Да кажеш „сбогом“

Tекстът, който е цитиран по-долу, се показа днес на таблото за съобщения в Драматичен театър – Пловдив. Тъй като никой до последно не знаеше, че утре няма да отида на работа, че вече не съм част от екипа, сметнах за необходимо да им го съобщя по някакъв начин. Затова написах това отворено писмо, няколко простички реда:

Наскоро ми попадна една книга от български автор, която страшно много ми хареса, но в момента не се сещам нито за името на книгата, нито за това на писателя. Един пасаж от нея, обаче, си записах, защото докосна една тънка струна дълбоко в душевността ми, а нещата, които карат човека да си спомня, че е такъв трябва да се пазят като зеницата на окото.

„Аз съм от претърпелите поражение победители, драги, запомни това! Разбери, капитане мой, аз съм изолирано явление. Твърде значително, за да бъде разбрано веднага и твърде слабо, за да бъде трайно. Аз съм от ония, без които можем и същевременно не можем, едно малко чудо, мило и ненужно като цвете, което дарява сладост само на сетивата, но не прави околните по-силни, нито света по-добър, нито смирява душите, непоправими по рождение…“

По същия начин бих искал да запомните и мен – като малко чудо, като първия пролетен лъч, пробил студа на зимата и заиграл се в косите ви, като усмивка, стоплила сърцата ви, като кратък миг красота, оттеглил се, преди да повехне и оставил след себе си копнеж. Красивите умират млади, нали знаете това? Надявам се само някъде, дори да е дълбоко в душата ви, да остане едно кътче, отделено завинаги за мен и онова, което се опитах да направя. Дори само това стига, за да е имало смисъл да бъда. Е, поне опитах! Постарах се да станем приятели (с някои успях, с други – не), да ви разкрия частица от самия мен, малко самонадеяно сочех пътя (някои все пак тръгнаха по него), бях непримирим към глупостта (някои ми го простиха, други – не), бях аз – такъв, какъвто съм, а не такъв, какъвто трябва да бъда, за да ме приеме обществото за „добро момче“ (някои ме намразиха за това, други – не). Както и да е, колелото на живота познава само една посока на въртене – една реалност се изнизва покрай мен/нас и идва друга, вероятно тя ще е по-добра към всеки от нас, но само съдбата знае дали сме заслужили нещо повече от това, което получаваме.

Питате се защо звуча така?

Защото се сбогувам с вас, приятели. Защото съм застанал на прага и последното, което остава да си кажем е „Сбогом“! Беше ми приятно докато бяхме заедно, но като че ли реалността не ни позволява да продължим заедно напред.

Понякога човек разбира какво е имал едва когато го загуби – стара истина, която съм изпитвал неведнъж в живота си. Затова ви обещавам – вас също ще ви заболи по един или друг начин, рано или късно. В природата на човека е заложено да си търси врагове, къде иначе би насочил негативната енергия, която трупа в ежедневието. Омразата се самоподклажда, тя живее свой собствен, независим от нас живот, и всеки, който си мисли, че я контролира, дълбоко и грозно се самозаблуждава – отнемете й дразнителя и тя изчезва. В следващия момент се питате за какво, всъщност, е била цялата тази емоция. Виждате ли вече тънката ирония във всичко това – за да ме мразите, аз трябва да работя с вас. Та аз мога да ви лиша дори от омразата ви и вие ще сте безпомощни да ми попречите с каквото и да е – защо тогава се радвате!?

Загубено ли е всичко? Не, не съвсем. Все още има надежда. Можете да попитате защо след като не всичко е загубено, е този песимизъм…

Вече не вярвам в чудеса – мен чудесата ме заобикалят отдалече – единственото чудо е как толкова дълго оцелях. И понеже чудото няма да се случи в моята приказка, не искам да се разделим, подминавайки се като непознати, без дори да си кажем сбогом…

Димитър Цонев

Първоначалната версия беше значително по-дълга и надлъж и на шир обясняваше защо е целият този песимизъм, описваше чувството, наречено „омраза“ и куп други неща, които впоследствие отпаднаха. За да остане писмото в сегашния си вид – въздействащо, болезнено реално, чисто и истинско.

Редакция: В червен цвят са добавени текстове, които не пристъстват във финалната версия на писмото.