Паметта на водата

ПАМЕТТА НА ВОДАТА

от Шийла Стивънсън

режисъор – Стоян Радев Ге.К.

сценография и костюми – Мира Каланова

с участието на: Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов, Николай Божков

Малко ми е неудобно и дискомфортно да пиша за „Паметта на водата“. Преживяването беше твърде лично, твърде силно, мое си, че да се чувствам комфортно да споделям свободно емоциите, които са ме връхлитали през тези малко над 2 часа, докато бяхме на гости в онази къща, нейде на брега на морето. Къщата вече я няма – морето я погълна, – но нищо не си отива, без да остави следа. Пристигнахме първи, малко по-рано, още никой не беше дошъл, но вратата беше отворена, та влязохме. После започнаха да идват и те, трите сестри, дошли в родния си дом за погребението на майка им. Никой не си отива, без да остави следа. По-ранното ни идване ни позволи с любопитство да огледаме наоколо – стара къща, наслоила спомени, спомени, спомени. Накъдето и да се обърнеш в дневната, все виждаш съхранени артефакти, които да припомнят за отминалите времена. Тук вече никой не живее, самата къща вече е само спомен, след като морето на живота я отнесе със себе си.

Смъртта. От доста време ми е интересна, гледам я в очите и ѝ се присмивам, не изпитвам страх от нея, а само любопитство и изследователски интерес. Вероятно звучи грозно, но изследвам състоянията на хората, които са се сблъсквали с нея. Изследвам себе си, когато отнесе някого, когото познавам. Бях подготвен, че „Паметта на водата“ също ще е такова преживяване и с широко отворени очи и с изострени сетива следях всичко, което се случваше около мен.

Тереза, Мери и Катрин, три сестри, уж различни, а в същото време толкова еднакви. Всяка преследвана от собствените си демони, всяка – с различно отношение към смъртта и към живота. Всяка – със собствен спомен за детството, преминало в тази къща, но различен от този, който пазят останалите две. Чии от спомените, които изплуват, са верни? Годините на раздяла ги е раздалечила до безкай, но има нещо, което ги свързва – кръвта. Желанието за постигане на баланс, за прошка. Както на другите, на покойната майка, така и на себе си.

И всичко това се случва в същата тази къща, на метри от нас. Дори не успяхме да се окопитим, когато започна всичко. Още разглеждахме наоколо, когато цялата буря от емоции се стовари върху нас. Те сякаш дори не ни забелязваха, макар ние да бяхме тук, с тях, до тях, стъпили на износения килим, в самия му край, близо до прозореца. Със зяпнали уста. Къщата, която пазеше паметта, къщата, в която присъствието на майката е толкова осезателно, че тя наистина сякаш още живее тук, сякаш и тя е сред нас и общува с дъщерите си. Къщата, в която някъде е скрита кутията със спомените, грижливо подредени вътре и очакващи момента, в който ще бъдат освободени отново. Всичко тук е изтъкано от спомени – от малките стъклени фигурки, подредени по рафтовете, прочетените книги, подредени и очакаващи да бъдат разтворени отново, дрехите… И докато една подир друга Тереза, Мери и Катрин обличаха старите рокли на майка си, си помислих точно това, което открих по-късно, написано по-добре, отколкото аз бих успял:

Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам. – из тази публикация.

Ето това ми липсваше като усещане в сценографията на „Дисни трилър“ – усещането, че някой наистина е живял и живее тук, че всичко, което съдържа домът, е напластило спомените на годините, прекарани наоколо.

„Паметта на водата“ е моето събитие за 2015. Да, годината дори още не е преполовила, а заглавието е поставено отдавна, но това не пречи да го твърдя. Познавам себе си и не вярвам нещо скоро да успее да го измести като сила на преживяването. „Паметта на водата“ е събитие, което пържи мозъка ми вече пореден ден. И идея нямам, наистина, какво и колко е струвало на всички от екипа да създадат и изиграват вече толкова пъти „Паметта на водата“, след което да се прибират вкъщи при любимите хора, да бъдат съпруги и съпрузи, да режат салата, да правят секс и да гледат телевизия, сякаш нищо не се е случило…

Никога досега не ми се беше случвало да ми се иска да се разрева докато съм на театър. Никога досега не ми се беше случвало докато желанието ми да рева ме обзема, да искам да се смея с глас. Да, случвало ми се е, при това не веднъж, някое представление да ме стисне за гърлото, но… толкоз. Досега. И трябваше да пропътувам разстоянието от Пловдив до Варна, за да ми се случи! Все повече се убеждавам, че пристанът за истински театър, от този, който харесвам, е във Варна. Задължително ще се върнем пак, за още!

Мога много да пиша за „Паметта на водата“. И колкото повече пиша, толкова повече ще остава неизписано. Многото философия, вложена в драматургичната основа, позволява безкрайно анализиране и дисекция от различни ъгли. Само че аз съм изморен, въпреки че мозъкът ми категорично отказва да мисли за нещо различно от преживяното в онази къща. За кутията, скрила спомените. За любовта. За смъртта, която слага край, но и начало.

Вижте какво написа Йордан Радунчев, прочетете и какво сподели Нели.

Повече за пиесата можете да намерите в страницата в Уикипедия, на английски.

И отидете да го гледате.