Церемонията по връчването на наградите „Икар“ 2009 беше повече от пародия, а режисурата – достойна да те откаже завинаги да стъпиш в театър. Голямото човешко страдание е родило трагедията, а голямото режисьорско безсилие е родило тазгодишната церемония.
Ето и наградените в основните категории:
Главна мъжка роля
Ленко Гурков за ролята на Брайън в спектакъла „Радост за моето сърце”, Драматичен театър – Ловеч
Главна женска роля
Мимоза Базова за ролята на Юлия в спектакъла „Родилно петно”, Театрална работилница „Сфумато”
Поддържаща мъжка роля
Ангел Генов за ролята на Панталоне в спектакъла „Принцеса Турандот”, Театър „София”
Поддържаща женска роля
Станка Калчева за ролята на Пианистка на неопределена възраст, Джанет Бърмайстър в спектакъла „Страхотни момчета”, Младежки театър „Николай Бинев”
Дебют
Ирина Дочева за ролята в спектакъла „Пеперудите са всъщност изтребители” на сдружение „По действителен случай”
Майсторско техническо осъществяване
„Калигула”, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна
Режисура
Иван Добчев за спектакъла „Лазар и Иисус”, Театрална работилница „Сфумато”
Сценография
Никола Тороманов за спектаклите „Валентинов ден”, Малък градски театър „Зад канала” и „Калигула”, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна
Авторска музика или оригинално музикално оформление
Петър Дундаков за спектакъла „Амарантос”, НДТ „Сълза и смях” и „Театър на голия охлюв”, НБУ
Тази публикация е написана от Цвета Дойчева, която (очевидно) е гледала представлението заедно с Пейо.
Medea
„Медея“ за мен бе тип представление, принадлежащо и аналогично на минимализма в изкуството — изчистено, ясно, въздействащо и дръзко. Нещо като… „представление за ценители?“ …и още нещо 😉
Доста провокативно, изпълнено с послания и символи. Представление с характер, претенциозно към настроението на зрителя. Емоционално и сетивно наситено. Умело и смело заплетени древни митове със съвременно мислене. Допадна ми много опростената сценография и също така опростените костюми. Нямаше го чувството на липса или излишък. Като се има предвид и актьорите, кръгът се затваря.
„Медея“ изпъква на афиша на „Сълза и смях“ и не е за убиване на време. Преплита се в идеите (според мен) с Макбет (на ДТ- Смолян), чийто проект е също на Диана Добрева.
Тази жена гъделичка с постановките си. Искам още и още…
Тази публикация е написана от писателя Тихомир Димитров, автор на романите „Справедливост за всички“ и „Душа назаем“. Всъщност Тишо едва ли има нужда от повече представяне.
Кой се страхува от Вирджиния Улф?
Кой се страхува от Вирджиния Уулф?
Всъщнот, никой.
Заглавията на театралните постановки обикновено са вдъхновени от някакъв дребен детайл, скрит вътре в самата постановка, който ти става ясен едва след като си гледал представлението. Трябваше ми много време, за да свикна с мисълта, че това не е някаква „надменна снобария”, а просто начин на изразяване. Все пак си на театър. Театърът не е като живота.
Толкова реално беше всичко, че ако живеехме в Средновековието, сигурно щях да се кача на сцената и да започна да убеждавам героите в нещо…
Изпи се много уиски на въпросната сцена.
Изпушиха се много цигари.
„Вживях се” дотолкова, че само приятната компания на дамата, която ме придружаваше, плюс уютната обстановка в ресторанта и трите големи джеймсъна след представлението бяха в състояние да ме върнат обратно в реалността.
Кратко интро към сюжета:
Той е преподавател в университета – саркастичен и зъл, но някак симпатичен в духовната си самота. Тя е дъщерята на ректора. Материална, земна и нагла. Една презадоволена жена. „Момиченцето на татко”, което има сериозни проблеми с алкохола след 30 години семеен живот. И с психиката.
Толкова са си омръзнали, че чак животът им е дотегнал. Все пак, има нещо симпатично във връзката им. Нещо куцо, сакато и нежно. Нещо като езика на глухонемите: никой не ги разбира, никой не иска да бъде като тях, но всички им се възхищават, защото се разбират почти без думи.
Гостува им двойка влюбени – млад, надъхан преподавател в същия университет и наивната му, леко симпатична, но много глуповата и повръщаща-обилно-защото-не-може-да-носи-на-алкохол жена на богати родители.
„Кой се страхува от Вирджиния Уулф” може да те убеди, че няма нищо лошо в брака по сметка, от гледна точка на бедния, но интелигентен мъж и, в същото време, може да те накара да съжалиш за това прибързано заключение.
Един театър за обреченото семейно щастие.
За „историческата неизбежност” на старостта.
За безкрайната нощ.
За алкохола като социален „лубрикант”.
За тъжния сарказъм на старите и смешната наивност на младите.
За децата като мечта, от която се страхуваме.
За душевния садо-мазохизъм.
За всички тези неща се разказва в пиесата на режисьора Людмил Тодоров: „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”. Гледах я в „Сълза и смях”.
Еваларка на: Бойка Велкова, Ивайло Христов, Биляна Казакова и Стефан Спасов за майсторската игра – перфектно си пасваха на ролите! Декорите бяха реалистинчи, актьорите играеха без никакво „театралничене”. Постановката постигна своя ефект, поне върху мен. За малко успях да се откъсна от действителността и да потъна в драматичната нощ, която се случваше на сцената.
Един театър трябва да е много добър, за да ти причини такова нещо в епохата на триизмерното кино.
Не пропускайте да се отбиете в Нов драматичен театър „Сълза и смях“ и да си купите билети за най-новото им заглавие „Казанова„, авторски спектакъл на Диана Добрева. В ролята на изкусителния прелъстител е Владимир Карамазов.
Не пропускайте да го изгледате, тъй като се очертава това заглавие да „разтърси“ Раковски. Премиерата е на 11 февруари, а билетите вече започват да привършват…
И тук идва голямата изненада от „