Етикет: Драматичен театър – Пловдив

Categories
Театър

Очаквайки Годо

Очаквайки Годо

Животът, ежедневието като рутина или като ритуал. Животът като вечното очакване на нещо или някой, който все не идва или не се случва. Опит за подреждане на неподредимото. Това е „Очаквайки Годо“ на режисьора Георги Михалков в Пловдивския театър (по „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет). Театър на абсурда. Трагикомедия. ‎“Най-смешната пиеса за смъртта или най-тъжната клоунада. Кой както го прочете.“

Забравяме за другите (значими) поставяния на пиесата (от Леон Даниел в ТБА през далечната 1988 и от Лилия Абаджиева в Сатиричния театър през 2008), махаме от сцената прословутото бекетово дърво (много добро решение), около което Владимир и Естрагон си говорят и очакват същия този Годо, който все не идва. На негово място, а и наоколо, са пръснати останки от голяма статуя (сценографията е на Петър Митев) – метафора на света, който се разпада. Светът, в който Владимир единствен се опитва да преподрежда неподредимото. Някакво очакване. Като ритуал. Щипка от музиката, която те омагьосва. Фойерверки, които да сепват позадрямалите в сумрака зрители… Всичко това дава малко смисъл, защото, спомняте си, абсурдизмът проповядва идеята, че богове не съществуват, че човешкото съществуване няма смисъл и цел.

Резултатът е синтетичен спектакъл с много игра, музика на живо, танци и прекрасни изпълнения на Петър Тосков (Владимир), Алексей Кожухаров (Естрагон), Николай Станчев (Поцо), Ивана Папазова (Лъки) и Ива Караманчева (Момчето). Последните две всъщност играят мъжки роли, независимо, че са облечени в рокли.

Спектакъл, който или ще ви извади от салона още преди да разберете кой е Годо и кога ще дойде, защо го чакат всички (основно заради непознаване на Бекет), или ще аплодирате бурно на финала.

Очаквайки Годо

Снимки: © Георги Вачев www.georgivachev.com

Categories
Театър

Есенна соната

„Есенна соната“ от шведа Ингмар Бергман нашумя преди години с поставянето й от Младен Киселов в Театър 199. Сега, на камерната сцена на Пловдивския театър, Иван Урумов посяга към текста (в превод на Васа Ганчева) и поверява ролите на Ивана Папазова, Анелия Ташева, Мария Станчева и Стефан Попов.

Бергман винаги ми е идвал малко по-тежък за възприятията, а и „Есенна соната“ се стовари върху ми в може би най-неподходящия момент – момент на мрачни помисли, в опити за оттърсване от старото, за прочистване, за преодоляване на неща, хора и случки от миналото. И друг път съм бил разтърсван от него (а и не само), но този път бях направо смазан. Почти буквално.

Бергман е предизвикателство. За всички – за режисьора, за актьорите, за публиката. „Есенна соната“, макар и писана преди години, остава актуална и днес и успява да накара всички да изживеят катарзис. Неизбежно.

[pull]“Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би най-после ще се осмеля да се вгледам в себе си. Но това ми изглежда толкова далечно и невъзможно да стане… „[/pull]Тежка и дълбока психологическа драма, сериозна драматургия, сюжета за която всички познаваме – майка-пианистка със залязваща кариера (Анелия Ташева) отива на гости в семейството на дъщеря си (Ивана Папазова). Майка и дъщеря. Между тях има връзка. „Връзка, създадена още в утробата, която и срязването на пъпната връв не може да прекъсне. Една среща след години на мълчание, която ще разкрие много тайни, натрупан гняв и отчаяние в търсене на истината. Сблъсък между две жени, който като лавина помита всичко по пътя си.“ Няма черно и бяло в човешките взаимоотношения и нищо не може да остане скрито. А годините натрупваното мълчание, самота, страдание и недоизказани чувства избиват в емоционален взрив.

Публиката е неподготвена, всичко се случва изведнъж, рязко, без да го очаква.

Майката-артист, властната дъщеря и деликатният ѝ съпруг, втората дъщеря, прикована в инвалидната количка и лудостта й… четири персонажа, които изваждат на показ някои от най-съкровените и ревностно пазени тайни както на семейството, така и от връзката между двама души, които често преживяваме, но никога не споделяме или говорим за тях. Извадени са на показ и дисекция екзистенциалните теми за болестта, измяната, смъртта, лудостта. И всичко, което се случва на сцената, осезателно въздейсва на зрителите. Емоциите са толкова силни и плътни, обстановката е дотолкова нажежена, че имаш усещането, че можеш да ги докоснеш с ръка.

Есенна сонатаРядко се случва подобно усещане в театъра, рядко зрителите се случва да са дотолкова потресени от видяното, че след аплауза всички мълчаливо да напускат салона, отнасяйки, всеки със себе си, горчилката от видяното и съпреживяното. Никой не говори, всеки мълчаливо, с наведена глава, умислен, върви машинално през фоайето, като в шок. Рядко се случва да ставаме свидетели на прекрасни актьори, които изпълняват чудесни и предизвикателни роли в плътна и сериозна драматургия, водени виртуозно от режисьор, който знае какво прави. Това отдавна, по мой спомен, не се е случвало в пловдивския театър.

Познавам и Анелия, и Ивана, и Мария, и Стефан. Досега само Стефан Попов съм виждал в дотолкова сериозна роля, беше прекрасно да видя и останалите, да ги преоткрия и да се насладя на играта им, която беше дотолкова убедителна, че дори имаше моменти, когато забравях как си говорихме преди началото на спектакъла – дотолкова успяха да ме въвлекат в света си. (заб. гледал съм Анелия Ташева във „Вишнева градина“, но това беше отдавна и почти не пазя спомен от този спектакъл). Лековатото, като на артист, поведение на майката прекрасно контрастира с това на властолюбивата дъщеря. Диалозите между тях звучат и изглеждат като плесници. Истината често боли. Лудостта те жегва.

Да, „Есенна соната“ е прекрасен спектакъл. Да, „Есенна соната“ не е спектакъл за всеки. Да, горещо препоръчвам „Есенна соната“ на онези, които обичат да гледат качествен театър. Да, „Есенна соната“ няма да се хареса на мнозина, особено на онези, според които „животът е гаден, не искам и в театъра да гледам гадни неща“. Да, „Есенна соната“ ме остави безмълвен часове наред след излизането от салона, а когато седнах да пиша тук, думите ми не достигаха да опиша връхлитащите ме на талази чувства, затова отлагах публикуването от 11 септември досега. Да, със сигурност ще гледам пак „Есенна соната“, но това ще е доста напред във времето, дотогава трябва да се преборя в натрупаната чернилка.

Поклон.

снимка: Георги Вачев © www.georgivachev.com

Можете да гледате спектакъла извънредно, на 30 септември в Камерна зала на Драматичен театър – Пловдив.

Categories
Театър

Канкун

Предпремиерно успях да изгледам „Канкун“, копродукция на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ и Малък градски театър „Зад канала“.

Пиесата е написана от недотам известния у нас Жорди Галсеран и разказва за две съвременни двойки, които са на почивка в мексиканския курорт Канкун. На български преводът е от Нева Мичева. Сценичната адаптация е на Емил Бонев и Бина Харалампиева, а режисьор е Бина Харалампиева. Ролите са разпределени между Искра Донова, Ивайло Христов, Христо Мутафчиев и Ирини Жамбонас.

Искра Донова е безкрайно красива и прави много добра роля. Много добър избор, точно в десетката – млада и красива (Господи, колко красива!), отлична актриса. Малко не ми се връзваше само как такава крехка жена може да свири (по пиеса) на туба и флигорна, но пък това никак не ми пречеше да се наслаждавам на присъствието й на сцената. Ирини Жамбонас също е точно попадение, дори още по-добра, още по-убедителна, още от началото бързо и точно си изгради образа.

Отлична пиеса, поставена и изграна безупречно. Текст за изборите, които правим в живота и за това как се връщаме назад, за да си мислим „Ами ако бях избрал друго?“. За взаимоотношенията в семейството, както и между двете двойки. По най-добрият начин, за да накара зрителя да се замисли при напускането на салона.

Янко съвсем точно го каза, ще си позволя да го цитирам:

Майтапа настрана, но спектакъла наистина си го бива много. Рядко се вижда да се говори за сериозните неща от живота с насмешка и самоирония, да видиш по комичен начин сериозните отношения между двама души в едно семейство, да погледнаш през очите на другия за конкретната ситуация. И не на последно място да се опиташ да си отговориш на въпроса: какво би било ако не си постъпил по начина по които си, а си избрал другата алтернатива… интересно и идейно. Задължително ще се гледа още веднъж!

Премиерата на „Канкун“ е днес, с нея ще се открие тазгодишния фестивал Сцена на кръстопът. Заради вечната си актуалност, заради отличното изпълнение, убеден съм, че спектакълът ще се радва на дълъг живот и много публика както в Пловдив, така и в София.

На добър час!

Categories
Шум зад кулисите

Театралната реформа и Пловдивския театър

Драматичен театър – Пловдив, който е с блестящи показатели (според критериите на Министерството на кулктурата), не беше подминат от реформата. По-интересното, обаче е, че театърът е без директор (Емил Бонев подаде предизвестие за напускане и е в отпуск). Официалната версия е, че иска да е в София, заедно със съпругата си, актрисата Виктория Колева. Носят се слухове, обаче, че меракът на Бонев е насочен към директорския стол на Сатиричния театър (който и след реформата ще си остане репертоарен и не се очакват драстични промени там). Напразна беше молбата на Митко Тодоров да го задържи на поста до месец декември, Бонев отказа. Моето тълкувание на това предложение е тънък намек от страна на Митко Тодоров, че Бонев няма да спечели конкурса за Сатирата. И така, директор няма.

Драматичен театър - Пловдив
(© снимкa: dariknews.bg)

Според започналата реформа, пловдивския театър ще трябва да се слее с Родопския драматичен театър – Смолян. В Смолян (както и навсякъде другаде, впрочем), скочиха срещу решението. Нормално. Лично аз не мога да си представя как точно това обединение ще съществува и ще е ефективно. Какво, трупата на пловдивския театър ще трябва да пътува регулярно, да кажем 2 пъти в месеца, за да играе на смолянската сцена представленията си? И ако е нерентабилно, защо да го прави? Ами стопанисването на съоръженията на смолянския театър? Експертната група, дето я е мислила тази трансформация, очевидно не е чак толкова експертна…

Остава въпросът кой ще е директор на новосформираното обединение до провеждането на конкурса за избор на директор догодина? Режисьорът Боян Иванов и директорът на Кукления театър Виктор Бойчев са отказали поста. Споменават се имената на писателя-драматург Димитър Атанасов, на поета и писател Недялко Славов, на преподавателя по западноевропейска литература Младен Влашки и на композитора Петър Радевски (след неуспеха му да стане директор на Държаната опера в Стара Загора). Нито едно от тези имена не е удачен избор и театърът би страдал.

Categories
Театър

Гнездо на ангели

„Гнездо на ангели“ предизвика интереса ми още преди време, когато само дочух за него. Малко преди премиерата Троян повдигна леко завесата и сподели какво да очакваме.

Премиерата беше на 4 март, но аз успях да се потопя в света на Клара (Мария Станчева) и Денис (Троян Гогов) в сряда, на 14-ти. Преди да споделя впечатленията си, ето малко информация за всички, които още не знаят за какво иде реч.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Посещения в тъмното“ и е написана от американеца Алън Литси, преподавател по театрално изкуство. Т.е. разбира ги нещата. На български думичките, които Литси е написал, звучат красиво благодарение на Деница Димитрова. Постановката е на Емил Бонев, сценографията – на Елена Иванова, хореографията – на Таня Соколова. Визуалните решения и музикалната картина са дело на Алексей Кожухаров.

Гнездо на ангели

Гнездо на ангелиОще от самото начало трябва да се знае, че харесах „Гнездо на ангели“. Много. Което направи преживяването още по-приятно. Не очаквах, че няма да ми допадне, но имах съмнения, че ще ми е безинтересно. Защо ли? Защото не успях да харесам сериала „Морска сол“ и спектаклите „Кантон 117“ и „Мъжка забавачка“. Нормално беше да очаквам, че и този няма да ми се понрави. Бях в салона, защото бях привлечен от красивите рекламни материали и онова, което сподели Троян преди премиерата.

Пет минути след началото вече всички опасения се бяха изпарили безвъзвратно. Усещането беше „като да паднеш в гнездо на ангели“.

После набързо станах свидетел как за норматив се правят ябълкови щрудели, сменят се няколко ката дрехи, пекат се ябълкови щрудели, сменят се още няколко ката дрехи, пеят се песни, изяждат се направените ябълкови щрудели, танци-манци…

Оказа се, че спектакълът в началото е бил доста по-дълъг и е имал антракт, но някои описателни елементи са били премахнати в движение, антрактът също вече липсва и сега всичко се случва бързо и на един дъх. Като на кино. Може би затова ми хареса още повече, защото всичко е компактно, концентрирано.

Всъщност съм почитател на театър, който се случва пред очите ти и не те кара да си представяш някакви неща. Ябълкови щрудели? Няма проблем – брашно, яйца, настъргват се ябълки… всичко пред погледа на зрителите. Тестото се меси, разточва, бие… отново ставаме свидетели. Мятат се щруделите във фурната на сцената, салона започва да ухае на щрудел, дочува се смущаващия звук от стърженето на коремите на онези зрители, които не са успели да хапнат преди спектакъла. После щруделът е готов, и вече всички започват да точат лиги по приготвените по супер специалната рецепта ябълкови щрудели на Клара Донъл.

А наред с прекрасно ухаещите щрудели, няколкото бързи преобличания, песни и танци, и дори повече от тях, няма как да остане незабелязан и текстът на пиесата. Думите на Литси, грижливо поставени една до друга, за да образуват историята на Клара и Денис, историята за задкулисните игри, на амбициите за израстване в кариерата, на крачката, която е в страни от приетите правила. История, в която всеки несъмнено ще разпознае ако не себе си, то поне някой свой близък познат или приятел.

Прекрасен текст, написан умело, също толкова умело преведен на български. Дотолкова, че всичко изглежда сякаш извадено от българската действителност, а не идва от другата страна на океана.

А актьорите… всъщност харесвам и Троян (за първи път го гледах в „Безсрамни устни“), и Мария (нея за сефте мисля я гледах в „Свекърва“). Комбинацията се оказа взривоопасна, тандемът е невероятно убедителен. Млади и енергични, очевидно се забавляват с ролите си и това си личи от всеотдайността, с която играят, пеят, танцуват.

А когато безумният поглед отстъпи място на решителността, а камшикът – на розовите белезници, когато всички щрудели са изядени, и когато „Фантомът от Операта“ свали маската си, тогава разбираш че всичко, което е ставало на сцената, не е театър, а животът, който се случва и отвън…

Малко в повече ми дойде тази мултимедия с разцъфващите цветя, но това е толкова незначителен елемент, че дори не си заслужава да се споменава.

Гнездо на ангели

И в началото казах – „Гнездо на ангели“ ми хареса страшно много. Препоръчал съм го на всички, с които съм се срещал и разговарял и които обичат да гледат театър. Препоръчвам го и на всички, които все още се колебаят.

„Ние всички просто търсим място, където да ни е хубаво…“

Аз вече го намерих. Отидете и вие, за да откриете своето. Приятно гледане!

снимките са от сайта на театъра, автор е Георги Вачев

Categories
Шум зад кулисите

Театрален сериал?

Днес и утре (25 и 26 март) в пазарджишкия театър е голямото начало на първия български театрален сериал.

От същия автор (Емил Бонев), месец по-късно, на 24 април, този път в Пловдивския драматичен театър, като част от шоуто „Иво на живо“, пловдивчани ще могат да следят друг театрален сериал с работно заглавие „Пейката“.

Подобно на телевизионните сериали, и тук също се разчита на постоянен брой зрители, които вместо циклично да сядат пред телевизора с дистанционно в ръка, да ходят до театъра, за да видят как продължава историята и дали бременната от 40 серии насам героиня няма току-виж да роди дете от брат си, който всъщност й е сестра. Или нещо такова.

Специално за Пазарджик се очаква да е модернистично, съвременно, забавно и много разтоварващо представление с продължение. Пловдивския сериал все още е забулен в мъгла, защото има още време до старта му.

Лично на мен ще ми е интересно да проследя поне началото, – 1-2 епизода – за да видя що за чудо ще е това така популярно на други географски ширини понятие и доколко то има почва у нас.

Какво очаквате от един театрален сериал и какво си представяте, че ще се случва на сцената? Склонни ли сте да се вкарате в такова приключение и да следите театрален сериал?