Месец: май 2013

Забележка: Заглавието е от Юлиан Георгиев

В общи линии историята се завърта около точно тази публикация в на Дончо блога, но тя просто отприщи някакви размисли, които сякаш са по-дълги, отколкото е приемливо да споделя във Facebook, където се развива дискусията. Не писах в блога му, защото смятам, че коментарите не добавят стойност към публикациите, че са излишен шум и че ако някой има какво да каже или коментира, може да го направи където му е най-удобно и пред неговата си аудитория, не пред тази на блога (това е политиката и на този блог). Именно затова не написах коментар, но сега го правя тук, на моето си място – и ако има нужда от обсъждания, те ще се случват също на други места. Или където са възникнали. Препратките от едно място на друго са гръбнакът на отворения уеб и само чрез наличието им, било то и за коментари, можем да го запазим жив.

Това беше важно уточнение. Другото важно уточнение е, че не взимам страна и не искам да оправдавам или оневинявам никого. Моите размисли са по-скоро уточнителни защо се е стигнало до тази точка, защото, както каза Калоян Цветков, „всеки си има по една такава история“.

За хората

Хората, освен стадни същества, са силно свързани към познатото. Не обичат новите неща, не обичат да (се/си) променят (особено пък често) начините си на живот, на общуване, на каквото и да било. Като социални примати, изграждаме това, което наричаме морал чрез сигнали от семейство, приятели и социалната група, с която се идентифицираме. В еволюционното минало това е помагало на хората да оцеляват, да се възпроизвеждат. И колкото и да се опитваме да се придържаме към собствените си възгледи, много лесно се поддаваме на влиянието на общността – т.е. поведението ни е мотивирано от желанието за вярност към по-голяма група (необходимостта за принадлежност, фундаментална човешка необходимост). Съобразяваме се с комплексите на общността (и декларираме счупване на оковите след употреба на алкохол, in vino veritas, сещате се…)

Повече информация за това как и защо избираме приятелите си – прекрасен материал на BBC.

За това как общуваме помежду си и за социалните мрежи от живота – вероятно помните презентацията на Пол Адамс, довела до създаването на кръговете в Google+.

Та така, обграждаме се с хора, които познаваме, приятели и близки, които споделят нашите идеи и интереси, които битуват в същата зона на комфорт на нашата. Не общуваме с непознати, избягваме да се срещаме и комуникираме с хора, които не споделят нашите възгледи или които внадят какъвто и да е дискомфорт, без значение дали те са прави или не. Обграждаме се с хора, с които се чувстваме комфортно и които познаваме, с очакването те да са като нас, да мислят като нас, да не противоречат на вижданията и интересите ни, да не ни критикуват, а напротив – да ни окуражават, подкрепят и аплодират действията и начинанията ни. Онези, които не отговарят на очакванията, биват изолирани.

Това се пренася и онлайн, няма как – не обичаме новото и промените, обичаме всичко да е познато и да работи по старому. Онлайн социалните мрежи са място за виртуалното място за общуване. Виртуалната кръчма, селския мегдан, църквата, пазара… Те са онази среда, в която днес всички ние сме активни и прекарваме сериозна част от времето си. Те са част от битието ни, наш начин на живот. И в него няма място за онези, които „не ни кефят“ Да, може и да сте открили съучениците си от детската градина във Facebook, но колко често (и дали въобще) общувате с тях (имам предвид реално общуване, не спорадични размени на харесвания тук-таме или безличен коментар)? Може и да имаме много приятели, но не общуваме с всички тях, не и по начина, по който бихме го правили офлайн. Да, споделяме повече, но с по-малко хора. С онези, които мислят и действат като нас, които са готови да ни аплодират и да ни се възхищават, подкрепят. Онези, които не са, набързо изчезват от списъците ни с приятели още при първата накриво написана дума. Така работят социалните мрежи, защото така работи и светът – не се срещаме с конкуренцията, не общуваме с хора с различна от нашата (да речем) политическа убеденост… с никой, който ни кара да напускаме зоната си на комфорт.

За казуса, конкретно

От изключителна важност е разграничаването на личен профил в социална мрежа от професионален. Във Facebook не се допуска (против условията за ползване е, иначе е технологично възможно) наличието на няколко профила и разделянето на профила на две. Тук идват на помощ страниците, ако някой желае да отдели различни свои персони/интереси/професии/занимания от личния си профил. Мнозина не знаят за това и/или не се възползват от възможността. Какъвто е случаят сега. Въпросната дама е споделила някаква снимка, която провокира „скандал“. Бидейки дамата журналист и предвид изходът, журналистиката веднага бива заклеймена. Че журналистиката в България има своите трески за дялане – има ги, това е безспорен факт. Социалният уеб направи всички ни журналисти, връчвайки ни инструментите за създаване и публикуване на материали. Това довежда до сериозна полюция и необходимост от правилно филтриране на качественото съдържание от шума. Много журналисти също се поддадоха на изкушението на новото лъснаво нещо и започнаха да бълват шум, вместо да добавят стойност.

Но преди всичко, тя е споделила снимката в личния си профил, не в медиата, в която работи. Ако тя не беше журналист, а напр. ватман, ватманите ли щяха да бъдат заклеймени и сложени под общ знаменател? Иначе за изтриването – да, всеки, който не отговаря на нашите представи за нормалност, не е на нашето мнение, бива разкарван. Заради всичко написано по-горе. И именно защото се обграждаме от еднакви на нас, губим възможността да водим аргументирани спорове. По презумпция всячески се стремим да ги избягваме, защото се чувстваме дискомфортно. И премахваме дразнителите, защото е по-лесно. И за това не е нужно да си адвокат, лекар, журналист или какъвто и да е друг по професия. Воденето на спор се смята за умение и когато се случва, го приемаме за зрелище. Искаме зрелища, но ако може не ние да сме участници, а само да ги гледаме отстрани. Така работи светът. Без драма.

Вероятно психолог или социолог биха обяснили по-добре всичко това. Защото социалните медии са психология, не технология.