Днес ходих да гледам постановката „Шемет“ от Ървин Уелш, реж. Димитър Игнатов. Едно представление на Драматично-куклен театър „Димитър Димов“ – Кърджали, поканено на пловдивска сцена покрай зимните театрални празници (или както там се казва събитието), организирани в бившето кино Въстаник.
Знаете, предполагам, кой е Ървин Уелш. Чували сте поне за него. Или ако не сте, няма как да сте пропуснали преди време „Трейнспотинг“ (независимо дали става въпрос за романа, излязал изпод перото на същия този господин или за филма, базиран на книгата). Същият, в който без притеснение се говреше за дрога, чукане, дрога, приятелство, дрога, чукане, дрога…
В „Шемет“ темите са същите. Теми, за които сякаш в България не е прието да се говори открито, на публични места. Теми-табу. Теми, които вълнуват, теми, които са актуални. Защото дрогата не е поредната научнофантастична измислица. Нито пък чукането. Нали? И колкото по-скоро обществото бъде отворено за диалог по темите, толкова по-скоро те, особено дрогата, чукането да го оставим засега настрана, няма да представяват реална заплаха. Защото те съществуват. Защото това е действителността. И с мълчание няма да я променим към по-добро. Напротив. Днес има свобода на словото, никой не забранява да се говори открито за темите, които вълнуват. Този модел, познат като „като едно време“, „преди 1989-та“ и т.н. трябва да бъде изкоренен, мисля си.
И въпреки че по-възрастната публика така и не разбра какво гледа, беше възмутена, изчервена, то младите гледаха и слушаха внимателно. Защото тях това ги интересува, вълнува и засяга. Пряко. Имаше няколко господина, които най-демонстративно напуснаха салона, не ги виня – за тях дрогата вероятно наистина е научнофантастичната идиотщина, за която споменах одеве, а сексът – блажен спомен от миналото. Ама сумтенето и пуфтенето на организатора на цялото събитие, както и съвсем откровения му разговор с режисьора Николай Калчев по време на представлението не им прави чест. Поне от уважение към колегите, които работеха на сцената, можеха, щом не им се гледа, да не присъстват в салона. Едва ли някой щеше да забележи отсъствието им. Наложи се да им шъткам, като на четвъртокласници. Срамна работа.
А представлението наистина е повече от добро. Да се говори за такова мръсно нещо като дрогата по такъв начин, да се представи и изиграе толкова чисто и откровено, темата да бъде поднесена така, че да бъде лесносмилаема, това е геройство. Моите най-искрени поздравления. Вече бях гледал видеозапис на спектакъла, но това не ми попречи без колебание да реша да отида пак. Защото театър не може да се гледа у дома, на телевизора. Колкото и да е добър операторът, колкото и монтаж да се прави на записа, това изкуство е направено да се играе на сцена, пред публика, която гледа в унес.
Особено впечатление ми направи музиката. Музикалната картина е сглобявана от Димитър Игнатов. В нея са използвани фрагменти от някакви транс или техно ритми, които са използвани от американските сили в Ирак, за да зомбират войниците, да ги превръщат в машини за убиване. Пристрастяващо. Като дрога. Силно и натрапчиво. Екстра. Може ли пак, още веднъж? Много ми хареса и финалната мелодия – някакво страхотно изпълнение на цигулки. Винаги съм харесвал как звучи цигулката, някак тъжно, меланхолично… Прекрасно.
Силно и завладяващо изпълнение. Честно казано, не очаквах, че такова представление може да бъде направено по този начин от извънстоличен театър. Похвално.