Аз съм Димитър Цонев и съм независим уеб стратег и анализатор — изследвам какво се е променило в дигиталния свят и как то дава отражения на бизнеса, както и за начини, по които да се подобри използването на новите технологии.
Също така съм дигитален футурист — следя за новите тенденции и начините, по които те ще окажат или вече оказват влияние на бизнеса и отделните потребители.
Младежки театър „Николай Бинев“ имат нужда от сайт на театъра и за целта подхождат по най-разумния начин – не се ангажират с първата срещната оферта, а обявяват конкурс, за да могат да подберат най-добрия възможен облик на сайта си, който едновременно да е актуален към уеб действителността и същевременно да резонира с мисията на театъра.
Изискване е кандидатите да се съобразят със спецификата на културната институция и аудиторията на театъра и водещите тенденции в областта на уеб дизайна и програмирането за уеб.
Сайтът трябва да съдържа информация в няколко области:
месечна програма – за голяма и камерна сцена
репертоар – за деца, за възрастни
новини
информация за театъра: трупата, администрация и технически състав, история, сцени (технически параметри – грунд рис, снимки, информация за сцените, предназначено за гостуващи трупи, и желаещи да наемат помещенията)
контакти
информация за билети
партньори на театъра
Необходимо изискване е и обмисляне на бързото, лесно и функционално администриране на сайта. Желателно (но не задължително условие) е представяне и на идея за визията и на административния панел на сайта.
Предложенията за облик на Начална страница + облик на страница за заглавие от репертоара (в удобен за бързо разглеждане формат – jpeg, png, pdf)на е-поща pr@mlt.bg до 25 септември. Най-добрите и избрани проекти и прототипи ще бъдат поканени за представяне на проектите и обсъждане на 1 и 2 октомври пред комисия от театъра и авторитетното жури на конкурса БГсайт.
Въпроси и записвания на email: pr@mlt.bg и office@mlt.bg и телефони: 02/9394053, 02/9394011. Аз също имам някаква „повече информация“, затова вероятно можете да питате и мен.
Театърът гарантира, че отпадналите предложения идеи или части от тях няма да бъдат използвани за каквито и да било цели извън рамките на конкурса и няма да бъдат реализирани в спечелилия конкурса дизайн.
Спечелилият конкурса дизайн и проект, освен право за реализация, ще получи и финансов стимул. Включете се, проектът е голям и си струва да е част от портфолиото ви.
Така се случи, че се наложи да оставя коментар в блог, който използва платформа за коментари, която не ползвам и в която нямам регистрация. Тъй като блоговете, в които коментирам най-често ползват Disqus, не съм обмислял възможността и необходимостта да се регистрирам и поддържам сметки в другите платформи. Затова подходих практично – реших да коментирам чрез сметката ми от Twitter – бързо и безболезнено да оставя коментара си, след което да забравя.
Изненадата беше, че след като се идентифицирах с Twitter, системата поиска адреса ми за е-поща. Защо?! „За да можем да те държим в течение за последващата дискусия“, казаха ми. Звучи логично, дори полезно, но само на пръв поглед.
Аз виждам няколко недобре обмислени и реализирани неща:
Защо преди регистрацията не са посочени плюсовете и минусите при регистрацията със социална идентичност (Facebook, Twitter, LinkedIn, Google, OpenID, etc…) пред класическата нативна функционалност, както и разликите между тях? Защо след като все пак съм избрал социалната регистрация, трябва да задължителното да въведа е-поща (и по този начин социалната ми регистрация да стане стандартна), иначе да не мога да коментирам?
Може да има причина да съм избрал социална регистрация – освен бързината, може да не искам да разкривам е-пощата си. Защо разработчиците настояват да получат възможност да я спамят с нещата си? След като съм избрал регистрация с Twitter, значи Twitter е моят избор за комуникация с мен, не е-поща. Защо не ми пращат известията си като туитове? Или като известия или лични съобщения, ако съм избрал Facebook…? Защо не ми се предлага възможност да избера и управлявам как да бъда информиран и дали въобще да бъда?
Не можете да получите достъп до пощата ми? Ами напишете ми го, не е сложно: „заради ограничената информация за потребителя, която Twitter споделя с нас, имаме нужда от адреса за е-поща, за да можем да изпращаме известия за дискусиите, в които участвате. Ако не ни предоставите такава, няма да можем да ви информираме за следваща активност. Въпреки това, можете да изберете да получавате известията като туитове.“
Все по-устремено навлизаме в Post-Social ерата, в която всички системи, приложения, алгоритми, услуги и пр. стават все по-интелигентни и предлагат все по-голяма стойност за потребителите, вместо да му губят времето. И услугите, които не са проектирани да работят така, нямат шанс за оцеляване.
Електронната поща е услуга, разработена преди много много време. Тя не е еволюирала оттогава и днес, заради непрекъснатия опит на всички да се докопат до нея, прави използването ѝ трудно, времеемко.
@dtsonev Защото винаги се намира глупак, който да каже "Не, не съм казвал такова нещо". Когато имаш мейл, му натриваш носа за 20 сек. Лесно.
Това не е оправдание, доказателство може да е всяка една дигитална следа. А още по-малко оправдание е „защото така правят всички“ – така правят, защото са посредствени да помислят повече върху начина, по който да се подобри както потребителското преживяване, така и функционирането на услугата.
Мейлът си е мой, лично мой, само мой, не ваш, че да решавате какво да получавам в него. И ако това е начинът ви да ме накарате да ви ползвам услугата – губите, предпочитам да използвам мейла си.
Ако в последно време сте минавали през Главната на Пловдив, вероятно сте забелязали между Военния клуб, Градската градина и Централна поща подредените фотографии от конкурса „Мисия моят град“, организиран вероятно (или поне само подкрепен от) Община Пловдив. Участниците са младежи и девойки и те са били насърчени да снимат града.
Подредените фотографии са там от 12 август и ще стоят до 7 септември.
Проблемите са няколко, ето някои от тях:
Първото нещо, което ми хрумна, когато разгледах фотосите, беше „социален упадък“. Това видях аз показано. Нищо общо с темата на конкурса. НИЩО! Или организаторите не са били пределно ясни, или участниците не са разбрали посланието (и в двата случая вината е на организатора, че не знае как се провежда конкурс);
Не успях, с 1-2 изключения, да позная Пловдив. Ако целта е била „мисия който и да е град“, тогава е ОК, но при положение че под/над всяка снимка пише „Пловдив – европейска столица на културата 2019“…
Младите виждат и насърчават социалния упадък – това са снимали, така очевидно им харесва и искат това да не се променя – на повечето от снимките се виждат графити, зле или недотам добре поддържани сгради/части от такива/места…
Организаторите (и Общината!) толерират това и гордо са го изложили на показ на всички. Или за назидание?
Победителят, 16-годишният Паскал от ФЕГ (започвам да се срамувам, че съм завършил, че и преподавал там!), изглежда горд с постижението си и рисуването на графити върху влакова композиция – тази снимка е победител в конкурса! Рисуването на графити, социалния упадък и неговото увеличаване, изглежда се толерира и насърчава от Община Пловдив и организатора на конкурса (че дори и спонсорите). В противен случай Паскал нямаше да е победител, а наказан за деянието.
Ето видео, на което се виждат снимките-финалисти, както и гордият Паскал.
Ако това наистина е „мисия моят град“, значи моят град „Пловдив“ НЕ ЗАСЛУЖАВА да бъде Европейска столица на културата 2019.
А аз се боря с някакви счупени прозорци и разни други неуредици из града. И не го правя, защото ми е особено голям кеф, а защото искам градът поне да мяса на нещо, не да бъде кочина, в какъвто умишлено се превръща. Защото ако това продължи, няма да се учудя ако скоро станем свидетели на конкурса „Мисия пребий пенсионера“ или подобни.
Преди няколко дни Владислав Виолинов (защо още/вече нямаш личен сайт или блог?!) написа един виц, който ще си позволя да цитирам тук:
Двама българи в Хеопсовата пирамида. Вървят вече няколко часа. Преминават през какви ли не препятствия. По едно време единият започва да мърмори:
— Гоше, айде вече да се връщаме, а?
— Не, не още малко…
Продължили те още по-навътре. Първият пак:
— Аре, ве… Айде да се връщаме!
— Ох, добре… – казал другия. – пиши тука на стената „Кур“ и да се махаме.
Защо го споделям? Защото вече има приложение и за това! Мобилно приложение, което позволява оставянето на следа къде сте били. Дълбаенето върху пейката на сърце и вътре Стамат+Минка=ВОЛ (или, в някои случаи, ВНЛ) е толкова pre-digital… колкото и писането на КУР или ЛЕВСКИ/ЦСКА/БОТЕВ/ЛОКО на стената.
Сериозно, приложението е LeaveOn и е налично в Google Play и iTunes(както и ограничена функционалност в уеб за онези, които искат да видят оставените следи). Приложението е разработка на италианска фирма от Верона и целта е да се предостави на съвременните пътешественици възможност да кажат „И аз бях тук“, при това без да се налага да го дълбаят в дърво, на пейка или да драскат по нечия стена, а под формата на чисто и прегледно съобщение и снимка, отразяваща момента. И докато горните са подвластни на времето, то този отпечатък ще трае завинаги… или поне докато услугата функционира.
Отпечатъците, наричани в услугата „балони“, са публични и достъпни за всички – защо бихте искали да драскате по стената, ако не да го видят и другите!? Въпреки това има възможност и за непублично споделяне. Няма как да остане незабелязана тоталната несоциалност на споделянията – няма харесвания, коментари, споделяния, отбелязвания… нищо.
Демек не може да се взаимодейства (дописва, задрасква и пр.) с надписитебалоните на останалите.
В LeaveOn има добавена функционалност за следване на приятели, но това е симетрично – и двете страни трябва да изразят съгласие за това. Приятелите могат да виждат оставените балони без да са на мястото, на което е оставен и това придава смисъл на функционалността. Балоните се подреждат в обратнохронологичен ред, но могат да бъдат претърсвани по потребител, ключови думи или дата.
По-горе споделих, че споделянията са публични, но има и изключения – потребителите могат да оставят съобщения за приятелите си, като получателят само получава известие за това, но трябва да отиде на мястото, за да прочете съобщението.
На приложението по-скоро трябва да се гледа като на игра, отколкото сериозно – целта му не е да оставят балони на всяко едно посетено място (като във Foursquare, например), а по-скоро за отбелязване на специални моменти на специални места.
Въпросът е колко такива моменти преживяваме, че да имаме нужда от приложение за това!? Отделен е въпросът с монетизирането – очевидно е, че такова приложение няма да привлече особен потребителски интерес, че да може да генерира сносни приходи. Засега от фирмата имат някакви идеи, като те категорично не са свързани с показването на реклами.
Не мисля, че ще оцелее твърде дълго (твърде много приложения за отбелязване на места има, че да има нужда от още едно), затова можете да му дадете шанс и да го разгледате сега, докато още е възможно.
Вероятността да сте пропуснали „Заразяване“, когато е бил въртян по кината, е огромна. Не е от филмите, които привличат зрителския интерес, въпреки всички големи имена, които участват в него.
Гуинет Полтроу, Мат Деймън, Лорънс Фишборн, Джъд Лоу, Марион Котийар, Кейт Уинслет, Анна Джейкъби-Херон… Е, Лорънс Фишборн през цялото време ми се струваше, че не знае в кой филм участва, та си го караше все едно е някакво продължение на CSI, но това не беше непременно лошо.
Подзаглавието „Страхът ни обзема най-бързо“ е превод на английското „Nothing spreads like fear“. Всъщност това беше нещото, което в комбинация със заглавието, ме привлече към филма. Напомни ми за филма „Зараза“ (с Дъстин Хофман, Рене Русо, Морган Фрийман, Кевин Спейси и Куба Гудинг Младши) и очаквах нещо такова като сюжет – умишлено не прочетох за какво иде реч, нито пък (доколкото си спомням) гледах трейлъра. Добавих го в списъка си с филми за гледане и зачака момента. До вчера, когато му дойде времето.
Малко е странно да видиш как машината на Холивуд е задвижена в полза на PR кампания и пропаганда. Странно е да гледаш филм, който е по-скоро документален или научно-популярен, отколкото сценарна измислица. Странно е точно Холивуд да произвежда такива филми, но този определено не е изключение – в списъка ми се мъдри и друг подобен, който се очаква да хвърли яснота и светлина върху преследването на Осама бин Ладен след 11 септември… Нелепо е, особено в година и време на избори.
„Заразяване“ проследява какво и как се случва, когато плъзне нова зараза. Умират хора, тук – доста. Когато бройката започне да нараства значително, общественото недоволство и размирици се увеличават, настава хаос. Машината е тромава и неефективна, а и проучването отнема време, което значително се увеличава, за да се произведе и разпространи ваксина… Филм за опитите ако не да се изопачава и прикрива истината, то поне тя да не се разпространява. За желанието на будните граждани да я търсят и използват понякога не точно в полза на останалите…
„Блогването не е писане. Това са графити с пунктуация.“
Това е реплика, отправена към героя на Джъд Лоу, който се представя за „независим журналист“ и е в непрекъснато търсене на истината около вируса. Холивуд срещу блогърите и онлайн разпространението на информацията. Ролята на Лоу е много добра, може би най-добрата от всички, но и най-почернената… Невъзможността за контролиране на Интернет и информацията, която се публикува, изглежда е трън в задника на мнозина.
Филм, в който не гледах сюжета, защото той е ясен – умират хора в геометрична прогресия, има дълбоката драма и загубата на близки, разбитото семейство… а за финал – американците се справят със ситуацията и заразата, защото са най-супер-дупер. Филм, в който участват толкова много герои, че в един момент преставаш да следиш историята на всеки и се улавяш, че частното е по-объркващо и следиш общото, цялостната картина, защото само тя има значение. Филм, в който историята започва от Ден 2 и продължава напред – за да е все пак филм на Холивуд, не на Дискавъри…
Първоначално оценката ми беше 7/10, но после я поправих на 6/10, за да е по-реална.
От едно известно време потокът ми със споделяния от приятели във Facebook е изпълнен със следното споделяне:
Ясно е, иде реч за игра, организирана от някой бранд с цел краткосрочно и бързо набиране на потребителска маса. Лошо няма, поне е нещо реално, а не простотия като „Виж кой ти гледа профила“. Или поне нямаше, докато не погледнах по-обстойно за какво иде реч.
Ясно е, че за регистрация е необходимо да се предоставят лични и чувствителни данни. В идеалния случай – верни, за да може в случай на спечелване, да може да се получи и наградата. Попълват се данните и се поставя задължителната отметка „Съгласен съм с регламента на конкурса“. Не си направихте труда да прочетете регламента, нали? Грешка!
Регламентът на конкурса е услужливо скрит в PDF файл, за да може прочитането му да е затруднено, защото прочитането му изисква наличието на инсталиран допълнителен софтуер.
Ето две неща, които сте пропуснали (или ще пропуснете):
9. ТАКСИ И ДАНЪЦИ
[…]
9.2.Организаторът не носи отговорност за плащането на други такси, данъци, финансови задължения, свързани с предложената награда, като всички те са за сметка на Победителя, съгласно данъчното законодателство, приложимо в Румъния.
Забележка: Получерът е от мен.
Познавате ли данъчното законодателство на Румъния?! Ако спечелите – проверете дали не дължите нещо на някого там.
13. ЗАЩИТА НА ЛИЧНИ ДАННИ
13.1. Участието в тази Кампания потвърждава безусловно съгласие от страна на всеки участник личните му данни да могат да бъдат разкрити публично и да бъдат използвани от Организатора за рекламни цели, неограничено териториално и/или времево и чрез използването на който и да е начин за промотиране (напр. Интернет, улично афиширане и т.н.).
Забележка: Получерът е от мен.
Накратко: Давате безусловно съгласие личните ви данни да бъдат разкрити публично и да бъдат използвани неограничено териториално и/или времево.
Дали сте съгласие името, телефонът ви и ваша снимка да бъдат отпечатани на билборд. Въображението ми рисува картини на доста интересни употреби, които, забележете, могат да се случват неограничено териториално и/или времево. Изтъргували сте личните си данни… дори и не срещу една близалка. Дори сте ги предоставили, за да бъдат направени публични!
Плашещото както в случая с близалката, така и тук е, че има толкова много хора, които, поблазнени от спечелването на някаква награда, въпреки целия минимален шанс, са готови едва ли не на всичко…
Защо така не се прави?
Пределно ясно е, че провеждането на игри, състезания, конкурси и промоции има за цел окуражаване на краткосрочна потребителска ангажираност и взаимоотношения. Така не може да се спечелят лоялни клиенти и потребители, просто не става – те трябва да опитат услугата и на пълната цена/в пълния ѝ размер, без промоция и извън игра, за да могат да оценят истинската стойност и да преценят дали да се доверят или не.
Вероятността конкретният организатор да злоупотреби с личните данни и да ги направи публични, е малка, дори предполагам че няма да се случи (изхождайки от презумпцията за добронамереност). Въпросът е – ако той няма това за цел, защо такава излишна клауза въобще е налична!? Ако пък все пак има, защо не е достатъчно прозрачен и открит, за да посочи планираните употреби?
Отдавна сме свидетели и на шашмите с Общи условия, Условия за ползване, Политики на поверителност и пр. Виждали сме какви ли не неща – нечетим или трудночетим шрифт или размер (вече и файл!), познатата на журналистите „тактика на заливането“, в която се изсипва толкова много информация, че читателите да се откажат да я получат заради обема…
Доверието се изгражда трудно и изисква време, а се загубва за секунди. За нестартирал бизнес това може да се окаже пагубно. А от открития и честен диалог могат единствено да спечелят всички – и фирмата, и щастливите ѝ клиенти. И преди да седнете да ми обяснявате, че „така правят всички“, по-добре се замислете „защо искате да сте посредствени? Защо искте да приличате на другите?“, вместо да изпъкнете пред тях, да сте по-забележими, различни, новатори, креативни, по-добри, по-успешни, открити и честни с клиентите си?
Извън темата за играта, но свързано с личните данни: вижте как Facebook използват промени в дизайна, за да променят начина, по който потребителите взимат решения, свързани с личните им данни. Това са практики, повечето от които не са нови, но трябва да познавате доста добре нагласите на потребителите си, за да могат да работят във ваша полза.
Вероятността да сте пропуснали „