Когато в началото на декември споделих за намерението ми да се откажа от използването на бутона Like за поне един месец (или поне да направя опит), начинанието ми беше прието сякаш с насмешка. Въпреки това не се отказах да пробвам да удържа на изкушението и да направя опит за детоксикация. Месецът отмина и ето че сега, 30 дни по-късно, не страдам от някаква форма на абстиненция и не откривам липса в онлайн социалното ми общуване или поведение. Дори напротив.
Още преди да си наложа ограничението, в изключително малко от случаите ползвах бутона за да споделя нещо с приятели или последователи. Това важи основно за съдържания, открити извън Facebook, но които съм сметнал, че биха били важни или интересни за хората в социалните ми кръгове (добре де, списъци) във Facebook. Може да съм олдскуул, но предпочитам да копирам адреса, да махна от него (когато има) някакви ненужни допълнения, след което да го споделя с коментара си в мрежата. Въпреки че ми допада идеята зад Ticker-а, реакциите ми не са с цел често появяване там и така да привличам вниманието на приятелите ми върху действията и споделянията ми. Още повече, че в новия дизайн на Facebook този инструмент за следене в реално време на случващото се не е толкова натрапчив и не работи по този начин.
Използването на бутона Like във Facebook ме ограничаваше по някакъв начин в писането на коментари. Натискането му беше достатъчната лепта, но това не изразяваше емоцията, която е провокирала натискането. В някои случаи, когато откриех някое съдържание, което исках да споделя на свой ред, натисках Like, за да покажа на автора, че ми е харесало и затова го споделям. В някои случаи обаче споделях неща, които не харесвам и не одобрявам. Затова спрях да го правя. Харесването. Днес пиша още повече коментари (не само във Facebook) и споделям адекватно моите впечатления и мисли. В социалния уеб няма място за автоматизирани реакции. В повечето случаи коментарите, които оставях, довеждаха до започването на разговори (друг път самите те бяха обект на лайк-а). Затова и написах на ръка лично съобщение с пожелание за Новата година на всеки от моите приятели във Facebook. Така на стари и забравени приятелства беше изтупана прахта и поговорихме за първи път от много време. Други пък намериха тази ми практика за обидна. Но това е друга тема.
В първите дни след началото на „диетата“ беше сложно и на няколко пъти се налагаше да натискам повторно, за да премахна харесването си. Спирането с практиката ми освободи време за ценни неща – преди просто харесвах на пръв поглед интересни неща, без някаква реална причина – просто като генератор на активност. Не ми харесваше, сега обръщам повече внимание на всяко споделяне и обмислям дали то заслужава някаква реакция. В повечето случаи получава подминаване – защото много от съдържанията не са споделени, за да провокират някаква реакция. Като се замисля, аз също споделям такива неща, нещо като отметка към съдържание или файлове, напомняне към себе си, в някакъв по-подходящ момент да се върна към него.
Експериментът ми приключи, но мисля да не се връщам към старите си навици – вероятно ще се случва тук-таме да харесам нещичко, но ще е по-скоро изключение, отколкото както досега – правило. Действието не бива да изпреварва мисълта, а натискането на бутона е демонстрация точно на това. В съчетание с нежелание за размисъл и формулиране на адекватна реакция, ако е нужно.
Имам опасението, че експериментът ми и резултатът от него ще остане неразбран – изглежда странно, макар и да звучи логично. Мнозина вероятно няма да (си) признаят, че са се подвели по мейнстрийма, приемайки за нормално нещо безсмислено. Живеем във време на непрекъснати, бързи и резки промени и е важно да се поставят на изпитание старите неща, които присъстват и днес. Именно затова предприех кръстоносен поход срещу един нищо и никакъв бутон. Не защото няма други по-важни неща в мрежата. Отделно, че ми е интересно да наблюдавам кой и кога и в кои случаи използва харесването за моите съдържания. Нищо, че аз вече не го правя.
Замислям се за стойността, за възвращаемостта, която получаваме от такива на пръв поглед дребни неща, защото те определят една по-мащабна картина на онлайн потребителския профил и поведението ни. Аз използвам уеб за да откривам нови и интересни неща, да откривам нови възможности и да правя изборите, които ми се предлагат в него. Да изследвам казуси и да експериментирам с тях, за общусване и за откриване и комуникация с експертите в областите, които ме интересуват… Затова се замислям как прекарвам времето си онлайн (връщност това разделение на он и офлайн не съществува, тъй като сме непрекъснато свързани с мрежата), как аз се възползвам от това и каква стойност донасям аз за другите и какво си заслужава да бъде изпробвано в заобикалящия ме дигитален свят, по какъв начин свързаността ни може да бъде оптимизирана по начин, който да носи полза за всички. А „харесването“ със сигурност не носи след себе си такава полза.
Mentions