Categories
Театър

Обществен враг

Обществен враг„Обществен враг“ е пиеса, написана през 1882 oт Хенрик Ибсен. През 50-те години на 20 век Артър Милър прави адаптация на пиесата, като запазва същото име. През 2007 година, в Пловдивския театър, проф. Здравко Митков я поставя на сцената, както той я вижда, пречупена през неговия поглед.

Нарочно не бях гледал нито една от репетициите, нарочно не се заглеждах, когато трябваше да влезна в салона и да говоря с режисьора. Чел съм пиесата на Ибсен, прочетох и сценичния вариант на проф. Митков. И не исках да гледам процеса, в който пиесата се превръща в театрално представление, а готовия продукт. Затова днес реших да гледам закритото представление, защото въпреки че е все още репетиция, вече всичко е установено, изрепетирано и ако има някаква промяна, тя ще е толкова дребна и незначителна, че почти няма да се забелязва.

И ето ме в салона, заедно с всички онези, които бяха чули, че ще има закрито представление. Веднага се забелязва отворената и осветена сцена, подредена за начало – някакъв дом. Голяма табела разкрива, че това е ДОМЪТЪ НА Д-РЪ СТОКМАНЪ.

След като удобно се разположих на мястото, което си харесах, ме осени идеята, че тази пиеса ще е огромен и безкраен бърборилник – нито в пиесата на Ибсен, нито в сценичния вариант на режисьора имаше особено действие. Само текст. Много текст, който трябва да се изговори. Ужас! Оказа се, че съм грешал. Представлението е толкова театрално, толкова красиво и изчистено, че когато започна, се преселих в описвания свят – в дома на Стокман, в редакцията на вестника, бях част от събранието, а после – обратно в разрушения дом на Стокманови. За радост „Обществен враг“ не е от представленията, на които спокойно можеш да дремнеш, сгушен в тъмнината на салона.

Сценографията е впечатляваща. Да успееш да наредиш дом, редакция на вестник и апартамент на сцената, при това с минимални промени, си е майсторство. Невяна Кавалджиева се е справила перфектно. Всичко е там, където трябва да бъде, няма излишни предмети, не е нещо кичозно, като в същото време сценографията не е минималистична. Моите адмирации. Костюмите също са много добри, типични за епохата.

Актьорската игра – чух няколко различни мнения. Моето е, че всички се справят чудесно. Много от тях не ги бях виждал в такива роли, което не е непременно лошо. Не бях виждал Елена Кабасакалова в такава роля, изглежда интересно и много добре. Стоян Сърданов малко не ми изглеждаше на мястото си. Свикнал съм да го гледам в комични роли и ако трябва да съм честен, си го представях повече в ролята на Мортен Кийл, отколкото на д-р Стокман. Не че не изигра д-р Стокман, напротив, изигра го толкова добре, че изправи на крака публиката секунди след финала, но ми изглеждаше странно. Ролята му е най-сериозната, почти всяка втора реплика е негова, цялата тежест пада върху него.

Да, революционер съм! Възставам срещу вековната лъжа, че мнозинството винаги има право! Нещо повече – заявявам, че мнозинството винаги греши… […] Било ли е право мнозинството, когато е стояло безучастно, докато са разпъвали Христос? Било ли е право мнозинството, когато е отказало да повярва, че Земята се върти около слънцето и е позволило Галилео да бъде поставен на колене като куче? […] Отговорете ми на следното!… Взвод войници върви по пътя към врага. Всеки от тях е убеден, че върви по правия път, по безопасния път. На два километра по-нататък стои един самотник, предния пост. Той вижда, че този път е опасен, че другарите му ще влязат в капан. Втурва се назад!… Не е ли ясно, че на този човек принадлежи правото да предупреди мнозинството, да спори и да се бори с него, ако вярва, че знае истината? Преди мнозина да знаят нещо, един трябва да го узнае!

Почти невъзможно за игра. А той се справи безупречно. Поздравления!

Смятам да приключвам с писането. Мисля, че най-важното го написах – представлението е чудесно, много театрално и чисто. И ще се хареса, надявам се, на всеки, който го гледа. Затова се огледайте за нетипичен за днешния ден афиш, изписан с ерови гласни (Драматиченъ театъръ – Пловдивъ, Общественъ врагъ…), вижте датата и елате на театър! Хубаво е.

Categories
Театър

Обществен враг в Пловдив

Обществен враг

Categories
Театър

Шемет

Днес ходих да гледам постановката „Шемет“ от Ървин Уелш, реж. Димитър Игнатов. Едно представление на Драматично-куклен театър „Димитър Димов“ – Кърджали, поканено на пловдивска сцена покрай зимните театрални празници (или както там се казва събитието), организирани в бившето кино Въстаник.

Знаете, предполагам, кой е Ървин Уелш. Чували сте поне за него. Или ако не сте, няма как да сте пропуснали преди време „Трейнспотинг“ (независимо дали става въпрос за романа, излязал изпод перото на същия този господин или за филма, базиран на книгата). Същият, в който без притеснение се говреше за дрога, чукане, дрога, приятелство, дрога, чукане, дрога…

В „Шемет“ темите са същите. Теми, за които сякаш в България не е прието да се говори открито, на публични места. Теми-табу. Теми, които вълнуват, теми, които са актуални. Защото дрогата не е поредната научнофантастична измислица. Нито пък чукането. Нали? И колкото по-скоро обществото бъде отворено за диалог по темите, толкова по-скоро те, особено дрогата, чукането да го оставим засега настрана, няма да представяват реална заплаха. Защото те съществуват. Защото това е действителността. И с мълчание няма да я променим към по-добро. Напротив. Днес има свобода на словото, никой не забранява да се говори открито за темите, които вълнуват. Този модел, познат като „като едно време“, „преди 1989-та“ и т.н. трябва да бъде изкоренен, мисля си.

И въпреки че по-възрастната публика така и не разбра какво гледа, беше възмутена, изчервена, то младите гледаха и слушаха внимателно. Защото тях това ги интересува, вълнува и засяга. Пряко. Имаше няколко господина, които най-демонстративно напуснаха салона, не ги виня – за тях дрогата вероятно наистина е научнофантастичната идиотщина, за която споменах одеве, а сексът – блажен спомен от миналото. Ама сумтенето и пуфтенето на организатора на цялото събитие, както и съвсем откровения му разговор с режисьора Николай Калчев по време на представлението не им прави чест. Поне от уважение към колегите, които работеха на сцената, можеха, щом не им се гледа, да не присъстват в салона. Едва ли някой щеше да забележи отсъствието им. Наложи се да им шъткам, като на четвъртокласници. Срамна работа.

А представлението наистина е повече от добро. Да се говори за такова мръсно нещо като дрогата по такъв начин, да се представи и изиграе толкова чисто и откровено, темата да бъде поднесена така, че да бъде лесносмилаема, това е геройство. Моите най-искрени поздравления. Вече бях гледал видеозапис на спектакъла, но това не ми попречи без колебание да реша да отида пак. Защото театър не може да се гледа у дома, на телевизора. Колкото и да е добър операторът, колкото и монтаж да се прави на записа, това изкуство е направено да се играе на сцена, пред публика, която гледа в унес.

Особено впечатление ми направи музиката. Музикалната картина е сглобявана от Димитър Игнатов. В нея са използвани фрагменти от някакви транс или техно ритми, които са използвани от американските сили в Ирак, за да зомбират войниците, да ги превръщат в машини за убиване. Пристрастяващо. Като дрога. Силно и натрапчиво. Екстра. Може ли пак, още веднъж? Много ми хареса и финалната мелодия – някакво страхотно изпълнение на цигулки. Винаги съм харесвал как звучи цигулката, някак тъжно, меланхолично… Прекрасно.

Силно и завладяващо изпълнение. Честно казано, не очаквах, че такова представление може да бъде направено по този начин от извънстоличен театър. Похвално.

Categories
Театър

Милост за мама

Преди (вече бая) време написах анотацията на авторката Яна Добрева за пиесата й „Милост за мама“. На 21 февруари на сцената на Театъра гостува Младежки театър „Николай Бинев“ с тази постановка, реж. Илия Добрев. Още откакто прочетох анотацията, бях решил за себе си, че ще гледам постановката (не успях да я гледам по време на фестивала „Сцена на кръстопът“, защото гледах „Боряна“ на варненския театър.). Предполагах (според анотацията), че ще е нещо, което е на ръба на гледаемостта, тежка и наситена с объркани чувства пиеса, изпълнена с вътрешна борба и изпепеляващи страсти…

Бог е създал хората, за да живеят по двама.
Но ще изминат още много векове, докато го постигнем.
Засега искаме любов, борим се за нея, но все стигаме до точката на отчаянието – там, където или оживяваш, или не.
Защото от любов се умира.
Вместо да съграждаме, ние рушим връзките помежду си. И сме много самотни. Свили сме се в себе си и зъзнем, и треперим от страх.
Самотата и страхът – отличителните черти на нашето съвремие. Самотата и страхът – когато няма любов…

“Милост за мама” е пиеса за това как се разбиват мечтите ни за обич – изтрещяват като изхвърлено кристално огледало – разтрошават се на безброй парченца. Не можем да ги съберем, можем само да разраним пръстите и да вием от болка. А в епицентъра на болката се налага да разберем най-важното – когато Бог е измислил Любовта, той ни е дал и Прошката.

Децата трябва да простят на родителите си. Жените – на мъжете си. Мъжете – на жените си. Родителите – на децата си. Съпрузите – на любовниците. Приятелите – на приятелите. И всеки да прости на себе си.

“Милост за мама” е пиеса за търсенето. За грешките. За надеждата. За пътуването над бездните на собствените ни страдания. За лъкатушенето през кратките ни радости. За израстването ни като хора. За уроците, които се налага да изучим. И за онази далечна, истинска, жертвоготовна любов, от която не се умира, от която се оживява.

ЛЮБОВТА – отличителната черта на бъдещето. Когато хората ще живеят по двама.

Така, както ни е измислил Бог.

Яна Добрева

Именно заради всичките очаквания, които имах, цял ден не слязох на сцената, за да видя сценографията, декора, не разгледах костюмите, не приказвах с актьорите и актрисите за пиесата – за да мога да се насладя максимално на театралната магия, да ги оставя да ме изненадват с всяко появяване на сцената. Исках просто да бъда зрител. Да съпреживявам мига и емоцията на всички останали 500 души в салона, да съм един от тях, да знам колкото тях, да очаквам каквото и те.

И, да ви кажа честно, получи се. Истинско, чисто и пълно сцепление между публика и актьори. Между мен и актьорите. Беше чудесно – от онези редки мигове, които като ни връхлетят, изхвърляме всичко от главата си, за да им се насладим изцяло.

„Е, какво ще сготвиш днес?“

Да, пиесата ми хареса. Хареса ми драматургичната основа…


„ЛИЯ: – Ти винаги си искала най-добхрото за мен.“
„ДОРА: – Аз винаги СЪМ ПРАВИЛА най-доброто за теб…“

Не съм чел пиесата, но много би ми се искало. Не мисля, че се е налагало режисьорът да прави някакви съществени промени.

Хареса ми актьорската игра – техния рязък преход от пълна и абсолютна безчувственост до крайна, почти болезнена сетивност. Много чисто, много пленяващо. Истинско.

Хареса ми и сценографията – изчистена до максимум. Подборът на цветове ми направи впечатление още при влизането в салона – всички мебели бяха тапицирани в бордо – безкрайно безличен, безчувствен и в същото време силно натрапчив цвят. Костюмите, макар и не в бордо (щеше да е прекалено), бяха в прекрасно подбрани убити цветове – празни, мъртви цветове, които не казват нищо.

Дом, в който царува самотата. Пустош, завладяла пространството. Празнота.


„АСЕН: – Мръсни игрички, а?“
„ДОРА: – Не, просто живот…“

Две сцени ми направиха впечатление и трайно се запечатаха в съзнанието ми (а както се оказа и по-късно, не само в мойто) – любовната сцена между Лия (Силвия Лулчева) и Асен (Георги Кадурин) и сънят на Дора (Нина Стаматова). Хареса ми пластиката, играта със светлината…

А, като казах светлина, та се сетих нещо.


„Разпознаваш нещата само като преминеш през тях.“

Неприятно усещане ми донесе зеленият прожектор, който служеше за светлинна завеса по време на промените по сцената. Не че разбирам нещо от осветление, но вероятно силата му не беше добре избрана, защото просто заслепяваше зрителите, които, ако искаха да виждат нормално следващата картина, трябваше да закриват очите си с ръка, докато призрачни черни силуети със зелени оттенъци правеха необходимите за следващата картина промени по сцената. Идеята за прожектора е добра, но смятам, че не трябваше да е директно насочен към зрителите. Моето място (ред 8, място 7) се оказа перфектното място за гледане на това представление – достатъчно напред, за да чувам добре всичко (актьорите говореха тихо; представлението е камерно, не са свикнали с габаритите на сцената ни), встрани от досадния прожектор, който почти излизаше от полезрението ми…


„Светът се крепи на тънка връвчица – надеждата.“

Ако имаше сайт, подобен на imdb.com, но който оценяваше театрални постановки, без да се замисля бих гласувал с 9/10. Една единица отнемам за прожектора. Иначе всичко друго беше на мястото си – забелязваш го само когато ти трябва, после се съсредоточваш върху друго. А накрая, на поклона, аплодираш като в унес след всичко онова, което си видял и съпреживял.