Вечеря за тъпаци

Тази публикация е написана от Майк Рам. Майк е, както се казва, „The man on the silver mountain“. Иначе „прави опити да промени света. Или да промени себе си, така че да живее в мир с него.“

Вечеря за тъпаци

Трябва да си призная, че в последно време доста се бях откъснал от театъра. За човек, който е изучавал театрална режисура и актьорско майсторство, това звучи направо излагащо, но е факт. Не бих казал, че съм културно ограничен човек – редовно гледам кино, посещавам множество концерти, а книгите, които съм изчел, са просто неизброимо много. Но към театъра съм доста придирчив и може би затова преди няколко години, разочарован от липсата на добри пиеси от една страна и прекаленото оригиналничене на актьори и режисьори от друга, постепенно се откъснах от това изкуство.

Когато Димитър ме покани да посетя пиесата „Вечеря за тъпаци” в Сатиричния театър, като част от кампанията му „Блогъри ходят на театър” „Блогъри пишат за театър”, бях много поласкан, но в същото време и смутен. Опасявах се, че човек като мен, откъснал се за дълго време от театъра, може да напише някакво странно съчинение, което съвсем да обърка читателите му, но той беше убеден, че моето мнение би било интересно, стига да е искрено и неподправено. Затова приех поканата да гледам пиесата и да напиша този репортаж.

Когато човек чуе думата „театър”, веднага в съзнанието му изплуват телевизионни кадри на мастити театрали, постоянно оплакващи се от жалкото състояние на българския театър и липсата на загриженост от страна на държавата към това изкуство. С тези мисли в главата, вървяхме двамата с дъщеря ми Хермиона към сградата на Сатирата. Оказа се, че и двамата не бяхме ходили до сега в този театър и не бяхме много сигурни къде точно се намира. Тя даже се притесняваше, че може да не го намерим. Каква беше изненадата ни, когато пред предполагаемото място видяхме огромна тълпа от чакащи зрители! Значи има хора, които ходят на театър, все пак!

Впоследствие се оказа, че залата е препълнена, та за някои хора се наложи да внесат допълнителни столове. Излиза, че тези, които само се оплакват по телевизията, са жалки позьори. Питам се: какво повече искат тези хора? Залата е пълна, зрителите се радват на постановката и аплодират постоянно – защо винаги има недоволни и все някой иска още нещо от държавата?

Но да не се отклонявам и да се върна отново на пиесата. Само ще отбележа още нещо, което ми направи много приятно впечатление в Сатиричния театър – любезните служителки на гардероба и импровизираното барче, в което продаваха сандвичи, кафе и безалкохолни напитки. Когато отидеш на театър в 19 часа вечерта и постановката отнема 2-3 часа, логично е човек да огладнее или ожаднее. Вярно е, че изкуството изисква жертви, но Негово Величество Зрителят го възприема много по-добре на пълен стомах.

Пиесата „Вечеря за тъпаци” е комедия на скечовете. В нея има много майтап и много виц, но не е нещо, което ще разтърси душата ви. Аз я бях гледал преди няколко години в друг театър и напълно я бях забравил. Сега отново ми е трудно да си спомня целия сюжет. Може би аз съм крив в своите очаквания към театъра за някакво върховно душевно изживяване. В крайна сметка, всеки търси начин да оцелее и това, че театърът се цели в по-широките народни маси, явно е неговата формула на успеха. Но усещането, че гледам някаква версия на „Комиците” не ме напусна от началото, когато на сцената се промуши главата на Христо Гърбов, до самия край.

Някой може би ще остане с впечатлението, че критикувам пиесата. Всъщност, представлението си беше много добро. Актьорските изпълнения на Христо Гърбов и Иван Бърнев – изпълнителите на двете главни роли – бяха просто великолепни. Това са актьори, които отдавна са доказали своите професионални качества и тяхното изпълнение до голяма степен предопредели успеха на пиесата. За съжаление, другите роли бяха твърде малки и слабо развити, и останалите актьори нямаха възможност да разкрият напълно своите таланти.

Веселин Ранков имаше дълги моменти, в които стоеше на сцената без да прави нищо и сякаш го обземаше лека досада от това – нещо, което не остана незабелязано от публиката. Калин Сърменов успя да направи забележително изпълнение, въпреки кратката си роля, но женските роли бяха наистина епизодични и не можаха да оставят трайно впечатление.

Все пак, пиесата е забавна и публиката остана доволна. Имаше много смешни епизоди, в които избухвахме в спонтанни аплодисменти, а накрая актьорите бяха изпратени с дълги овации. Животът е кратък и не бива да се вземаме много на сериозно. Това е посланието, което открих за себе си в тази пиеса. Постановката „Вечеря за тъпаци” е едно чудесно забавление и едно добро средство да се отърсим от ежедневните грижи и да се заредим с положителна енергия.