Categories
Литература

Африканският приятел

Loading

Африканският приятел„Африканският приятел“ на Йоханес Гелих (книгата в „Пингвините“, ако искате да си я купите) ме намери благодарение на Светла, която ми я подари за рождения ден. Смятах да си я купя (книгата), защото бях прочел рецензията ѝ (на Светла) и така отчасти развалих изненадата.

Рожденият ми ден мина и замина още в средата на януари, а книгата все си стоеше грижливо подредена в библиотеката до други все още непрочетени книги. Все не се предстрашавах да я взема, въпреки незначителния ѝ размер от едва 140 страници.

Е, прочетох я. Честно казано – със зор, въпреки желанието, което имах. Книгата може да е малка, но се чете недотам лесно – вероятно заради проблема, който имам с очите, намирах избраният от издателството шрифт труден за разчитане. Да, може да изглежда красиво, но целта е да предлага по-голяма четимост преди всичко. Това може да е само мое усещане.

Другото нещо, което създаваше спънки при четенето и което единствено Светла е споменала, е ужасният превод. Знаех, че нещо не му е наред, очаквах да срещна проблем с това, но не очаквах той да е толкова фундаментален. Преводач е Владко Мурдаров. Или поне така пише в книгата. Лично на мен преводът ми изглеждаше като дело на ученици в последните класове на гимназията или студенти от университета, които са превеждали без да са запознати с тайните на дисциплината, наречена „Теория на превода“. Крайният продукт изглежда като някаква смесица между машинен превод и превод „на парче“, в който е превеждано буквално и изречение по изречение, без да се следва стил и смисъл на околните и навързването на изреченията в съзвучие и придаването на хармония на изказа. Това създава неприятното усещане, горе-долу като говорене при учестено хълцане – разбира се, но е неприятно.

На моменти съвсем отчетливо прозира словореда на немски, просто буквално преведен на български. Това също затруднява четенето. Във Facebook получих въпрос дали това случайно не е похват – не мисля, срещал съм този похват за създаване на накъсаност, на фрагментиране, но тук случаят не е такъв. Може на немски това да е било авторовото решение, но на български се е получило нескопосано, дървено. Отделно че усещането за това липсва, просто се натрапва чувството за отвратителен превод.

Другото относно превода е, че жаргон се превежда с жаргон и това Владко Мурдаров би трябвало перфектно да знае. Вероятно немското Freund (приятел) е по-малко смислово натоварено, отколкото на български. Ние не наричаме „приятел“ съучениците и хората, с които не сме имали (умишлено) контакт 20 години. Но това „приятелите“ се натяква до безкрай, както непрекъснато се повтаря, че на главния герой всичко му е безразлично. Добавяме първото изречение от романа и котката Камю към миш-маша и не отиваме отвъд Албер Камю и неговия роман „Чужденецът“, както всички твърдят или им се иска, а имаме имитация, плагиатстване. Опит за отъркване в славата. Защото на Камю не му се налага да внушава неща чрез френетични повторения. Докато Гелих, дали заради безсилие или заради пестеливост на езика, си позволява да го прави.

Пестеливият език пък през цялото време ми създаваше натрапчивото усещане, че чета [ремарки на] пиеса (когато свърших книгата видях, че Гелих всъщност е следвал театрознание). Не знам, може първоначалният авторов замисъл да е бил текстът да е пиеса, но по-късно да е превърнат в роман. Лично аз очаквах още по-голямо изследване на човешките възможности и не само една-единствена крайност – подхраненото ми с хорър културата от 80-те съзнание рисуваше доста интересни картини, които очакваше да се разкрият на следващите страници. Уви, липсват. Ако за Зюддойче Цайтунг това е „смущаващо жесток силен текст“, не знам какво биха казали за нещата, които си представях аз…

Иначе романът засяга темата за ескалиращата ксенофобия в обществото, която ми е някак далечна, макар и не чужда. Да, от една страна ми допадна идеята чужденецът да е цветнокож, в съчетание с християнин, но от друга той можеше да е всякакъв – гей, сакат, болен, ескимос, джудже… различни хора, извън шаблона, има много. В изкуството, обаче, мисля че е хубаво да се дават крайни примери – тъй като светът не е нито черен, нито бял, всеки намира своето място между крайностите. Това позволява много и все различни интерпретации. Това най-често го виждаме в театъра, по-малко в литературата, и това подсили още повече усещането ми, че чета текст за театър.

Другото, което прави впечатление, е как пасивният наблюдател, който през цялото време (не) реагира с безразличие на случващото се наоколо, изведнъж се превръща в агресивния и активен герой, който кара нещата изведнъж да поемат в неочакваната посока. Почти като DEVS EX MACHINA, което… е използвано някога като театрален похват. Иначе романът щеше да прилича още повече на „Голямото плюскане“.

Като заключение – ако ви попадне, прочетете я. По възможност – по-добре в оригинал, отколкото в превод. Радвам се, че я притежавам и сърдечно благодаря на Светла, че ми я подари, защото след време книгата ще има букинистка стойност – сваля преводаческия ореол на Владко Мурдаров, показва, че никой не трябва да разчита на стара слава, а и е живото доказателство, че издателствата трябва задължително да инвестират в коректор.

Имате какво да кажете? Има дискусия по темата във Facebook.

Вашият коментар