Categories
Ежедневно

Петък 13-ти

Петък 13

Казано е: Ако 13 души седнат на една маса, всички ще умрат до една година. В много градове няма 13-та улица или 13-то авеню. Много сгради нямат 13-ти етаж. Ако името ти има 13 букви, носиш късмета на дявола.

Моят блог, обаче, има 13 публикация. Защото не вярвам на подобни дивотии – параскевидекатриафобиците (хората, които изпитват необясним страх от петък 13-ти) да си се страхуват, който иска да се крие като мишка у дома си… аз не съм от тях. Ако и ти си като мен, обади се да пием бира.

Categories
Ежедневно

Великденска бира в „Пъзела“

Оказва се, че когато не свири (яка) банда в „Пъзела“, човек може спокойно да си пие бира там с приятели. Обикновено е задръстено с хора, тъй като заведението е малко, а освен това е доста шумно и с много висока музика, която не позволява много-много да се говори с приятели. Да, ама такива са ми били впечатленията, защото съм ходил само когато там свири група.

След традиционното ходене на църква за взимане на великденско огънче, моята (не)скромна особа, Васил, Недялко, Винкела, Четири око и Виктория, се шмугнахме там, тъй като беше още много рано за прибиране, а на всички твърдото звучене ни е в кръвта. Беше празно, имаше не повече от 10 човека, даже някой не искаше да оставаме там, а да ходим някъде другаде.

Да, ама се оказа, че малко по малко се напълни, слушахме яка музика (през голяма част от времето), пихме бира, бира, бира, бира, бира, говорихме си глупости. Винаги съм ходил в Пъзела заради групата, но тази вечер усещането беше чудесно. Ако трябва да го сравня, напомня ми на усещането, когато (отново в „Пъзела“) групата Crossfire ми свиреше „на ушенце“ авторските си парчета, а в клуба нямаше никой, бяхме само аз, Тинко и няколко много близки приятели на групата.

Та така, в Пъзела взе, че ми хареса. Щом аз, Недялко и Виктория останахме да го затворим, означава, че наистина е било яко.

Categories
Ежедневно

Да кажеш „сбогом“

Tекстът, който е цитиран по-долу, се показа днес на таблото за съобщения в Драматичен театър – Пловдив. Тъй като никой до последно не знаеше, че утре няма да отида на работа, че вече не съм част от екипа, сметнах за необходимо да им го съобщя по някакъв начин. Затова написах това отворено писмо, няколко простички реда:

Наскоро ми попадна една книга от български автор, която страшно много ми хареса, но в момента не се сещам нито за името на книгата, нито за това на писателя. Един пасаж от нея, обаче, си записах, защото докосна една тънка струна дълбоко в душевността ми, а нещата, които карат човека да си спомня, че е такъв трябва да се пазят като зеницата на окото.

„Аз съм от претърпелите поражение победители, драги, запомни това! Разбери, капитане мой, аз съм изолирано явление. Твърде значително, за да бъде разбрано веднага и твърде слабо, за да бъде трайно. Аз съм от ония, без които можем и същевременно не можем, едно малко чудо, мило и ненужно като цвете, което дарява сладост само на сетивата, но не прави околните по-силни, нито света по-добър, нито смирява душите, непоправими по рождение…“

По същия начин бих искал да запомните и мен – като малко чудо, като първия пролетен лъч, пробил студа на зимата и заиграл се в косите ви, като усмивка, стоплила сърцата ви, като кратък миг красота, оттеглил се, преди да повехне и оставил след себе си копнеж. Красивите умират млади, нали знаете това? Надявам се само някъде, дори да е дълбоко в душата ви, да остане едно кътче, отделено завинаги за мен и онова, което се опитах да направя. Дори само това стига, за да е имало смисъл да бъда. Е, поне опитах! Постарах се да станем приятели (с някои успях, с други – не), да ви разкрия частица от самия мен, малко самонадеяно сочех пътя (някои все пак тръгнаха по него), бях непримирим към глупостта (някои ми го простиха, други – не), бях аз – такъв, какъвто съм, а не такъв, какъвто трябва да бъда, за да ме приеме обществото за „добро момче“ (някои ме намразиха за това, други – не). Както и да е, колелото на живота познава само една посока на въртене – една реалност се изнизва покрай мен/нас и идва друга, вероятно тя ще е по-добра към всеки от нас, но само съдбата знае дали сме заслужили нещо повече от това, което получаваме.

Питате се защо звуча така?

Защото се сбогувам с вас, приятели. Защото съм застанал на прага и последното, което остава да си кажем е „Сбогом“! Беше ми приятно докато бяхме заедно, но като че ли реалността не ни позволява да продължим заедно напред.

Понякога човек разбира какво е имал едва когато го загуби – стара истина, която съм изпитвал неведнъж в живота си. Затова ви обещавам – вас също ще ви заболи по един или друг начин, рано или късно. В природата на човека е заложено да си търси врагове, къде иначе би насочил негативната енергия, която трупа в ежедневието. Омразата се самоподклажда, тя живее свой собствен, независим от нас живот, и всеки, който си мисли, че я контролира, дълбоко и грозно се самозаблуждава – отнемете й дразнителя и тя изчезва. В следващия момент се питате за какво, всъщност, е била цялата тази емоция. Виждате ли вече тънката ирония във всичко това – за да ме мразите, аз трябва да работя с вас. Та аз мога да ви лиша дори от омразата ви и вие ще сте безпомощни да ми попречите с каквото и да е – защо тогава се радвате!?

Загубено ли е всичко? Не, не съвсем. Все още има надежда. Можете да попитате защо след като не всичко е загубено, е този песимизъм…

Вече не вярвам в чудеса – мен чудесата ме заобикалят отдалече – единственото чудо е как толкова дълго оцелях. И понеже чудото няма да се случи в моята приказка, не искам да се разделим, подминавайки се като непознати, без дори да си кажем сбогом…

Димитър Цонев

Първоначалната версия беше значително по-дълга и надлъж и на шир обясняваше защо е целият този песимизъм, описваше чувството, наречено „омраза“ и куп други неща, които впоследствие отпаднаха. За да остане писмото в сегашния си вид – въздействащо, болезнено реално, чисто и истинско.

Редакция: В червен цвят са добавени текстове, които не пристъстват във финалната версия на писмото.

Categories
Ежедневно

Пролет

Ще си позволя да заема едно стихотворение на Вапцаров.

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора…
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет…
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!

Categories
Ежедневно

Как се прави „Обществен враг“

Ако обичате да експериментирате, ако сте фенове на театъра, ако искате да видите театрален процес, вместо театрален продукт, ако сте любопитни да видите как се прави театрално представление, каня ви на репетицията на „Обществен враг“ в събота, 17 март, от 19 часа. Входът е свободен, единствено имам молба ако присъствате, да напишете впечатленията си тук или някъде другаде, като тук да поставите препратка към написаното. Аз ще бъда там.

Categories
Ежедневно

Звънни ми по жисиема

старовремски телефонЗабелязвам, че много малко хора съзнават, че когато ми звънят на мобилния телефон, трябва да ме попитат дали е удобно да разговарям в момента. Около мен такива хора могат да се преброят на пръстите на едната ръка. На другата (най-общо) се побират онези, които като се обадят, питат дали мога да говоря (а аз мога. Придобих това умение някъде около втория ми рожден ден).

Другите просто си изстрелват тирадата, която им е в главата и/или на върха на езика, без да се съобразяват дали нямам някаква по-приоритетна задача, дали не съм на някакво събрание, друго мероприятие, в кола, в движение и т.н. Понякога съм просто замислен и ми трябва време, за да включа на темата, по която смятате да ми говорите. Вероятно е добра идеята да кажете една-две думи, преди да минете по същество. Знам, че всеки си мисли, че неговата работа е най-важна, ама не е точно така. А и не винаги моментът е подходящ за съобщаване на важна информация. Може да се налага да запиша нещо, което смятате за маловажно, но пък аз смятам, че трябва на всяка цена да имам написано. И в същото време да съм в движение, без да имам възможност да запиша. Все пак аз не седя по цял ден, за да чакам да ми се обадите, имам си и друга работа, често доста важна и която не позволява да говоря по телефона.

А и тъй като номерът на мобилния ми телефон е публично обявен, телефонът ми звъни постоянно, понякога до късно вечер. Така че винаги има неудобни моменти, такива, в които нямам възможност да водя телефонни разговори. А когато не си вдигна телефона, защото знам, че отсрещната страна едва ли ще разбере значението на „не мога да разговарям по телефона сега“, настъпват едни ми ти сръдни… абе…