Категория: Театър

светът е сцена и всички в него сме артисти

Categories
Шум зад кулисите

Камен Донев за всеобщото неодобрение

Loading

В общи линии Камен Донев написал „отворено писмо“ срещу всички, които го критикуват. Щото, видиш ли, той бил най-даровития, а критиците му – бездарници и пр. обидни квалификации. Щеше да е буря в чаша вода и бързо можеше да отмине в канала, ама…

Когато сам се откажеш от постигнатото с единствената цел да „прайш кинти“, уж под формата на изкуство, трябва да си готов да получиш и това. Да не говорим, че трябва да си доста по-широкоскроен и да можеш да приемаш различните мнения за себе си и „продукта“. Няма как да се харесаш на всички.

Или пък това е евтин PR трик чрез скандал да се привлече внимание към себе си и новия продукт, който също май не е точно такова, каквото уж трябвало да бъде?

Много зле. Лайното удари вентилатора.

Update 09.04.201

Нещата, видиш ли, не били такива, каквито били. Че чак последва и второ още по-отворено писмо, което уж трябва да допълва първото и да внася конкретика, ама… Явно няма да стане с писма. По-добре цял роман, хем ще е ново поприще. Само да не се окаже, че и той не е точно роман, както филмът, който не е точно филм или „Възгледите…“, които пък не са точно театър…

В навечерието на Деня на театъра (27 март), когато мъдри хора всяка година отправят послание за възхвала на театъра (ето го тазгодишното, от Карлос Селдран от Куба), да излезеш с отворено писмо, в което хем нищо не казваш, хем сипеш хейт към гилдията, към която принадлежиш, а после нямаш топки да минеш в конкретика… това е обида не само за гилдията, а и за публиката.

Аз БЯХ публика на Камен. Във времето, когато правеше изкуство. Когато гореше в това и го правеше заради любовта си към него, а не заради любовта към $$$. Защото „Възгледите…“ са касичка. Набързо претоплени в микровълновата нова порция смешнозвучащи словосъчетания без особен смисъл и послание.

Опитвам се да разбирам онези, които Камен Донев нарича „уважаема публика“, онези, които за пореден път френетично пълнят салона или Зала 1 на НДК. Те не искат Камен Донев. Те искат терапия, лесно откъсване и бягство от реалността. Искат да се смеят безпаметно, да си тръгнат и да не помнят нищо, но да са разтоварени емоционално.

Само че изкуството, по мое мнение, не трябва да експлоатира по този начин публиката си.

Categories
Шум зад кулисите

Наградените с Икар 2019

Loading

Дебют

  • Дина Маркова за режисурата на „Животът е сън“ по Педро Калдерон де ла Барка, Театър „ЗОНГ”, Център за култура и дебат „Червената къща“

Водеща мъжка роля

  • Боян Арсов за Сехизмундо в „Животът е сън“ по Педро Калдерон де ла Барка, реж. Дина Маркова, Театър „ЗОНГ”, Център за култура и дебат „Червената къща“

Водеща женска роля

  • Ива Тодорова за „Приятно ми е, Ива!“ от Ива Тодорова, постановъчен консултант Стоян Радев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Поддържаща мъжка роля

  • Йордан Ръсин за Глигор в „Нова Библия“, Програма „Ноев ковчег“ по Йордан Радичков, реж. Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

Поддържаща женска роля

  • Весела Бабинова за Поп-фолк певица в „Поп – фолк хроники: Бели птици и куршуми“ – вербатим спектакъл, режисьор и драматург Неда Соколовска, Малък градски театър „Зад канала“

Режисура

  • Иван Пантелеев за „Neoдачници“ от Максим Горки, Народен театър „Иван Вазов“

Сценография

  • Никола Тороманов за „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Народен театър „Иван Вазов“

Майсторско техническо осъществяване

  • „Опит за летене“ от Йордан Радичков, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“

пълен списък с всички категории – в сайта на САБ.

Categories
Шум зад кулисите

Номинации за Икар 2019

Loading

Дебют

  • Дина Маркова за режисурата на „Животът е сън“ по Педро Калдерон де ла Барка, Театър „ЗОНГ”, Център за култура и дебат „Червената къща“
  • Ирина Митева за Жената в „Нирвана“ от Константин Илиев, реж. Максима Боева, Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ – Шумен
  • Максима Боева за режисурата на „Нирвана“ от Константин Илиев, Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ – Шумен
  • Мартина Троанска за Шърли в „Палачи“ от Мартин Макдона, реж. Стоян Радев, Театър „София“
  • Ненчо Костов за Димчо Дебелянов в „Дебелянов и ангелите“ от Александър Секулов, реж. Диана Добрева, Драматичен театър „Николай Масалитинов“ – Пловдив

Водеща мъжка роля

  • Боян Арсов за Сехизмундо в „Животът е сън“ по Педро Калдерон де ла Барка, реж. Дина Маркова, Театър „ЗОНГ”, Център за култура и дебат „Червената къща“
  • Бойко Кръстанов за Джон в „Петел“ по пиесата COOK от Майк Бартлет, реж. Стайко Мурджев, Младежки театър „Николай Бинев“
  • Владимир Пенев за Андре в „Бащата“ от Флориан Зелер, реж. Диана Добрева, Народен театър „Иван Вазов“

Водеща женска роля

  • Ана Пападопулу за Джина Екдал в „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Народен театър „Иван Вазов“
  • Здрава Каменова за „Дом за овце и сънища“ от Здрава Каменова, реж. Гергана Димитрова, Международна театрална мрежа „UNDERNATIONAL AFFAIRS“, Център за култура и дебат „Червената къща“, Театър „Максим Горки“ / Студио „Я“/ – Берлин, Театър „Ноймаркт“ – Цюрих в партньорство с ОСАИК „36 маймуни“
  • Ива Тодорова за „Приятно ми е, Ива!“ от Ива Тодорова, постановъчен консултант Стоян Радев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Поддържаща мъжка роля

  • Герасим Георгиев-Геро за Санчо Панса в „За какво Ви е Дон Кихот“ по романа „Дон Кихот де Ла Манча“ от Сервантес, драматургия Юрий Дачев, реж. Бина Хралампиева, Сатиричен театър „Алеко Константинов“
  • Йордан Ръсин за Глигор в „Нова Библия“, Програма „Ноев ковчег“ по Йордан Радичков, реж. Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  • Христо Петков за Хаджи Станьо в „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“ от Константин Илиев, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Поддържаща женска роля

  • Анастасия Лютова за Шарла в „Килър Джо“ от Трейси Леттс, реж. Стайко Мурджев, Малък градски театър „Зад канала“
  • Весела Бабинова за Поп-фолк певица в „Поп – фолк хроники: Бели птици и куршуми“ – вербатим спектакъл, режисьор и драматург Неда Соколовска, Малък градски театър „Зад канала“
  • Ирини Жамбонас за Елизе в „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“ от Теди Москов и Симон Шварц по филма „Обичахме се толкова много“ от Еторе Скола, реж. Теди Москов, Малък градски театър „Зад канала“

Режисура

  • Иван Пантелеев за „Neoдачници“ от Максим Горки, Народен театър „Иван Вазов“
  • Крис Шарков за „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен, Народен театър „Иван Вазов“
  • Стайко Мурджев за „Петел“ по пиесата COOK от Майк Бартлет, Младежки театър „Николай Бинев“

Сценография

  • Борис Далчев за „Нирвана“ от Константин Илиев, реж. Максима Боева, Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ – Шумен
  • Иван Добчев, Станислав Памукчиев за „Нова Библия“, Програма „Ноев ковчег“ по Йордан Радичков, реж. Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  • Никола Тороманов за „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Народен театър „Иван Вазов“

Майсторско техническо осъществяване

  • „Опит за летене“ от Йордан Радичков, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“
  • „Нова Библия“, Програма „Ноев ковчег“ по Йордан Радичков, реж. Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  • „Драконът“ от Евгений Шварц, сценична версия и постановка Явор Гърдев, ТМПЦ – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“

пълен списък с всички категории – в сайта на САБ.

Categories
Театър

Момчето от последния чин

Loading

Препоръчаха ми силно да гледам „Момчето от последния чин“, затова веднага си купих билет за първата възможна дата. Представлението е на Пловдивския театър, а премиерата беше по време на тазгодишното, 21-во издание на „Сцена на кръстопът“, но на същата дата предпочетох да гледам „Последното изкушение“ на Народния театър.

Та, купих си билет и го прибрах… и забравих за него. Бях останал с впечатлението, че е за 10 октомври и се присетих отново за него на 11-ти. Хвана ме яд не толкова заради парите, майната им на 12 лв, колкото заради препоръката и пропуснатата възможност. Когато извадих билета, за да го хвърля, се оказа, че е за 11-ти и навързо се озовах в театъра, за да видя какво е това представление и защо толкова силно ми е похвалено и препоръчано.

„Момчето от последния чин“ е пиеса от Хуан Майорга (в превод на български от Нева Мичева) с режисьор Крис Шарков. Самата пиеса е много интересен микс, който събира на едно място интелектуалното и криминалното по начин, който да те държи нащрек до края. Историята се завърта около учител по литература (Стефан Вълдобрев), който е недоволен от постиженията на учениците му и талантлив тийнейджър от класа (Димитър Николов). И докато първият имам личен проблем да гледам на сцена – някак първите 20-30 минути от представлението слухът ми отказва да приема думите, които изказва за някаква членоразделна и разбираема реч, то вторият не позволява да откъснеш поглед от него и начинът, по който гради образа си.

Много добро представление. Много и отлична работа на режисьора (Крис Шарков). Любопитна сценография (Ралица Тонева)– на моменти ми се искаше да не е толкова затворена и алтернативните пространства да бъдат маркирани по друг начин. Винаги ми е било малко странно и нелепо прекосяването на невидимите граници на пространствата и вероятно затова очаквах нещо различно.

Бих гледал пак. Може пък втория път да успея да доловя някоя дума на Стефан. И филма (на Франсоа Озон) ще гледам.

Categories
Театър

Разговори с мама

Разговори с мама

Loading

Ей на това му казвам аз истински театър – малка, камерна пиеса за двама актьори, с малко декор и ОГРОМЕН ТАЛАНТ, който да изпълва пространството, да заразява, да те сграбчва в началото и да не те пуска до края на представлението, когато се колебаеш дали да се смееш широко или да си поплачеш.

На пръв поглед лек и приятен текст на Сантяго Карлос Овес, адаптиран за сцена от Жорди Галсеран. Конфликт между поколенията, но поднесен умело и на пръв поглед леките шеги, на които първо се смееш, после те карат да се замислиш.

Меглена Караламбова е не изключителна, тя е учебник по театър. Георги Къркеланов изглеждаше през цялото време като глътнал бастуна (въпреки че героят му по пиеса не е такъв), но цялостното усещане след края е отлично.

„Разговори с мама“ се оказа отличен финал на моите посещения на тазгодишното издание на „Сцена на кръстопът“.

 

Categories
Театър

Еквус

Еквус

Loading

Знаех, че пиесата „Еквус“ съществува, но не ми е попадала и не съм я чел. Научих за нея, когато за първи път се докоснах до автора ѝ – Питър Шафър. Познавам друга пиеса от него – „Черна комедия“, която много ми допадна. Въобще не ми беше странно, че Стайко Мурджев е избрал да постави „Еквус“. Защо е избрал да го направи на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (които пък май са се отказали от логото си, но това е хем лошо, хем друга тема), а не в някой друг театър – това не ме касае и не ми е интересно. После ще разбера, че това е правилен избор. Вероятно единственият правилен.

 Но да се върна на заглавието и режисьора – както казах, съвсем не беше странно за мен, че Стайко Мурджев е този текст – от известно време той изследва страховете (си?) чрез пиесите, които поставя на сцена – в „Евридика в подземния свят“ изследваще страха от смъртта, докато преди това на показ бяха вътрешните ни страхове, като цяло. Това беше в „Дисни трилър“. В „Еквус“ разглежда страха от обезличаване, от загубата на индивидуалност и различност. Нямаше как да не се присетя за книгата на Тод Роуз „Краят на средностатистическия човек (Как да бъдем себе си в свят, който обезличава)“, която четох наскоро. Това направи представлението още по-любопитно за гледане, а темите, които повдига – още по-интересни за изследване и анализиране.

Когато започвах да пиша за тазгодишната „Сцена на кръстопът“ и за всяко едно от представленията, които бях избрал да гледам, си обещах, че само ще маркирам с по няколко думи основни емоции и преживявания. В случая с „Еквус“ май не ми се получи.

„Еквус“ е отлично представление! Съвсем заслужена номинация и след това – спечелена награда Аскеер в категория „Най-добър спектакъл“. Отделно имаше номинация за режисура, Станка Калчева беше номинирана за поддържаща женска роля, а Петър Дундаков – за музикалната картина.

Принц роди Пранс;
и Пранс роди Пранкус;
И Пранкус роди Фланкус;
Фланкус роди Спранкус;
и Спранкус роди Спункус Велики, който живя шейсет години;
и Легус роди Некус;
и Некус роди Флекус – Краля на Фурията;
и Флекус каза през дрънч–дрънч: „Виж – давам ти Еквус, единствения си роден син.“

Като гледаш представлението, ако случайно успееш да откъснеш поглед от основното действие (трудно, признавам, но за това – след малко), обърни внимание на колективния образ на конете отзад, в дъното на сцената. Те са там през цялото време – понякога излизат напред, за да ти припомнят, че са там. Непрекъснато долавяш присъствието им, усещаш потрепването им… те са там и да, те те наблюдават, не откъсват поглед от теб. Следят всяко твое движение.

Пък ти трудно успяваш да откъснеш поглед от основната история на преден план, развиваща се между доктор (Малин Кръстев) и пациент (в моя случай – Севар Иванов). Когато представлението започна и на сцената видях Малин Кръстев, очаквах да гледам нещо като моноспектакъл, в който има и още някакви хора, които обикалят и правят нещо по сцената. Това усещане го имам всеки път, когато гледам Малин Кръстев на сцена, след като преди години го гледах в „Кола Брьонон“ на Влади Люцканов. Тогава бях свидетел на грандиозен проект – невероятен моноспектакъл на Малин Кръстев и цялата трупа на Младежкия театър. Очаквах и сега някак той да засенчва всички останали, да придърпва светлината на прожекторите към себе си. За радост това не се случи и опасението много скоро се оказа излишно – малко след излизането на Севар Иванов. Много добра игра – абсолютно равнопоставено на Малин Кръстев. Всички са много добри. Толкова добри, че чак завидно, плашещо добри. В един момент губиш представа за реалността и се пренасяш в света на Алън Странг, даже сякаш ТИ си Алън Странг. Иска ти се да си него, да не си като всички останали, да си различен, да покажеш това.

Това представление ме докосна. По мой си, специален начин. След края, докато пушех в двора на театъра, попитах Стайко Мурджев как се прави „най-добро представление“ с не най-добрите актьори – опит да перифразирам думите на директора на Младежкия театър, дочути в сутрешен блок на някоя от телевизиите. Въпросът беше риторичен, разбира се. Влади Люцканов не очакваше отговор, аз също не очаквах – всички актьори бяха МНОГО, МНОГО ДОБРИ. Най-добрите, които можеше да бъдат подбрани за това представление.

Друг е въпросът сега – „От какво се страхува Стайко Мурджев?“