Когато преди време научих, че Ивана Папазова ще прави моноспектакъл, искрено се зарадвах, защото тя, освен (може би е твърде силно да нарека „приятел“) позната и колега, с която сме работили заедно, е и актриса, която наистина много харесвам. Направи ми впечатление още преди много години с ролята си в „По-близки до земята“ от Желько Хубач, реж. Петър Кауков, после супер много се кефех на ролята ѝ на Елена в „Сън в лятна нощ“ (пак на Петър Кауков), харесваше ми като слугинята (малка, но запомняща се роля) в „Кървава сватба“ на Лорка (спектакъл на Мариус), Агафя Тиховна в „Женитба“ на Гогол и Ева в „Есенна соната“ (постановки на Иван Урумов). Загърбвайки истеричността в „Крал Лир“ на Стайко Мурджев, беше интересно да я гледам и като шута, макар за там да съм напълно съгласен с Анелия Янева за „пропиления актьорски заряд на Ивана“ (оставяме настрана и факта, че повече приличаше на Жената-котка, отколкото на шут, защото е друга тема). Тя е играла и в други представления, някои от които или не съм гледал, или не съм запомнил. Но и гореизброените са напълно достатъчни, за да разкрият част от актьорския ѝ потенциал, защото с всяка следваща роля тя успява да ме изненада, да ми покаже още, и още, и още. Затова я харесвам и не го крия. Затова се зарадвах за моноспектакъла ѝ, защото знаех, че ще ме изненада за пореден път.
Да правиш моноспектакъл хич не е майтап работа. Ако не вярвате, питайте Мариус, питайте Камен Донев дори… Или го правиш и си номер 1, или гръмко се проваляш. Средно положение няма.
„Глас“ не е лъжица за всяка уста, нито е представление за всеки. Не че е някакво толкова високо изкуство, елитарно и на прага на разбираемостта, не, в никакъв случай, но не е и бързосмилаем ситком, който гледаш и забравяш още при излизането от салона. А „Глас“ дори не е комедия. По всяка вероятност след заглавието в програмата ще пише „драма“. След като прочетох пиесата и успях да изгледам и спектакъла, личното ми мнение е, че това е трагедия. Истинска трагедия. Защото във всеки учебик по естетика се казва, че „трагично е загиването на прекрасното при сблъсъка му с действителността“. Защото едва ли има по-голяма трагедия от осъзнатия опропастен живот, потенциал, талант… Цял живот да преследваш мечтата си — да пееш, — която се изражда, за да се превърне в своята противоположност, но да продължаваш да я следваш сляпо до момент, в който намразваш себе си и гласа си. Да се боиш от гласа си, да чувстваш нежелание, отвращение дори да го чуваш… И готовността по-скоро да посрещнеш смъртта, отколкото да извадиш ГЛАСА наяве…
Да пее или да замълчи завинаги? Една велика певица се ражда от сянката на друга. А може би сянката, отражението е именно другата. Дубльорката или оригиналът. Виктория Глас или Мария Калас. За едната животът свършва там, където е свършило изкуството. А за другата продължава безмилостно. Овладяла ролята си до съвършенство, дубльорката знае как да изиграе примадоната. Ще се поддаде ли на изкушението да излезе на сцената и да го направи?
За това иде реч в представлението и в страхотния текст на Елена Алексиева. За нежеланието, за отвращението, за двойнствеността, за непознаната човешка съдба, която се крие зад всеки иконичен образ…
Шепа хора, седнали в удобните кресла на камерна сцена съпреживяваме с героинята, а видимо – и с Ивана всяко движение, всичко, което се случва на сцената, нейната изповед. Докосваме се до страховете й, защото те са толкова плътни, че можеш да ги пипнеш.
Сериозна работа е паднала, то си личи, защото изповедта на Глас е толкова истинска, някак толкова земна, близка, разбираема, едва ли не наша собствена – това предаване на емоция не се случва току-така и дори да е засложено в драматургичната основа, необходима е и допълнителна сериозна работа това наистина да се случи.
Консултации с вокален педагог (доц. Лилия Илиева), промени и размествания на текста така, че да се подсили емоцията или да отговори по-точно на режисьорски изисквания, маниерност, присъща за и позната ни от хора от висшето изкуство.
Страшно много харесах какво видях, същото усещане долових и у хората, с които бях – получихме точно онова, за което бяхме отишли, видяхме онова, което искахме да видим и преживяхме онова, което очаквахме да преживеем. Някак неусетно разбрахме, че концертът, който очакваме, току-що е свършил.
Единственото нещо, което някак през цялото време ми стоеше странно, бяха обувките. Нямам идея защо, но през цялото време имах усещането, че са от друго представление, а понеже гледахме репетиция, са били удобни на Ивана и затова е с тях. Всичко останало беше безупречно. И в началото споделих, че „Глас“ не е представление за всички, но онези, които обичат истинския театър, ще го харесат и аплодират дълго. И ще го препоръчат на приятели, както правя аз в момента.
По-горе написах, че като правиш моноспектакъл или го правиш и ставаш Номер 1, или се проваляш. Средно положение няма. Ивана Е номер 1! Тествано.
Снимките са на Георги Вачев, още няколко снимки има в страницата във facebook на театъра. Премиерата е на 16 и 17 април.