По-долу на едно място са събрани размерите на рекламните площи във Facebook (към ноември 2016г.)
По-долу на едно място са събрани размерите на рекламните площи във Facebook (към ноември 2016г.)
Когато в началото на декември споделих за намерението ми да се откажа от използването на бутона Like за поне един месец (или поне да направя опит), начинанието ми беше прието сякаш с насмешка. Въпреки това не се отказах да пробвам да удържа на изкушението и да направя опит за детоксикация. Месецът отмина и ето че сега, 30 дни по-късно, не страдам от някаква форма на абстиненция и не откривам липса в онлайн социалното ми общуване или поведение. Дори напротив.
Още преди да си наложа ограничението, в изключително малко от случаите ползвах бутона за да споделя нещо с приятели или последователи. Това важи основно за съдържания, открити извън Facebook, но които съм сметнал, че биха били важни или интересни за хората в социалните ми кръгове (добре де, списъци) във Facebook. Може да съм олдскуул, но предпочитам да копирам адреса, да махна от него (когато има) някакви ненужни допълнения, след което да го споделя с коментара си в мрежата. Въпреки че ми допада идеята зад Ticker-а, реакциите ми не са с цел често появяване там и така да привличам вниманието на приятелите ми върху действията и споделянията ми. Още повече, че в новия дизайн на Facebook този инструмент за следене в реално време на случващото се не е толкова натрапчив и не работи по този начин.
Използването на бутона Like във Facebook ме ограничаваше по някакъв начин в писането на коментари. Натискането му беше достатъчната лепта, но това не изразяваше емоцията, която е провокирала натискането. В някои случаи, когато откриех някое съдържание, което исках да споделя на свой ред, натисках Like, за да покажа на автора, че ми е харесало и затова го споделям. В някои случаи обаче споделях неща, които не харесвам и не одобрявам. Затова спрях да го правя. Харесването. Днес пиша още повече коментари (не само във Facebook) и споделям адекватно моите впечатления и мисли. В социалния уеб няма място за автоматизирани реакции. В повечето случаи коментарите, които оставях, довеждаха до започването на разговори (друг път самите те бяха обект на лайк-а). Затова и написах на ръка лично съобщение с пожелание за Новата година на всеки от моите приятели във Facebook. Така на стари и забравени приятелства беше изтупана прахта и поговорихме за първи път от много време. Други пък намериха тази ми практика за обидна. Но това е друга тема.
В първите дни след началото на „диетата“ беше сложно и на няколко пъти се налагаше да натискам повторно, за да премахна харесването си. Спирането с практиката ми освободи време за ценни неща – преди просто харесвах на пръв поглед интересни неща, без някаква реална причина – просто като генератор на активност. Не ми харесваше, сега обръщам повече внимание на всяко споделяне и обмислям дали то заслужава някаква реакция. В повечето случаи получава подминаване – защото много от съдържанията не са споделени, за да провокират някаква реакция. Като се замисля, аз също споделям такива неща, нещо като отметка към съдържание или файлове, напомняне към себе си, в някакъв по-подходящ момент да се върна към него.
Експериментът ми приключи, но мисля да не се връщам към старите си навици – вероятно ще се случва тук-таме да харесам нещичко, но ще е по-скоро изключение, отколкото както досега – правило. Действието не бива да изпреварва мисълта, а натискането на бутона е демонстрация точно на това. В съчетание с нежелание за размисъл и формулиране на адекватна реакция, ако е нужно.
Имам опасението, че експериментът ми и резултатът от него ще остане неразбран – изглежда странно, макар и да звучи логично. Мнозина вероятно няма да (си) признаят, че са се подвели по мейнстрийма, приемайки за нормално нещо безсмислено. Живеем във време на непрекъснати, бързи и резки промени и е важно да се поставят на изпитание старите неща, които присъстват и днес. Именно затова предприех кръстоносен поход срещу един нищо и никакъв бутон. Не защото няма други по-важни неща в мрежата. Отделно, че ми е интересно да наблюдавам кой и кога и в кои случаи използва харесването за моите съдържания. Нищо, че аз вече не го правя.
Замислям се за стойността, за възвращаемостта, която получаваме от такива на пръв поглед дребни неща, защото те определят една по-мащабна картина на онлайн потребителския профил и поведението ни. Аз използвам уеб за да откривам нови и интересни неща, да откривам нови възможности и да правя изборите, които ми се предлагат в него. Да изследвам казуси и да експериментирам с тях, за общусване и за откриване и комуникация с експертите в областите, които ме интересуват… Затова се замислям как прекарвам времето си онлайн (връщност това разделение на он и офлайн не съществува, тъй като сме непрекъснато свързани с мрежата), как аз се възползвам от това и каква стойност донасям аз за другите и какво си заслужава да бъде изпробвано в заобикалящия ме дигитален свят, по какъв начин свързаността ни може да бъде оптимизирана по начин, който да носи полза за всички. А „харесването“ със сигурност не носи след себе си такава полза.
2013 беше годината на експериментите и опитването на различни неща, преди те да бъдат установени като практика. Това ще продължи и през 2014, защото обичам да изпробвам нови неща и да изпробвам доколко старите могат да удържат на натиска на времето и динамичните промени. Така в началото на декември започнах експеримент с бутона „Like“, който е лишен от смисъл изначално и пречи на общуването между хората (в първите дни на новата година ще споделя как е минал, какво се е случило…).
Така и късно снощи, когато реших да изпратя на всичките ми приятели във Facebook персонално (персонализирано) лично съобщение, в което да им пожелая успешна нова година. Вероятно можеше да се измисли начин да се свърши автоматично, но аз го направих по стария начин – ръчно. Оказа се не чак толкова непосилна за изпълнение задача. С малко търпение и свободно време, зареден с желание и ентусиазъм, един по един отворих профилите на всичките ми приятели и на всеки изпратих съобщението.
Facebook винаги е била основно и предимно среда за общуване. С времето не средата се промени, а хората смениха навиците си и начина, по който я използват. И днес общуваме по-малко, пренебрегваме онези, които наричаме приятели.
С една съученичка от гимназията се заприказвахме колко по-добре би било тези пожелания да можеше да си ги казваме лично, очи в очи, но понякога географски или други различия правят виртуалното общуване единствен възможен начин. Така съобщението ми достигна до различни точки на света – в Квебек (Канада), Сан Франциско, Ню Йорк, Тампа (всички те в САЩ), завари някои в Русия, Египет, Франция, Обединеното кралство… сигурно има и такива, за които не подозирам.
Това е целта на сайтовете за социални мрежи – да предаразполагат хората да общуват и споделят свободно. Забързани в ежедневието си, пренебрегваме този най-важен аспект в опитите да автоматизираме възможно повече процеси. Общуването не може и не трябва да бъде автоматизирано. Винаги трябва да се намира време за приятелите, дори и само за едно изречение, един поздрав за Нова година. Написан на ръка, не изпратен автоматично, както досадния коледен и новогодишен спам, който задръства електронните пощи, изпращан автоматично до целия списък с контакти. Това не добавя стойност.
Продължавам да защитавам тезата, че Facebook (и сайтовете за социални мрежи, като цяло) не са мястото за каталогизиране на всички познанства и приятелства. И ако някой има толкова много приятели, че не може да отдели време за всеки от тях и да напише един ред, едно новогодишно пожелание на всеки от тях, значи проблемът не е на средата, а на потребителя. Ако някой няма или не може да отдели време за общуване в сайтовете за социални мрежи, значи нещо не прави или не разбира както трябва при участието си в тях. И може би новата година е добро време за изчистване на онези, с които общуването не се получава.
Със сигурност всеки има в списъците си такива, аз също видях няколко (но въпреки това и на тях изпратих своите пожелания за прекрасна нова година).
Защото Новата година ще бъде такава, каквато я направим както всеки за себе си, така и всички заедно. Наздраве!
Това е социален експеримент. Социален, защото се случва в онези сайтове, които наричаме „социални“. И въпреки че касае само мен, всъщност засяга доста хора – онези, които публикуват и споделят съдържания в тях.
През целия месец декември ще се опитвам да НЕ използвам бутона „Харесва ми“ (независимо от името му в различните сайтове). На пръв поглед изглежда просто начинание, но от 2009 година насам този бутон дълбоко се е вкоренил в поведенческия ни модел и употребата му в голяма част от случаите е дори несъзнателна.
Намерението си го споделих първо във Facebook и… то вече срещна няколко харесвания 👿
Бутонът „Харесва ми“ беше интегриран в платформата на Facebook през февруари 2009. Тази на пръв поглед малка добавка бързо се разпростря и завладя целия уеб. Освен това, тя зае централна роля в онлайн социалното ни общуване и поведение. Днес Facebook отчитат над 3 милиарда натискания на бутона. Дневно! За щяло и не щяло.
Може да изглежда като бойкот, но всъщност е преобмисляне на поведението. Социалните медии (и в частност – сайтовете за социални мрежи) са мястото, в което потребителите общуват. Водят диалог. И до преди появата на този бутон, потребителите онлайн сякаш повече общуваха и споделяха мнения и впечатления. Имам предвид буквално, вербално. Но социалните медии отдавна не са нещо ново, отдавна изгубиха лъскавината си и са част от начина ни на живот. Днес, след цялото си време, в което са около нас и непрекъснатата им еволюция, на пръв поглед инструментите трябва да правят общуването по-лесно, по-бързо и свободно, но на практика резултатите показват нещо друго – общуваме по-малко.
Съществуват различни начини за изразяване на признание или емоция към споделените онлайн съдържания – оставяне на коментар под съдържанието, създаване на нова публикация в блога като отговор или като друг вид реакция, споделяне с приятели, а дори и подминаването на материала без реакция също беше израз на емоционален отговор. Тези възможности реално съществуват и днес, но използването им е крайно намалено, заместено от използването на един-единствен бутон, който на всичкото отгоре не донася никаква стойност, в т.ч. и емоционална.
Защото бутонът „Харесва ми“ още откакто е въведен в експлоатация има неясно предназначение. Ако някой се замисли в кои случаи го използва или пък зададе въпроса на приятели, ще получи множество различни и разнопосочни отговори. Пример? В най-добрия случай ще преобладават отговори „зависи“. А това е повече от сигурен признак, че нещо не е наред и че иначе привидно простият компонент, който трябва да услеснява общуването, всъщност води до объркване и го затруднява. Така е с всички неща, които съдържат в себе си различни смисли и използването им не е ясно установено.
Защото зад простия бутон се крият различни емоционални реакции – от „ето ме, тук съм“, „добре, прочетох“, „благодаря“ (или „благодаря, че сподели“), „споделеното ми харесва“ или „написаното е тотална глупост“ (в зависимост от случаите), „поздравления“, „оправяй се“… със сигурност има и още, това са първите, които ми хрумнаха, колко да посоча някои. Нужен е пример? Ето: няма как да не сте се сблъсквали със споделяне за смъртта на някого, което е споходено от няколко харесвания. Какво значат те – че някой харесва, че човекът е починал? Че е благодарен за споделянето, защото е научил за неприятната новина? Че тъжи за загубата?… няма как да знаем, което обезмисля проявата на мързел и натисканетона бутона, вместо друг вид реакция.
Точно така, бутонът „Харесва ми“ и неговото използване е израз на хроничен мързел и неговото използване не довежда до еднозначно тълкуване от получателя. А нали социалните медии са мястото за диалог, ясен и открит? В опитите си да се справяме с информационния поток, се роботизираме, лишаваме се от емоция и възможност за общуване.
Не е ли време да върнем обратно нещата на местата им? Да придадем отново смисъл на „социални“ в словосъчетанието „социални медии“?
За допълнителното объркване допринасят и маркетолозите, които се опитват да извличат дивиденти за бизнеса си от средата. Много от тях често приемат бутона за маркетинговия трик, наречен „Opt In“. Погрешно е схващането, че натискането на бутон превръща някого в част от общност, още по-малко пък този акт е потвърждение за участие в маркетинговите акции. Този бутон дори не може да се приема за ангажираност, въпреки че мнозина усилено се опитват да му придадат и тази стойност. Отделен въпрос е, че броят харесвания далеч не показва действителния размер на една общност, въпреки че често се случва това да се посочва от някои като измерител. Затова и тези маркетолози мотивират последователите си да харесват споделянита им не като израз на признателност или ангажираност към споделянията, а като количествен измерител. Разликата между харесването и останалите форми за реакция е в мимолетната стойност, която добавя този бутон. Стойност, която всеки път трябва да бъде заслужена отново и отново.
Не искам да отричам ползите от харесванията за различни конкурси, кампании, за рекламни трикове, където подобни реакции са приемливи, въпреки цялата им неустойчивост. Защото харесванията, както написах и по-рано, не са показател за органична ангажираност; те са просто числа, не ангажираност и двете не се припокриват. Facebook предоставя огромна възможност за проектиране и управляване на потребителското преживяване и е нелепо заради неумението на маркетолози, пълното преживяване да бъде окастряно.
Идеята ми не е спонтанна. Разсъждавам от известно време върху нея и въздействието, което оказва един нищо и никакъв бутон. Избрах декември, защото е месец с много празници и споделянията, макар и много от тях да са еднотипни или сходни, ще учестят. Пожелания, честитки… Отделно, че през декември, заради семейните празници в края, се активизира приканянето към милосърдие, благотворителност и пр. добродетели, които иначе сякаш закърняват през останалото време на годината.
Декември месец ще е пълен с изкушения и по-лесно ще мога да проверя зависимостта си към безполезното.
Намирам бутонът за внасящ объркване. Затова ще правя опити да намаля използването му и да го заменя с по-адекватн реакции. Споделянията се правят, за да предизвикват обсъждания, коментари, споделяния. Не харесвания. Кампаниите за благотворителност са за набиране на средства. Милиони харесвания не лекуват и не помагат на хора в нужда.
Предполагам ще е трудно, възможно е да се случи някое натискане да ми се изплъзне от контрола. И ще се радвам да ми бъде посочвана грешката, за да мога да я коригирам. Вече веднъж се случи да премахна харесването си. Така започна интересен диалог. Това е целта.
А в началото на януари догодина, когато всичко приключи, ще споделя как е преминало всичко.
Twitter, платформата за микроблогване, излиза на борсата. Спекулации по темата има от доста време в технологичния свят. Вчера от Twitter обявиха в платформата си, че са подали нужните документи.
We’ve confidentially submitted an S-1 to the SEC for a planned IPO. This Tweet does not constitute an offer of any securities for sale.
— Twitter (@twitter) September 12, 2013
Повече за новината – в статията на Дневник.
Факти и спекулации:
Анализ на ситуацията:
Забележка: Заглавието е от Юлиан Георгиев
В общи линии историята се завърта около точно тази публикация в на Дончо блога, но тя просто отприщи някакви размисли, които сякаш са по-дълги, отколкото е приемливо да споделя във Facebook, където се развива дискусията. Не писах в блога му, защото смятам, че коментарите не добавят стойност към публикациите, че са излишен шум и че ако някой има какво да каже или коментира, може да го направи където му е най-удобно и пред неговата си аудитория, не пред тази на блога (това е политиката и на този блог). Именно затова не написах коментар, но сега го правя тук, на моето си място – и ако има нужда от обсъждания, те ще се случват също на други места. Или където са възникнали. Препратките от едно място на друго са гръбнакът на отворения уеб и само чрез наличието им, било то и за коментари, можем да го запазим жив.
Това беше важно уточнение. Другото важно уточнение е, че не взимам страна и не искам да оправдавам или оневинявам никого. Моите размисли са по-скоро уточнителни защо се е стигнало до тази точка, защото, както каза Калоян Цветков, „всеки си има по една такава история“.
Хората, освен стадни същества, са силно свързани към познатото. Не обичат новите неща, не обичат да (се/си) променят (особено пък често) начините си на живот, на общуване, на каквото и да било. Като социални примати, изграждаме това, което наричаме морал чрез сигнали от семейство, приятели и социалната група, с която се идентифицираме. В еволюционното минало това е помагало на хората да оцеляват, да се възпроизвеждат. И колкото и да се опитваме да се придържаме към собствените си възгледи, много лесно се поддаваме на влиянието на общността – т.е. поведението ни е мотивирано от желанието за вярност към по-голяма група (необходимостта за принадлежност, фундаментална човешка необходимост). Съобразяваме се с комплексите на общността (и декларираме счупване на оковите след употреба на алкохол, in vino veritas, сещате се…)
Повече информация за това как и защо избираме приятелите си – прекрасен материал на BBC.
За това как общуваме помежду си и за социалните мрежи от живота – вероятно помните презентацията на Пол Адамс, довела до създаването на кръговете в Google+.
Та така, обграждаме се с хора, които познаваме, приятели и близки, които споделят нашите идеи и интереси, които битуват в същата зона на комфорт на нашата. Не общуваме с непознати, избягваме да се срещаме и комуникираме с хора, които не споделят нашите възгледи или които внадят какъвто и да е дискомфорт, без значение дали те са прави или не. Обграждаме се с хора, с които се чувстваме комфортно и които познаваме, с очакването те да са като нас, да мислят като нас, да не противоречат на вижданията и интересите ни, да не ни критикуват, а напротив – да ни окуражават, подкрепят и аплодират действията и начинанията ни. Онези, които не отговарят на очакванията, биват изолирани.
Това се пренася и онлайн, няма как – не обичаме новото и промените, обичаме всичко да е познато и да работи по старому. Онлайн социалните мрежи са място за виртуалното място за общуване. Виртуалната кръчма, селския мегдан, църквата, пазара… Те са онази среда, в която днес всички ние сме активни и прекарваме сериозна част от времето си. Те са част от битието ни, наш начин на живот. И в него няма място за онези, които „не ни кефят“ Да, може и да сте открили съучениците си от детската градина във Facebook, но колко често (и дали въобще) общувате с тях (имам предвид реално общуване, не спорадични размени на харесвания тук-таме или безличен коментар)? Може и да имаме много приятели, но не общуваме с всички тях, не и по начина, по който бихме го правили офлайн. Да, споделяме повече, но с по-малко хора. С онези, които мислят и действат като нас, които са готови да ни аплодират и да ни се възхищават, подкрепят. Онези, които не са, набързо изчезват от списъците ни с приятели още при първата накриво написана дума. Така работят социалните мрежи, защото така работи и светът – не се срещаме с конкуренцията, не общуваме с хора с различна от нашата (да речем) политическа убеденост… с никой, който ни кара да напускаме зоната си на комфорт.
От изключителна важност е разграничаването на личен профил в социална мрежа от професионален. Във Facebook не се допуска (против условията за ползване е, иначе е технологично възможно) наличието на няколко профила и разделянето на профила на две. Тук идват на помощ страниците, ако някой желае да отдели различни свои персони/интереси/професии/занимания от личния си профил. Мнозина не знаят за това и/или не се възползват от възможността. Какъвто е случаят сега. Въпросната дама е споделила някаква снимка, която провокира „скандал“. Бидейки дамата журналист и предвид изходът, журналистиката веднага бива заклеймена. Че журналистиката в България има своите трески за дялане – има ги, това е безспорен факт. Социалният уеб направи всички ни журналисти, връчвайки ни инструментите за създаване и публикуване на материали. Това довежда до сериозна полюция и необходимост от правилно филтриране на качественото съдържание от шума. Много журналисти също се поддадоха на изкушението на новото лъснаво нещо и започнаха да бълват шум, вместо да добавят стойност.
Но преди всичко, тя е споделила снимката в личния си профил, не в медиата, в която работи. Ако тя не беше журналист, а напр. ватман, ватманите ли щяха да бъдат заклеймени и сложени под общ знаменател? Иначе за изтриването – да, всеки, който не отговаря на нашите представи за нормалност, не е на нашето мнение, бива разкарван. Заради всичко написано по-горе. И именно защото се обграждаме от еднакви на нас, губим възможността да водим аргументирани спорове. По презумпция всячески се стремим да ги избягваме, защото се чувстваме дискомфортно. И премахваме дразнителите, защото е по-лесно. И за това не е нужно да си адвокат, лекар, журналист или какъвто и да е друг по професия. Воденето на спор се смята за умение и когато се случва, го приемаме за зрелище. Искаме зрелища, но ако може не ние да сме участници, а само да ги гледаме отстрани. Така работи светът. Без драма.
Вероятно психолог или социолог биха обяснили по-добре всичко това. Защото социалните медии са психология, не технология.