше перфектна услуга, но за нещата, за които го използвах, беше чудесно надграждане върху YouTube (услугата разчита на клиповете, качени в YouTube, които подрежда в удобни каталози).
Loudlee спря без предизвестие, обявиха края и едновременно с това спряха услугата. Без време за адаптация и мигриране към друга услуга. Това изключително много ме подразни тогава, защото не предложиха вариант за изтегляне на данните – доста време бях прекарал върху изготвяне на списъци с песни, някои от тях все още не успявам да намеря в YouTube… всичко това беше затрито с лека ръка. Майната им на приятелствата, те бяха по-скоро допълнение, отколкото реална функционалност, защото единствено позволяваха да се следи кой какво слуша – без допълнително взаимодействие между хората. Майната ѝ на общността и музикалните ѝ предпочитания (до последно Адел беше в топ изпълнителите!)… яд ме беше за списъците ми с музика, за невъзможността да ги имам или поне да имам възможност да реагирам и да се подготвя за спирането.
Преди няколко дни с изненада установих, че iAlbums(което започна като приложение за iOS, което предлага допълнителна информация за любимата музика – биграфии на изпълнителите, снимки, видео, интервюта…) са придобили технологията зад Loudlee и са пуснали обратно сайта под бранда си. Малко е мътно как ще бъде изградена връзката между приложението и новия сайт, още повече пък като се има предвид, че уеб преживяването ще бъде прехвърлено в приложението.
За сметка на това пък повече информация за изпълнителите вече се предлага в уеб версията, а тя се извлича от различни източници.
iAlbums използва Facebook за регистрация на потребители, но не прекалява с исканата информация; дори по спомен Loudlee искаха повече данни и права, отколкото сега се изискват (музикални предпочитания). В замяна пък потребителите получават музикален каталог по изпълнители и години, готов да бъде прослушван.
Моят профил все още е доста празен и с малко преслушани песни, но с времето ще се натрупат. Няколко неща, които написах на новите собственици – все неща, които Loudlee не успяха да реализират:
Възможност за освобождаване на данните – в крайна сметка услугата разчита на YouTube, откъдето извлича видеоматериалите;
Възможност за по-голяма социалност – в момента несиметричното следване на приятели е от полза единствено за откриване на нова музика, нообсъждането на песни и изпълнители може да се окаже доста сериозен дразнител за myspace и подобни;
Възможност за вграждане на съдържания във външни сайтове – колко полезно би било да можеше да включа тук текущия ми плейлист, в който Кайли ми пее „2 hearts„…
Адекватен начин за споделяне на идеи, коментари и мнения. Използването на Facebook за целта е аматьорско и несериозно.
Възможност за по-голямо видео и по-детайлен контрол върху звук и картина – малкото прозорче често е недостатъчно.
Извличане на информации от източниците за нещата (изпълнители, песни), които ме интересуват и слушам/съм слушал. В момента го прави само за изпълнители, при това само на техните страници. Персонализираната информация според моите предпочитания би била само в плюс и би довела до по-голяма ангажираност.
Приложение и за Android.
Възможност за споделяне в Google+.
Монетизиране! Ако ще е с реклама, по-добре да започне да се случва отсега, преди да е станало късно.
Имам и още идеи, които засега държа в тайна, но ще споделя в зависимост от посоката, в която тръгне да се развива услугата.
Случвало ли ви се е да имате странното усещане, че изпитвате почти непреодолимото желание да работите вили за някоя определена марка или фирма? Онова необяснимо усещане, нещо почти като любов, което изпитвате към фирмата или идеята, че сте готови на сляпо да се хвърлите в дълбокото ако се отдаде случай…
На мен ми се е случвало. Първият път така се стекоха нещата, че желанието ми се сбъдна. И бях много щастлив, защото се случи някак ненадейно, предложението дойде изневиделица и почти без да помисля приех.
В момента отново изпитвам това усещане, този път е към две фирми. И двете са български – поработих достатъчно с чужди, вероятно ще продължа да го правя и в бъдеще. Сред тях има много такива, но там ситуацията е по-сложна, почти на прага на невъзможносто. А тези две български фирми сякаш се открояват пред всички останали, с които имам някакъв досег по мащаба на работата си и по възгледите към света и начините за правене на бизнес, по вътрефирмена култура…
Мислех си дълго дали да споделя публично кои са тези фирми и защо наистина ги харесвам, защо искам да работя с/за тях. Реших да не го правя. Защото е рисковано, защото може да се изтълкува погрешно и да се окаже лоша реклама. Не съм убеден, че искам „да извивам ръцете“ на някого с искането да ме вземе на работа при себе си, нито пък искам да противпоставям тези две фирми в битка коя да ме привлече към себе си (или отблъсне към другата).
Но все пак чувството е факт, готино е и искрено се надявам все повече български фирми да бъдат мечтан работодател. Междувременно наистина си търся работа и ако смятате, че можем да работим заедно и да си бъдем полезни, на разположение съм.
Погледнах на сайта на Министерството на културата, ей така – за всеки случай, по-скоро да се уверя, че наистина НЕ са публикували информация за новите назначения след проведените конкурси за директори на театри. Е, не бяха. Странно е защо могат да публикуват за провеждането на конкурси, а после не могат да публикуват резултатите… Или им е свършило работното време!? Писах им мейл, дано в обозримо бъдеще някой успее да го разчете и да ми отговори…
Но мълвата гръмна – Кръстю Кръстев, който досега временно изпълняваше длъжността, след сливането на Родопския театър и пловдивският, е новият дирекор на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив.
Кръстьо Кръстев, който бе „дете на театъра“, през 80-те години бе кандидат за партиен член, но не го приеха и стана един от актива на СДС в Смолян след преврата. И понеже по партийна линия най лесно се успява в кариерата, след смъртта на Иван Караджов, бе избран и се задържа 4-ри мандата като директор /през това време си направи и къща в Смолян/, но не успя да се споразумее с кметицата на Партията Дора Янкова и не се разбраха как да продължат работата по издръжката на театралната сграда, оказала се воденичният камък на все по-обедняващите артисти и персонал.
Информациите за театрите в Кърджали и Пазарджик са противоречиви. За Кърджали са се явили трима, докато за Пазарджик кандидатите са пет. Кои ще са, остава да се надяваме някой регионален новинарски сайт да сподели информация, че ако разчитаме на Министерството да публикува нещо…
Update: За директор на драматично-куклен театър „Димитър Димов“ със сцена „Кадрие Лятифова“ е избран режисьорът Димо Димов. В драматично-куклен театър „Константин Величков“ в Пазарджик директор е театроведът Александър Жеков. (източник едно и две)
От доста време е повече от лесно всеки, който желае, да създаде свой блог. Има достатъчен брой платформи и услуги, които предлагат това, включително и такива, които позволяват инсталирането върху собствен хостинг. Блоговете може и да са мъртви, но блогването не е и споделянето онлайн ще се засилва – така са проектирани да работят социалните мрежи (и това се пренася и върху други аспекти на социалните медии. Да, има разлика между двете.).
Бизнесът в България късно осъзна ползите и необходимостта от поддържането на контакт и взаимоотношения с блогъри и лидерите на мнения. Това от своя страна позволи на средата да еволюира и да придобие зрялост без натиска на брандове и фирми, позволи обособяването на специфичен глас и аудитория на отделните блогъри.
Днес все по-често ставаме свидетели на опити за въвличането на блогъри в различни инициативи. Някои от тях са организирани добре, други са хаотични и само опипват почвата и възможностите.
Взаимоотношенията с блогърите, както и с лидерите на мнения като цяло, но занапред ще ги наричам само блогъри (blogger relations, по подобие на public relations) трябва да е неразделна част от традиционната стратегия за връзка с медии и други публики (познати на света като public relations). Въпреки това блогърите са доста различни в сравнение с журналистите и авторите в традиционни медии. Блогърите създават материалите си за да общуват с изградената аудитория и да споделят опит и мнение по една или друга тема. По-голямата част (в България – всички) правят това като допълнение към работата си.
Бизнесите, които смятат да се ангажират с блогъри трябва да знаят, че блогърите не са (в по-голямата част) журналисти. Те пишат за нещата, защото темите ги вълнуват наистина и написването на материала е по тяхно желание, не плод на редакторско желание или план. Журналистите пишат като част от работата си, често отразяват неща, които не ги вълнуват лично и получават информации за предстоящи събития и прес релийзи непрекъснато и в големи количества. Поставянето на блогъри и журналисти под общ знаменател и еднаквото отношение не е добра идея.
Изграждането на устойчиви и трайни взаимоотношения с блогърите изисква различен подход и включва опознаването на блогъра. Това не означава само прочитане на няколко предишни публикации, а запознаване с темите, нагласите, настроението, гласа на блогъра, кой е и с каква репутация се слави, как се е стигнало до тях и как се е формирало мнението… За такова проучване често е добре да се излезе от предела на блога и да се разглеждат социалните профили – преди всичко в LinkedIn, но също така Facebook, Twitter, Google+ (това може да се прави и за журналистите). Познаването на блогъра е само в плюс, а всичката информация е вече налична и очаква да бъде извлечена полза от нея.
Познаването на блогъра е важно и за начина, по който се извършва контакта с него – някои блогъри, за разлика от журналистите, не обичат електронната им поща да бъде заривана с оферти и предложения, а разчитат това да се случва на други места или начини. Например в Twitter. Или комуникацията да започва след коментар на публикация в блога, който е привлекъл вниманието им…
Опознаването на блогърите е дълъг, но необходим процес. Толкова необходим, колкото поддържането на дългосрочни взаимоотношения. Еднократната комуникация може да има ефект, но той е краткорочен и няма гаранция, че следващият път блогърът ще обърне внимание, ако липсва история на взаимоотношенията. Веднъж привлеченото внимание не трябва да се изпуска, а блогърите лесно се разсейват и забравят. Когато е уместно, един-два коментара под публикации или периодично изпращане на последни новини… това несъмнено показва интерес, а и че четете блоговете.
Поддържането на устойчиви взаимоотношения обаче трябва да се случва прозрачно. Иначе може да доведе до негативи. Независимо дали при коментар под някоя публикация или при директен контакт с блогъра, честността и прозрачността е от осовена важност и трябва да бъде ясно кой сте и какви са целите и намеренията ви.
Целият този процес има и друго предимство – позволява следене на средата и бързо реагиране, в случай на необходимост. Никога не се знае коя публикация или дискусия под нея ще излезе от контрол и ще се налага незабавна корекция или уточнение, което да разяснява възникнали неясноти или въпроси.
Блогърите, за разлика от журналистите, са по-егоцентрични и обичат да виждат името си. Обичат са се чувстват значими, отличени от тълпата. Едно писмо до всички често е лоша практика, която не води до желаните резултати; персонализирането винаги е в плюс, дори да е просто едно име към иначе шаблонното писмо.
При комуникацията с блогъри не е добра идея да се обръща внимание само на най-четените блогове и пренебрегването на малките. Именно защото всички започват първо с големите, шумът около тях е по-голям, а вероятността читателите да пропуснат написаното е по-голяма. А и не се знае от коя публикация ще тръгне приказката за бизнеса, който представлявате.
Въпреки че блогърите се изявяват предимно онлайн, срещите лице в лице са много важни. Общуването във виртуална среда е добър старт, но в един момент е добре да се направи крачка напред и комуникацията да се пренесе и извън Интернет, за да се заздравят отношенията. Ако блогърът е местен, вероятно е добра идея да се организира посещение до офиса на фирмата, за да се покаже на място как се случват нещата, да придобие представа за начина на работа или просто за едно кафе или чай.
Темата е дълга и любопитна, може да бъде разглеждана от много ъгли, да бъдат посочвани добри или лоши практики и примери от действителността.
„Съгласна съм с мнението, че бизнесът в България късно осъзнава силата на блоговете и блогърите. Но, както се казва – по-добре късно, отколкото никога. Имаме добре утвърдени блогъри, пишещи в разнообразни области, поддържащи блоговете си от години. Познати и влиятелни хора. Силно активни онлайн, отвъд блоговете си. Имаме вече и професионални, платени блогъри.
Да се работи с блогъри е деликатна, но не невъзможна задача. Подходите са различни. Първите подобни проекти у нас бяха реализирани преди около 6 години. Така че има и натрупан опит.
Смятам, че въпреки мнението, че да се списва блог е демоде, блогове ще се стартират много и в бъдеще, и лични и корпоративни. Блоговете ще остават независима, жива трибуна, ще дават пулса и качественото уникално съдържание в мрежата. Ще са все по-влиятелни, в противовес на отслабването тежестта на гласа на традиционните медии. И бизнеса, партиите, организациите ще се стремят все повече да ги ухажват. Ще е интересно.
„Не би трябвало да има никаква разлика в подхода към журналисти и блогъри. Не би трябвало да има разлика, но това е валидно в случаите, в които и журналистите и блогърите се самоуважават достатъчно, за да управляват сами работата си, а не да се съобразяват с този или онзи. Вярно, на журналиста това му е работата, а на блогъра най-често е лично занимание, но и в двата случая би трябвало да е въпрос на призвание, да си такъв по душа. Когато журналистите и блогърите са такива, а PR специалистите се държат нормално с тях и не се опитват да ги манипулират или подвеждат – тогава всичко ще бъде наред.“
Температурата навън е около 6 градуса по Целзий, но се усеща около 1 заради гадния студен вятър, който духа. Понеделник вечер, градът е притихнал, хората са се скрили по домовете си на топло и прекарват заедно вечерта, уморени след първия работен ден от седмицата.
Загърнат в шубата си, обикалям нервно около фонтана със Стружката в Пловдив, забил нос в екрана на мобилния си телефон. Покрай мен минават хора, които бързат да се приберат, поглеждат ме набързо и почти със съжаление ме подминават като поредния странен тип, който се мотае наоколо в студа. Всъщност аз имам мисия и тя е да разбия Стружката!
Ако това се случваше в реалността, органи на реда вероятно щяха да ме приберат на топло още веднага след като се показах на мястото. Но не, това се случва в Ingress – обогатената реалност, създадена от Niantic Labs, дъщерна фирма на Google. По цял ден покрай Стружката минават много хора, но малцина само могат да видят, че това място не е обикновено – то е портал, чрез който могат да се контролира съзнанието на хората. Сега той е завладян от врага и моята цел е да го върна обратно за нашата фракция.
(снимка: Пейчо Генов. Всички права запазени, използвана е с позволение)
Хората, уютно сгушени в домовете си, не подозират, че навън се води люта война. Да, нова световна война! Война за контрол върху непозната енергия, открита от група учени, работещи в CERN по големия адронен ускорител. Странна и непозната досега енергия, с неустановен произход, за която се предполага, че може да контролира начина, по който мисли човечеството и придобива контрол върху разума. И трябва да бъде контролирана или да се остави тя да контролира нас. Две враждуващи фракции – „Просветените, The Enlightened“, които опитват да наложат контрол над енергията и силата, с която може да дари човечеството в развитието му и „Съпротивата, The Resistance“, които правят опити да съхранят човечността.
И не, това не се случва само в Пловдив, нито само на Стружката, случва се по целия свят, непрекъснато.
Ето трейлър:
Заинтригуващо, нали?
Спасяването на света е опасно начинание. Ако не желаете да поемете този риск, сега е моментът да затворите приложението и да се върнете към нормалния живот.
Всъщност Ingress е мобилно приложение, което е достъпно безплатно и свободно в Google Play, но използването му е възможно единствено и само след въвеждането на код за одобрение. Проектът е все още в изключтелно ранен етап от развитието и разработката си и нови играчи се допускат само с покани (а те се намират трудно и чакането е голямо). Научих за старта на играта в средата на ноември и още тогава се регистрирах за покана, без да знам какво точно ме очаква, след което почти бях забравил за нея. Допреди около седмица, когато поканата ми дойде, а с нея – и тайният код, нужен за отключването на играта.
Нямаше как цялото това нещо, преплетено с неясните и криптирани съобщения в сайта или в социалните мрежи да не ми напомни за Джон Наш и филма „Beautiful mind“ (който страшно много харесах, когато излезе, бях силно впечатлен от него, за разлика от хората, с които го гледахме, които набързо го заклеймиха за тъп).
Изтеглихте нещо, за което смятахте, че е игра… но не е.
За разлика от абсолютно всички останали игри, игралният свят на Ingress е (почти) необятен, защото съвпада с реалния свят. И за разлика от всички останали игри, тази не предполага заседяване на едно място, за да се играе още малко, и още малко. Няма начин това да се случи, защото механиката на играта изисква много движение – затова е приложение за мобилно устройство, изисква GPS и интернет и предлага съвсем ограничено преживяване в уеб(но важно, защото позволява откриване на местата, където се случват неща и по-глобален поглед).
След стартиране на приложението има няколко въвеждащи кадри и информация, след което – кратка тренировъчна сесия. Крайно неубедителна и вероятно недостатъчна, за да се разбере какво се случва и как. Показват се някакви основни неща и уж кое как се прави, но с възможност за бързо претупване, след което всичко приключва и… се чудите откъде да започнете и какво точно да правите, че да играете.
Междувременно сте избрали на коя от двете страни в конфликта симпатизирате и към която ще се присъедините – към Просветените или Съпротивата. Обмислете добре, защото решението не подлежи на промяна.
Разгледах набързо картата на квартала и видях на няколко места малки точици тук-таме. Източник на XM (екзотичната материя, exotic matter). Добре, поразходих се и събрах колкото можах. В моментът, в който бях зареден на макс и не можех да събирам повече ми просветна, че това не е някаква модерна версия на Pac Man, а се иска нещо повече. Събраната енергия се използва за почти всички действия в играта. Сега, докато обикалям около Стружката, използвам тази енергия, за да хаквам чуждия портал, да го разрушавам и да го завзема за нашата кауза. Когато това стане, ще е нужна енергия, за да захранвам резонаторите, които го поддържат…
В един момент енергията се оказва крайно недостатъчна, затова е добре да се познават местата, на които тя излиза на повърхността, за да се събира. Аз си направим някакъв маршрут така, че пътьом към някоя задача, да събера максимално количество енергия, за да мога да свърша мисията.
Картата на града бързо се променя, защото моите съюзници или противници не губят време, а се борят. Ето как изглеждаше част от картата на Пловдив по едно време. Зелените области са под контрола на Просветлените, докато в синьо са тези на Съпротивата:
Умишлено не разкривам към коя фракция съм се присъединил и защо, защото това би трябвало всеки да избере сам за себе си, не под чуждо влияние (въпреки че би било гот в някакъв етап да има възможност за реално вербуване). Да, с приятели в отбора сигурно е интересно, но замислете се колко готино би било ако се окажете от двете страни на барикадата 🙂 . А то и няма някаква фундаментална разлика в начина на игра заради избора на страна в конфликта. Двете се отличават единствено по цвета – зелен или син.
(снимки: Владислав Неделев, взети от Общомедия. Лиценз: CC-BA-SA първа и втора)
Има доста играчи и в България. Дори има български форум, но ако очаквате да научите какво да правите от него – забравете! Най-добрия начин да разберете е като обикаляте и изпробвате нещата едно по едно. И тук, както и в реалността, сякаш доказваме на света, че колкото и нещо да е колективно занимание, не умеем да го вършим заедно, в екип. И аз в началото се чудех, имах чат с един играч, който да ми покаже какво как се случва, но си останахме само с чата. Плюх на петите и започнах да експериментирам. Няма какво да се развали или счупи, да се навреди на избраната фракция, така че няма причини за притеснение. Освен това Ingress е само игра… или така изглежда в началото. Опитайте да приближите портал с отворено приложение и ще ви спохожда мисълта да се озъртате наоколо дали няма някой от вражеския лагер. Стоите до портлите (общодостъпни места с публичен интерес – паметници, музеи, библиотеки…) с телефон в ръка, оглеждате се за потенциални врагове, разбивате портала… сега си представете какво виждат останалите 🙂
Най-съществената част от играта е движението – стратегията се прави у дома (където могат да се разчитат и криптираните съобщения), пред голямата карта, докато всичкото действие остава навън, в движение, в приложението. Няма начин да се играе от дивана в хола, иска се непрекъснато обикаляне пеш, с велосипед, дори с кола около порталите, тяхното поддържане или превземане. Движението навън предполага среща с други играчи. Колко по-социално от това може да бъде? Да, има го и неприятният момент – в момента е зима и е студено, обиколките из града не са най-приятното занимание.
И понеже играта все още е в ранен етап от развитието си (напомням, че това е продукт на Google, а те обичат да пускат продуктите си преди да бъдат завършени), засега действията са ограничени, но с напредване на разработката ще се добавят още и още и това,което сега изглежда като нещо подобно на capture the flag в реалния свят, ще придобие по-голям смисъл и ще има нужда от по-детайлни стратегии.
Във визуално отношение играта не може да се нарече типичен за Google продукт, независимо от красивото изпълнение в стил Holo dark в синьо, зелено, черно и сиво. На някого му е хрумнало да преобрази Google Maps в този стил и картата да изглежда като част от играта, не като самостоятелен продукт, вплетен в нея като кръпка. Наред с визуалните постижения (всичко изглежда като извадено от някой sci-fi филм), ставаме свидетели и на отлично озвучаване, което допълнително води до пристрастяване и привлича погледа към екрана и подсилва драматизма.
Проблем е, че за да се играе, приложението трябва да е стартирано и активно, не позволява (на този етап) работа във фонов режим. Но дори и така, това точи от батерията. Това е особено неприятно,особено в случаите, в които е предприета дълга обиколка, а батерията не издържа. А все пак основното не е играта, всички имаме и други ежедневни занимания. Друг проблем е силната зависимост с GPS-а и компаса на устройството. Лошата новина е, че най-добрите производители на телефони не са лидери в областта на локацията и това създава някои неточности. За игра се изисква и непрекъсната връзка с интернет.
Отвъд играта
Дори и сега играта изглежда мащабно като проект и като реализация. Не ми се мисли какво ще стане, когато бъде добавена възможност да се играе през Google Glass и до какви нива ще бъде изстреляна концепцията. Любопитно е как Google обработват всичката тази информация и кактя ще окаже влияние върху останалите продукти, включително и върху приложението Field Trip (неналично още за България). Всъщност дори и данните да не бъдат използвани за други проекти, Ingress предлага необятни възможности за монетизиране, при това по-увлекателни от тези, които предлагат много приложения.
Случвало ли ви се е да имате странното усещане, че изпитвате почти непреодолимото желание да работите вили за някоя определена марка или фирма? Онова необяснимо усещане, нещо почти като любов, което изпитвате към фирмата или идеята, че сте готови на сляпо да се хвърлите в дълбокото ако се отдаде случай…
Разгледах набързо картата на квартала и видях на няколко места малки точици тук-таме. Източник на XM (екзотичната материя, exotic matter). Добре, поразходих се и събрах колкото можах. В моментът, в който бях зареден на макс и не можех да събирам повече ми просветна, че това не е някаква модерна версия на Pac Man, а се иска нещо повече. Събраната енергия се използва за почти всички действия в играта. Сега, докато обикалям около Стружката, използвам тази енергия, за да хаквам чуждия портал, да го разрушавам и да го завзема за нашата кауза. Когато това стане, ще е нужна енергия, за да захранвам резонаторите, които го поддържат…
