Категория: Ежедневно

Далеч съм от мисълта и аз, на свой ред, да се изказвам за откриващия уикенд, за сцената или за съдържанието. Не ме интересуват скандали, фактури и други дивотии. Каквото било – било, казват хората. Отмина. Беше красиво и кичозно. По-долу съм публикувал няколко препратки, за да са ми под ръка за лесно намиране, а не да ги ровя и издирвам кое къде беше свряно.

• Апликационната форма, с която Пловдив кандидатства и спечелва да бъде Столица на културата 2019. Нито един от описаните проекти няма да бъде реализиран.
• Презентация на логото. То не беше комуникирано достатъчно, затова се показаха всички „закачки“ с него.
• Сайтът на Пловдив 2019
• Фейсбук страницата и туитър сметката. Изключително стерилни и недиалогични, дори цензуриращи съдържания, които не са в унисон с говоренето на кмета и обкръжение.
• Официална информация в Europa.eu – документи за Пловдив: предварителен избор, избор, мониторинг, втори мониторинг

По ирония на съдбата разбрах за „случая“ с Александър Николов точно в ден на психичното здраве. Попаднах на споделянето на Борис Луканов във Facebook. Първоначално го подминах, но после се зачетох. В него се споменаваше за човек, който е сред приятелите ми в социалната мрежа,  редом с друго име с наклонена черта. Към момента на писане на тази бележка, с Александър Николов имаме 17 общи приятели. Вероятно преди това са били повече, но някои набързо са разтрогнали крехкия съюз на взаимно доверие. Защото вероятно не са точно приятели с този човек, чувстват се прецакани, излъгани… причини могат да бъдат изброени доста.

Не познавам (лично) Александър Николов. Човека, който стои зад този профил също не го познавам. Не съм убеден, че искам и да познавам. Като гледам историята на кореспонденцията, която сме водили, запознали сме се около създаването на Chronicle.bg. Тогава съм го съветвал да създаде страница, в която да напише кой стои зад проекта – по това време течеше някаква кампания по изясняване на собственостите на медии и наличието на такава страница ако не изключваше, то поне драстично намаляваше вероятността от попадането на сайта в едни черни списъци, които се правеха. Сайтът изглеждаше изключително добре (сега също изглежда много по-добре от много скъпоплатени сайтове) и не заслужаваше такава съдба. Някъде тогава разбрах, че сайтът е на други двама туитърджии, а Александър ми написа, че „в собствениците не участвам за сега, само помагам, макар да го приемам за мой на 110%“.

Не се чувствам прецакан, излъган или каквото и да е. Интернет ни даде свободата да бъдем който и каквото си искаме и нямаше как да не се присетя за романа на Филип Финч „Лице в лице“ – книга от много далечната 1995 година, свързана с „раждането на интернет“. Там се казваше нещо от сорта, че ако си достатъчно убедителен в лъжата си, можеш да заблудиш достатъчно много хора.

Не ме интересува дали Александър Николов е реален или нереален. Не го познавам, вероятно и той мен не ме. Не ми е правил услуга, нито пък аз на него. Попадал съм през времето на разни саркастични коментари и споделяния, които са ми допадали и са ми импонирали добре на чувството за хумор и… толкоз. Дали е истински или не, хич не ме вълнува. Имам 390 приятели във Facebook, с доста хора общувам онлайн и с много от тях никога, ама никога не съм общувал извън мрежата. Всеки от тях може да е Александър. Но мен това не ме интересува – всеки избира и решава кое е най-добро за себе си. Ако те са ОК с това, защо за мен да е проблем?

Случаят е по-интересен от психологическа гледна точка, отколкото от криминалистична. Защото дори и наистина да има финансови злоупотреби и измами, те са добавена стойност към цялата картина. Пък и срещу малко слава и 30 секунди по телевизора, много хора са склонни да кажат неща, които не мислят и които не са съвсем истина.

Който и да е човекът зад профила, вероятно е недоволен (или силно разочарован) от офлайн битието си и използва интернет, за да създаде мечтания идеален образ. Мечтите му са отвъд възможностите на средностатистическия човек и онлайн пространството позволява на алтер-егото му да ги реализира. И ако това е била мечтата му, то той я е постигнал. Защото от немалкото статии из доста сайтове, в които публикува, лъха доста добро познание за света, обща култура, някакъв печат на интелект и мисъл.

Жалко, че цялата тази енергия не е използвана подходящо и за нещо реално, а е била разпръсната в битове и байтове над нереалността. Защото когато отдръпнеш ръце от клавиатурата и… приказката свършва.

На 24 май преди точно 20 години беше абитуриенския бал (малко енциклопедично инфо за типа събитие) на випуска ни. Завършихме през вече далечната 1997 г. И през петте години във Френската гимназия не бяхме задружен клас, да не говорим за випуск. Класът се разпръсна след завършването – кой по чужбина, кой в университет, кой в казармата… за да не се съберем повече. Имаше някакъв злощастен опит 5 години по-късно. Може да е имало и други след това, но съм ги пропуснал.

20 години по-късно не зная да е имало някаква организация или опит за събиране. Към настоящия момент поддържам контакт само с една съученичка, при това не редовен и при това не заради гимназията, а защото музиката ни свързва по някакъв начин. И се открихме години след това. Беше приятно „запознанство“ – откриваш у човека нещо ново, различно и спомена от миналото служи за основа.

Днес вероятно няма да разпозная много от съучениците ми, вероятно днес много от съучениците ми няма да разпознаят и мен. Днес аз нямам какво да си кажа с никой от тях, предполам те също нямат какво да ми кажат. За 20 години ставаме толкова различни, че и малкото, което сме имали общо в миналото, не е достатъчно, за да служи за някакъв мост над пропастта. Животът продължава с нови хора, нови идеи, нови емоции, а не лежи на вече избледнели спомени от миналото.