“Странна случка с куче през нощта” започва тромаво, донякъде плахо, но после те завърта като в центрофуга.
Да, имаме остра нужда поотделно и като общество да приемаме и да разбираме онези, които не са като нас, имаме нужда да (се) обичаме, да бъдем честни, да живеем в свят на емпатия…
Не мога да крия симпатиите си към Стоян Радев, не пропускам да го гледам всеки път, когато имам тази възможност. Отдавна не бях гледал представление на русенския театър, така че “Случката” беше 2в1.
Много добра игра, интересно сценографско решение, блъскащо зрителя из красивия ум на 15-годишния Кристофър, завладяваща цялостна визия.
Благодаря на Боян Иванов за възможността да преживея това по точно този начин.
P.S. А идеята за обвързване на представлението с каузата за осиновяване на домашен любимец от приют е фантастична и заслужава адмирации!
Изгледахме „Мухите“ на шуменския театър. На Античния театър в Пловдив. Беше любопитно преживяване, още повече, че досега не бях гледал представление толкова близо до сцената – когато купувах билети, бях сред първите и взех централни места на 1 ред. Та от тези най-добри места имахме възможност да се докоснем най-добре до идеите на екзистенциализма, които Сартр изследва в пиесата си.
Мисля, че заради географската отдалеченост, досега не съм имал възможност да гледам представление на шуменския театър. Това, заедно с възможността да гледаме Стоян Радев (варненския), набързо наклони везните в избора на представление.
Сартр стъпва на древния гръцки мит за Електра и изследва важни за добруването на личността и обществото теми. Според него „човек е осъден да бъде свободен“. Никой няма власт над нас, докато ние не изберем да му дадем тази власт. Свободата е дар, но и бреме, тя е отговорност.
„Мухите“, подобно на основната идея на екзистенциализма, има за цел да предаде на хората, че силата на царете и боговете, се основава само на факта, че хората не знаят, че всъщност са свободни. Свободни да вземат сами решения, да вървят по своя път, вместо да обвиняват за всичко някой авторитет и така да прехвърлят отговорността. Така „Мухите“ се превръща в много повече от пиеса – Сартр призова към съпротива.
Като цяло представлението ми хареса. Идеята, реализацията, играта. Имам няколко забележки, но те не попречиха на общото цялостно усещане. Да, липсваше ми ограничението на сценичната кутия, но си давам сметка за всички адаптации, които са необходими, когато представлението е в турне. Ако за театър, както за кино, се поставяха оценки, бих поставил 6/10 – представление, подходящо за гледане, за замисляне, но не някакъв шедьовър. Отделно, че няма как да не си личи пропастта между качеството на игра на Стоян Радев и това на шуменския театър, но това е проблем на режисьора, избрал този начин за привличане на публика в театъра. Не искам да обиждам шуменските артисти, но класите са си класи.
Не че нещо, но ако в постановката на Лилия Абаджиева в Плевенския театър не участваше Стоян Радев, трудно бих се навил да се размърдам. „Цимбелин“ е може би най-странната за мен от пиесите на Шекспир. Не знаех какво да очаквам – само знаех, че Лилия Абаджиева има доста зрелищен и експресивен подход на поставяне. Той си е неин почерк, характерен за всичко, което съм гледал от нея (за съжаление не много, но достатъчно, за да мога да го различа).
Красиво, „шантаво“ представление с много интересни решения. Единствено не ми хареса силата на звука. На моменти беше толкова силно, че заглушаваше речта на актьорите. Отделно и фактът, че през цялото време на действието течеше някакъв звук или музика – разбирам, музиката е допълнение към действието, ама през цялото време ми дойде малко в повече. Да речем, че прожекторът, който ми избоде очите заради мястото, на което седях, ще преглътна – той не може да се скрие или избегне и да се постигне същото сфумато усещане.
Като цяло много, много добро представление – ако имате възможност да го гледате – не се колебайте.
Преди началото се видях със Стоян Радев и заедно с Ивана Папазова си направихме селфито от снимката в началото. Защото… защо не 🙂
с участието на: Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов, Николай Божков
Малко ми е неудобно и дискомфортно да пиша за „Паметта на водата“. Преживяването беше твърде лично, твърде силно, мое си, че да се чувствам комфортно да споделям свободно емоциите, които са ме връхлитали през тези малко над 2 часа, докато бяхме на гости в онази къща, нейде на брега на морето. Къщата вече я няма – морето я погълна, – но нищо не си отива, без да остави следа. Пристигнахме първи, малко по-рано, още никой не беше дошъл, но вратата беше отворена, та влязохме. После започнаха да идват и те, трите сестри, дошли в родния си дом за погребението на майка им. Никой не си отива, без да остави следа. По-ранното ни идване ни позволи с любопитство да огледаме наоколо – стара къща, наслоила спомени, спомени, спомени. Накъдето и да се обърнеш в дневната, все виждаш съхранени артефакти, които да припомнят за отминалите времена. Тук вече никой не живее, самата къща вече е само спомен, след като морето на живота я отнесе със себе си.
Смъртта. От доста време ми е интересна, гледам я в очите и ѝ се присмивам, не изпитвам страх от нея, а само любопитство и изследователски интерес. Вероятно звучи грозно, но изследвам състоянията на хората, които са се сблъсквали с нея. Изследвам себе си, когато отнесе някого, когото познавам. Бях подготвен, че „Паметта на водата“ също ще е такова преживяване и с широко отворени очи и с изострени сетива следях всичко, което се случваше около мен.
Тереза, Мери и Катрин, три сестри, уж различни, а в същото време толкова еднакви. Всяка преследвана от собствените си демони, всяка – с различно отношение към смъртта и към живота. Всяка – със собствен спомен за детството, преминало в тази къща, но различен от този, който пазят останалите две. Чии от спомените, които изплуват, са верни? Годините на раздяла ги е раздалечила до безкай, но има нещо, което ги свързва – кръвта. Желанието за постигане на баланс, за прошка. Както на другите, на покойната майка, така и на себе си.
И всичко това се случва в същата тази къща, на метри от нас. Дори не успяхме да се окопитим, когато започна всичко. Още разглеждахме наоколо, когато цялата буря от емоции се стовари върху нас. Те сякаш дори не ни забелязваха, макар ние да бяхме тук, с тях, до тях, стъпили на износения килим, в самия му край, близо до прозореца. Със зяпнали уста. Къщата, която пазеше паметта, къщата, в която присъствието на майката е толкова осезателно, че тя наистина сякаш още живее тук, сякаш и тя е сред нас и общува с дъщерите си. Къщата, в която някъде е скрита кутията със спомените, грижливо подредени вътре и очакващи момента, в който ще бъдат освободени отново. Всичко тук е изтъкано от спомени – от малките стъклени фигурки, подредени по рафтовете, прочетените книги, подредени и очакаващи да бъдат разтворени отново, дрехите… И докато една подир друга Тереза, Мери и Катрин обличаха старите рокли на майка си, си помислих точно това, което открих по-късно, написано по-добре, отколкото аз бих успял:
Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам. – из тази публикация.
Ето това ми липсваше като усещане в сценографията на „Дисни трилър“ – усещането, че някой наистина е живял и живее тук, че всичко, което съдържа домът, е напластило спомените на годините, прекарани наоколо.
„Паметта на водата“ е моето събитие за 2015. Да, годината дори още не е преполовила, а заглавието е поставено отдавна, но това не пречи да го твърдя. Познавам себе си и не вярвам нещо скоро да успее да го измести като сила на преживяването. „Паметта на водата“ е събитие, което пържи мозъка ми вече пореден ден. И идея нямам, наистина, какво и колко е струвало на всички от екипа да създадат и изиграват вече толкова пъти „Паметта на водата“, след което да се прибират вкъщи при любимите хора, да бъдат съпруги и съпрузи, да режат салата, да правят секс и да гледат телевизия, сякаш нищо не се е случило…
Никога досега не ми се беше случвало да ми се иска да се разрева докато съм на театър. Никога досега не ми се беше случвало докато желанието ми да рева ме обзема, да искам да се смея с глас. Да, случвало ми се е, при това не веднъж, някое представление да ме стисне за гърлото, но… толкоз. Досега. И трябваше да пропътувам разстоянието от Пловдив до Варна, за да ми се случи! Все повече се убеждавам, че пристанът за истински театър, от този, който харесвам, е във Варна. Задължително ще се върнем пак, за още!
Мога много да пиша за „Паметта на водата“. И колкото повече пиша, толкова повече ще остава неизписано. Многото философия, вложена в драматургичната основа, позволява безкрайно анализиране и дисекция от различни ъгли. Само че аз съм изморен, въпреки че мозъкът ми категорично отказва да мисли за нещо различно от преживяното в онази къща. За кутията, скрила спомените. За любовта. За смъртта, която слага край, но и начало.
Мнозина сигурно дори не подозират, че „Ричард III“ е пиеса на Шекспир или че дори съществува. Тя не е от най-познатите или поставяни пиеси, макар и да започва с небезизвестното „сега е зимата на нашето недоволство“…
Не съм гледал предишното поставяне на пиесата на българска сцена от Вили Цанков, но имах възможност да гледам какво са направили проф. Пламен Марков и трупата на варненския театър.
След недоразумението, наречено „театрална реформа“, която, вместо да ревизира начина на функциониране преди всичко на министерството и изчистването на Авгиевите обори там, вместо из театрите, след всички последвали от това проблеми във Варна, изглежда варненският театър е успял да се стабилизира, трупата да се мотивира и събере около проф. Марков и заедно да направят продукт, който до такава степен вниква в труда на Шекспир, че достойно може да е на сцената редом до спектакъла на Кралския шекспиров театър. И съвсем заслужено е номиниран за 4 награди Икар(очаквам и поне 4 за Аскеер!).
[pull]„Обидно е орлите да са в клетка, когато мишеловите летят.“ —Лорд Хейстингз[/pull]Историята е доста далечна за българския зрител и пълното ѝ разбиране (ако е нужно) изисква познаване по-подробно на историята на Англия. Иначе действието се завихря около „два рода, равно знатни във Верона…“, враждуващи и домогващи се до короната, както и около властолюбивия и безскрупулен Ричард Глостър, брат на крал Едуард IV, който унищожава всички претенденти по пътя към престола, а това е, кажи-речи, почти цялото му семейство. Врагът на моя враг е мой приятел… „Ричард III” e пиеса за властта и за приятелството. Но и за децата като огледало на родителите, без което те не биха разбрали докрай себе си. Силно, многопластово представление и пиеса, в които, типично за Шекспир, има вплетено по малко за всеки зрител, с което да задържа интересът към случващото се на сцената – трагично, комедийно, драматично. Ирония, магия, омраза – каквото пожелаете, има го.
[pull]„Стани какъвто искаш се, или предай на смърт тоз, който си, щом тоз, който си, не ти доставя радост!“ —Ричард[/pull]Доколкото чета, обикновено Ричард е представян като злодей. Трудно е, обаче, с режисьорската концепция на проф. Пламен Марков да се отсече категорично – неговият Ричард е едновременно жесток и циничен, но и същевременно интелигентен, гъвкав, решителен. Границата между добро и зло е размита, героят преминава от едната в другата плоскост, давайки възможност на зрителя сам да избере за себе си какъв е. Умишлено липсва натрапчената категоричност, по-интересно е да бъдат изследвани различните човешки състояния в търсенето на фината граница между добро и зло.
Обичам такъв театър. Обичам такива решения, които не предлагат отговорите на готово, а те оставят да се главоблъскаш. Но за да се случи това не е достатъчно само режисьорското решение, важно е и актьорите на сцената така да изградят пред зрителя образа си, че той, зрителят, да им повярва, да ги остави да го водят в изследването и в намирането на (евентуално) правилния отговор.
„Ричард III“ предлага това. И докато мащабният проект на Младежкия театър „Кола Брьонон“ от Ромен Ролан на режисьора Владимир Люцканов1 е всъщност прекрасен моноспектакъл на Малин Кръстев с участието на цялата трупа на Младежкия театър, тук имаме безупречния Стоян Радев, но не в моноспектакъл, макар мащаба на ролята, която прави, а като водещата фигура в спектакъл, който включва над 30 действащи лица. Михаил Мутафов, Гергана Плетньова, Пламен Димитров, Валентин Митев, Пламен Георгиев, Свилен Стоянов, Владислав Виолинов, Николай Божков, Благой Бойчев, Илиян Марков, Александър Андреев, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Биляна Стоева, Александър Александров… всички с достойно присъствие на сцената с плътни и живи образи и персонажи, които не просто допълват, а са наистина част от действието и историята.
Но това, което направи Стоян на сцената, беше изумително, впечатляващо, жестоко, велико… може и не точно в този ред. Рядко имам възможност да видя артист, който до такава степен да е в хармония и разбиране на персонажа си, да диша и живее с него с цялата си убедителност. Весел и закачлив, но и същевременно съсредоточен и донякъде притеснен преди спектакъла, когато го видях и пушихме цигари и пожелах „на добър час“ и съвсем различен – изцеден, уморен, пребит, убит2. Това трябва да се случва по-често в театрите, по-често трябва да ставаме свидетели на такова сцепление между артист и ролята, ако искаме родния театър да бъде успешен.
Хареса ми несъществуващия инак колективен образ на Джейн Шор (Даниела Викторова) – изглеждаше съвсем правдоподобно и логично, оправдано на сцената. Интересно стояха и трите вещици от „Макбет“, които пророкуваха съдбата на домогващите се до короната.
Аплодирам идеята в спектакъла да участват деца и младежи, а не просто по-младолики професионални артисти – децата имат свое, различно обаяние, а и усещането е различно, когато играе дете/младеж.
А на сцената, благодачрение на Мира Каланова, всичко изглеждаше красиво – странните на пръв поглед костюми-рокли, ушити от материи, които отблизо изглеждат странно, но под светлината на прожекторите блесват с цялата си прелест, и няма как да не харесаш, сценографията, в която няма как да не припознаеш Тауър (Бридж), която на всичкото отгоре е и подвижна, за да допринася за по-доброто приемане на действието. И музика на Калин Николов, която абсолютно точно допълва цялостта на представлението, което премина гладко и стегнато, премерено, без излишно разтегляне, без да бъде набързо претупано.
Направи ми впечатление, че в салона бяха доста от актьорите на театъра (особено по-възрастните); там беше и директорът. И, доколкото успях да усетя, им хареса какво са гледали, какво се е получило след титаничния труд във Варна. Това доскоро не се случваше при чуждо гостуване и на фестивали. Но пък за сметка на това пък сякаш пловдивската публиката не успя да разбере какво гледа, какво ѝ се случва, защо. Почти липсваха реакции и разбиране на действието. Нямаме театралната култура, нямаме театралната публика за такива представления. Пловдивският театър отглежда (почти насилствено) друга порода театрална публика. Представления като това не може да вирее на наша почва. То ще бъде убито от най-ниЗко ниво. Пловдив може и да иска да е (европейска?!) столица на културата, но преди това да се случи наистина, трябва пловдивчани да получат сериозна доза култура, да бъдат възпитани в нея, да се научат да са в хармония с нея, да я приемат и разбират. Иначе начинанието е обречено на тотален неуспех. Независимо кой и колко силно се напъва.
Можете да изгледате кратък трейлър от представлението, можете да разгледате и купища снимки от него, но те със сигурност няма да успеят да разкрият размаха и мащаба. И, ако имате възможност, гледайте го във Варна, на сцената, където е поставено, защото няма да сте свидетели на компромиси. Гледайте го сега, защото след време ще влезе в учебниците!
Не изпускайте възможността да бъдете част от Ренесанса на Варненския театър.
А аз най-сетне успях да се запозная лично и да си поговоря „на живо“ с Владислав Виолинов, с когото се познаваме онлайн от доста време, но все се разминаваме офлайн. 🙂 Е, не можахме да пием биричка или кафенце, ама следващия път – със сигурност 🙂
Използваните снимки са от архива на представлението във Варненския театър
Посмъртно, Велко Кънев ще получи специалната награда “Икар” за театрална чест и достойнство на Съюза на артистите в България. Ето останалите номинирани:
Вариететно изкуство
Артисти „Валермо“ за спектакъла „Левитация“
Артисти „Росиели“ за спектакъла „Коледна магия“
Петър Тончев Василев – Паоло за ролята на магьосника Мерлин в спектакъла „Камелот“
Нямам мнение и предположение кой да спечели.
Куклено изкуство
„Деволюция“ – идея и режисура Петър Пашов-младши, Ателие 313
„Искам да стана голям“ по Изабела Дегурска, режисьор Кирякос Аргиропулос, Държавен куклен театър – Бургас
„По ръба на небето“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Пловдив
Нямам мнение и предположение кой да спечели.
Майсторско техническо осъществяване
„Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
„По ръба на небето“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Пловдив
„Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
„Ричард III“.
Авторска музика или оригинално музикално оформление
Добрин Векилов-Дони за „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, режисьор Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
Калин Николов за „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
Кирил Дончев за „Кола Брьонон“ по Ромен Ролан, режисьор Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“
Колебая се между музиката за „Ричард III“ и „Кола Брьонон“ – музиката за „Ричард III“ съм я слушал от сайта на Калин Николов, а за „Кола Брьонон“ – в театралния салон. Усещането е, безспорно, различно, музиката трябва да е допълнение към спектакъла, но пък емоцията, която носи музиката на Калин Николов е силно впечатляваща дори и без да е на сцената. Но пък и тази в „Кола Брьонон“ е страхотно допълнение. Затова ми е трудно да посоча фаворит.
Сценография
Даниела Олег Ляхова за сценографията на „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов” и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Мира Каланова за сценографията на „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
Огняна Серафимова за сценографията на „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, режисьор Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
Гледам снимките на трите постановки (не съм гледал нито една от тях) и ми е трудно да си избера. Може би Ричард?
Дебют
Веселина Конакчийска за ролята на Нора в „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, режисьор Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
Крис Шарков за режисурата на „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов” – Пловдив
Рая Пеева за ролята на Алис в „Отблизо“ от Патрик Марбър, режисьор Здравко Митков, Камерен театър „Възраждане“
Веселина Конакчийска. Безспорен фаворит. Не че нещо, ама Крис Шарков не му е дебют, не и по начина, по който е на Веселина, която пък още с дебюта си трябва да се справя с образа на Нора. Така че…
Поддържаща женска роля
Ана Пападопулу за ролята на Клео в „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“
Елена Димитрова за ролята на Мариета в „Посещение при бащата“ от Роланд Шимелпфениг, режисьор Крис Шарков, Exodus Art и Театрална работилница „Сфумато“
Искра Донова за ролята на Джес в „Любов и пари” от Денис Кели, режисьор Петър Кауков, Младежки театър „Николай Бинев“
Хайде, Искра Донова, плийз, плийз, плийз…
Поддържаща мъжка роля
Ириней Константинов за ролята на Президент фон Валтер в „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер, Театър „София“
Йордан Биков за ролята на Гробарят в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Леонид Йовчев за ролята на Мервин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, режисьор Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
Леонид Йовчев, вероятно?
Главна женска роля
Лидия Инджова за ролите на Розалинда и Ганимед в „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, режисьор Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
Мая Новоселска за ролята й в моноспектакъла „Едно малко радио“ от Мая Новоселска, Теди Москов и Борислав Стоилов, режисьор Теди Москов, Продуцентска къща „Артишок“ и Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“
Невена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата майка“ от Манлио Сантанели, режисьор Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев“
Не съм гледал спектаклите, но клоня сякаш за Лидия Инджова. Въпреки че, дочух, че и Невена Мандаджиева е безупречна.
Главна мъжка роля
Малин Кръстев за ролята на Англичанинът в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Стоян Радев за ролята на Ричард III в „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
Юрий Ангелов за ролята на Старбък в „Човекът, който прави дъжд“ от Ричард Неш, режисьор Михаил Петров, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово
Въпреки че съм голям фен на Малин на сцена, тук Стоян Радев ми е фаворит. Стискам палци.
Режисура
Гергана Димитрова за „Праехидно“ от Здрава Каменова и Гергана Димитрова, Организация за съвременно алернативно изкуство и култура „36 маймуни“ и АРТРА
Иван Добчев за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Красимир Спасов за „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, Театър „Българска армия“
Иван Добчев е моят фаворит тук.
Спечелилите ще станат ясни на деня на театъра – 27 март (един от двата дни в годината, когато гледам телевизия. Другият път е за Аскеер 🙂 ). Надявам се искрено тази година Съюзът на артистите да подходят по-мъдро и зряло и да не изнесат предварително имената на победителите, както направиха миналата година – преди церемонията, което я обезсмисли.
We use cookies on our website to give you the most relevant experience by remembering your preferences and repeat visits. By clicking “Accept”, you consent to the use of ALL the cookies.
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may affect your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. These cookies ensure basic functionalities and security features of the website, anonymously.
Cookie
Duration
Description
cookielawinfo-checbox-analytics
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Analytics".
cookielawinfo-checbox-functional
11 months
The cookie is set by GDPR cookie consent to record the user consent for the cookies in the category "Functional".
cookielawinfo-checbox-others
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Other.
cookielawinfo-checkbox-necessary
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookies is used to store the user consent for the cookies in the category "Necessary".
cookielawinfo-checkbox-performance
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Performance".
viewed_cookie_policy
11 months
The cookie is set by the GDPR Cookie Consent plugin and is used to store whether or not user has consented to the use of cookies. It does not store any personal data.
Functional cookies help to perform certain functionalities like sharing the content of the website on social media platforms, collect feedbacks, and other third-party features.
Performance cookies are used to understand and analyze the key performance indexes of the website which helps in delivering a better user experience for the visitors.
Analytical cookies are used to understand how visitors interact with the website. These cookies help provide information on metrics the number of visitors, bounce rate, traffic source, etc.
Advertisement cookies are used to provide visitors with relevant ads and marketing campaigns. These cookies track visitors across websites and collect information to provide customized ads.
Мнозина сигурно дори не подозират, че 