Съвсем случайно посегнах към програмата на тазгодишната Кинимания в Пловдив – намерението ми беше да си взема спам за бързо разлистване и изхвърляне, тип Програмата.
Първият ми бърз прочит извади на преден план три заглавия, които ме впечатлиха и които провокираха желанието ми да ги изгледам – всеки, по различни прични. На втори прочит открих и други интересни и любопитни заглавия, но ги оставих да изтекат покрай мен.
Всъщност и един от филмите в първата селекция пропуснах – „Ню Йорк, Ню Йорк“. Отбелязах го, защото мюзикъл се прави трудно, днес не сме свидетели на много творби в този жанр, а онези, които достигат до нас са със съмнително качество. „Ню Йорк, Ню Йорк“ е изключителен, макар и доста стар (1977), с артисти в апогея на силите си (Робърт де Ниро, Лайза Минели, Лайнъл Стандър) и кипящи от енергия, ръководени от умел режисьор (Мартин Скорсезе). И музика, много музика, коятоизпълва любовната афера между героите. Не го гледах (за пореден път), защото този тип филми искат едно специално настроение, а настроенията трудно могат да бъдат планирани предварително. Ако има такива, които не са го гледали все още – да наваксат пропуска си, наистина много си струва.
Така първият филм, на който се озовах, беше „Пяната на дните“. Филмът е по едноименния роман на Борис Виан. За мое огромно съжаление творчеството на Борис Виан (и на това, публикувано под псевдонима Върнан Съливан) не са познати на широк кръг хора. При все това има няколко разказа в Читанка. Филмът се оказа много добра екранизация, която въпреки че доста се различава от романа, това не е никак дразнещо, защото режисьорът все пак успява да предаде всички теми и усещания, които Виан описва. Филм с много символика, от онези филми, след които мълчиш, защото от една страна нещо има заседнало в гърлото ти, а от друга – всички символи и послания, а и многото засегнати теми не дават покой на мозъка дълго след това. И въпреки че е филм за любовта, тя не винаги е щастлива и красива, защото външни фактори я подлагат на изпитания. И следа няма от момиченцето, което преди години пленяваше сърцата като Амели Пулен – днес Одри Тоту е поостаряла, но все още запазвайки онова куклено, детско излъчване, което ми се стори много симпатично и на място във филм като този, в който смазващите проблеми намаляват границите на света.
Вторият филм, на който се спрях, беше „Сезонът на носорозите“. Филмът е турски, с Моника Белучи. Тя също е поостаряла, но беше удачен избор за ролята на съпругата на кюрдско-иранския поет Сахел. Брутален филм, отново с много символика, с много философия, който позволява потапянето в съвсем различен, друг мироглед и представа за света, далечни и различни от нашите. Филм, на който онези, подлъгани от името на Моника Белучи, напускаха салона, защото това съвсем не е най-важното. Филм, в който хепиендът е доста по-различен от очаквания, защото сенките от миналото трябва да отстъпят място за светлината напред.
Изключително съм щастлив, че изгледах точно тези два филма, защото иначе едва ли биха ми се случили. И двата успяха да ме докоснат, да ме развълнуват, да предизвикат реакция, както и дълги коментари по-късно. Вероятно съм изпуснал други много стойностни заглавия.
Продажбата на билетите за Киномания се извършваше чрез някаква нова система, boxoffice.bg – нямам представа дали собствениците са взаимствали от bgbileti.com или това е било решение на програмистите от ABC Design & Communication, но който и да е от една страна не му прави чест, а от друга – можеше да впрегне някакво количество мозъчни клетки и да създаде нещо различно, не да копира барабар с всички грешки и пропуски продукт, който ние предлагахме на пазара преди 6 години, при това сякаш по-успешно и по-изпипан от техническа гледна точка.