Клас

Тази публикация е написана от Eneya. В „Кутията за всичко“ тя пише за журналистика, култура и личните й наблюдения над реалността, която я заобикаля.

Клас

Отдавна отминаха дните, когато посрещаха учениците своята учителка с „Клас стани, клас мирно! Добро утро другарко“, предшествано от физ-зарядка.

Сега времената са други, хората са други и за съжаление, проблемите са си все същите. Приемственост да има.

Независимо дали живеете в съвременна Русия, в комунистически Китай или в свободолюбива Америка, се срещате с един и същ повтарящ се мотив.

Училищата и методите им на обучение. Все още не съм срещнала училище, където да учат своите ученици да мислят, а не да претворяват обществото в миниатюра.

Но стига съм го усуквала толкова, казано с прости думи, това, което винаги го е имало и още го има… е насилието в училищата.

Старото преджобване на входната врата поради основателната причина „щото си кинта и двайсе, пък аз съм 10 клас“, доста по-съвременното „щото съм комплексирано псевдо-националистче, което не харесва някой заради цвета на кожата“ и се стигне до класиката „щото не ме кефи да ме гледат с превъзходство някакви с лупи, дето се мислят за по-умни от мен.“

Училищното насилие винаги е било много сериозен проблем, но някак винаги е минавал под чертата. Онези неща, които никога не се разказват вкъщи от жервите и за които се разказва по новините, след като някой е изперкал и е изклал офис хора.

Темата е груба, неприятна и болезнена. Темата е като горещ картоф, за чиято отговорност си я прехвърлят всички, преподаватели, директори, психиатри, съветници, министри и пр.

А междувременно поредното съзнание и самоуважение някъде е унищожавано.

Насилието е нещо, което се случва на всички, но никой не го разказва.

„Клас“ е една от малко истории разказани на висок глас. Театралната постановка е по едноименният филм, който предизвика доста сериозна реакция след излъчването си.

Много хора бяха шокирани и ужасени какво всъщност става зад високите стени на училищата, между белите стени на класните стаи. Сякаш не знаеха. Или не се интересуваха.

Гледах историята и не можех да повярвам, едновременно, ставащото на сцената ми беше толкова близко и познато. Не можех да отрека, че съм го виждала в живота пресътворявано отново и отново.

Много сполучливо, на сцената беше издигната клетка, в която се развиваше действието, дали в класната стая или някъде другаде. Само домът на героите ни беше извън клетката, но по свой начин, там пък клетката беше друга. Ясно си личеше отделянето на микро-светът, различните правила, норми. Различните реалности вътре и вън от клетката наречена училище.

Всеки клас си има жертва… или жертви. Това са онзи, които не се вписват сред масата, които изпъкват по някакъв начин. Твърде индивидуални, различни или просто интелигентни.

Тогава класът се сплотява, особено ако е от неподходящият тип и се обръща срещу аутсайдерът. Който не е с тях, е срещу тях. Ако някой защити аутсайдерът, също става такъв.

Защо един клас започва да тормози своята жертва няма значение, насилието поражда удоволствие и чувство за превъзходство и сигурност. Те не се асоциират със своята жертва и едновременно с това, се страхуват, че може да се окажат на нейно място, което поражда още по-крайни ексцесии.

Физически, психически тормоз се упражнява редовно. Понякога отшумява бързо, понякога не толкова, може би всичко е в ръцете на жертвата. Ако се пречупи бързо и лесно, мъчителите губят интерес. Ако обаче реши да се бори за своето себеуважение и достойнство, това побърква мъчителите, как смее да има себеуважение и достойнство???

Колкото повече се съпротивлява, толкова повече ги насъсква, толкова повече крайностите се достигат.

А днес е лесно да се достигне до крайност, без контрол, без наказание, без опасност за мъчителите. Толерантността сякаш извади на бял свят всевъзможни причини за омраза. А съвременната еманципация създаде хиляди начини за тормоз.

Няма да ви разказвам за актьорския състав, за човека, който е написал текста, нищо такова…

Това, което ще спомена беше, че играта беше толкова истинска, че почти не остана сухо око в залата.

Това беше толкова истинско, че мнозина излезнаха пребледнели впоследствие. Мнозина се разпознаха. Дали сред жертвите, дали сред мъчителите или сред безразличните. Но всеки осъзна, че и преди е гледал това. Само че може би за първи път видяха цялата история, разказана от страни. Всички присъстващи бяха потресени.

Главните герои нямаше на кой да се оплачат нито кой да ги защити. Бяха оставени сами на себе си и на милостта на хора, които са твърде глупави, за да могат да разберат нередността на цялата ситуация.

В училище липсата на учителски авторитет правеше нещата непоносими.

Вкъщи странните представи изисквания и очаквания на родителите, дистанцията между поколенията и набиваният срам издигаха стена от мълчание и неразбиране.

Ако мъж/момче и си жертва, от теб се очаква да се биеш, ако не го направиш, значи си си го заслужил?

Колкото повече се съпротивляват, толкова по-зле става. Мъчителите губят човешкият си облик, злобата, комплексите и всички други тъмни човешки черти се показват на повърхността.

Те не бяха чудовища, просто хора, които откриха, че могат да бъдат безнаказани, които чувстваха превъзходство. Собственият им страх ги тласкаше към все по-крайни моменти. От страх, те се насъскваха едни други.

Краят беше (не)изненадващ. След невероятен тормоз, унижения, след потъпкване на достойнството и себеуважението им, жертвите не издържаха и си отмъстиха.

Краят беше тъмен, пуст и мъртъв.

С куршум в главата едната жертва остана такава до края.

Другата отказа да продължи живота си в такава роля и реши да остане жив, макар да знаеше, че ще понесе последствията. Макар да знаеше какво ще се случи, когато светът научи.

„На пук на тях… ще живея!“