Всеизвестно е, че когато нещо придобие доста широка популярност, няма как да не дойде момент, в който от Холивуд да не опитат да извлекат допълнително финансови изгоди. Това се случва и с Assassin’s Creed. Като почитател на играта, нямаше как да не поискам да видя как историята се пренася на едно различно ниво. Първоначално доста се изненадах, когато научих новината, че от култовата поредица ще се роди филм, но като се замислих – новината даже беше закъсняла.
Филмът се оказа доста освободен от всякакви рамки. Колкото и кинематографски да са игрите, не могат да достигнат пълнометражното кино и всички свободи, които то предоставя.
Assassin’s Creed започва самостоятелно, в своя времева рамка и нчма нищо общо с играта. Вместо Дезмънд Майлс и предшественика му, Алтаир ибн-Лаахад (Altaïr ibn-La’Ahad), във филма главният герой се изпълнява от Майкъл Фасбендър и той влиза в ролята както на Калъм Линч, така и на Агилар де Нера. Кал е героят от наши дни, който е осъден на смърт за престъпление, което не е извършил. След като получава „смъртоносната“ инжекция се събужда в Абстерго – корпорация на злото, която се ръководи от лошите тамплиери. Те искат от Кал да им помогне да проследят дреен артефакт – Райската ябълка.
Един от предците на Кал, Агилар, е асасин — врагове от хилядолетия на тамплиерите. Поредицата Assassin’s Creed се завърта около теорията, че всики спомени и преживявания на нашите предци се съхраняват и предават генетично чрез ДНК. Калъм трябва да използва огромна машина, наречена Анимус, за да преживее всички необходими спомени. Това започва да се отразява на психиката на героя, когато Абстерго започват да натискат да получат това, което искат в един от най-странните планове за световна доминация във филмовата история.
А, да… има и странна сцена, в която бащта на Калъм убива майка му, но това е някаква тъмна история от миналото, която не оказва кой знае какво влияние днес.
Animus, основен елемент в игрите Assassin’s Creed, е със сериозен редизайн и вече не е легло или стол, а огромна механична ръка, която позволява на използващия го свободно движение. И въпреки че изглежда фантастично, повдига немалко въпроси, свързани с употребата му (които не получават логично обяснение във филма). Например на героя му се дават скрити остриета в наши дни, които да използва в машината, но в спомените си той може да използва не само тях, а и други оръжия. Да не споменавам, че последният път, когато героят използва устройството, го прави гол до кръста… Филмът изобилства от такива странни решения.
Подобно на първите няколко игри от поредицата Assassin’s Creed, никой не се интересува особено от това какво се слува с героя в наши дни, както и одтаналите герои (в случая – останалите затворници). Те са налични за да движат историята напред, но доста често забравяш за тях. Освен това много от сцените са изцяло лишени от актьорски талант или са тотално безмислени и наличието им във филма е колкото да запълнят някакъв обем..
Силната страна във филма са сцените, в които действието се развива по време на Инквизицията в Испания (някой да го е очаквал?). Всичко изглежда фантастично, но за съжаление сцените са краткотрайни . И точно като в игрите, преходът е накъсан и създава усещането, че минаваш от мисия в мисия в играта. Няма някаква плавност и това определено дразни и пречи на филма.
Аплауз заслужава сценографията, актьорите и като цяло всичко, което се развива в миналото, защото те са това, което придават на филма някаква стойност и остават в съзнанието, когато се заредят финалните надписи.
В резюме: Assassin’s Creed не е най-лошата филмова адаптация на компютърна игра, но далеч не е и най-добрата. Ако не си от най-запалените привърженици на поредицата, спокойно можеш да пропуснеш филма в киното.
Оценка: 4/10
