Препоръчаха ми силно да гледам „Момчето от последния чин“, затова веднага си купих билет за първата възможна дата. Представлението е на Пловдивския театър, а премиерата беше по време на тазгодишното, 21-во издание на „Сцена на кръстопът“, но на същата дата предпочетох да гледам „Последното изкушение“ на Народния театър.
Та, купих си билет и го прибрах… и забравих за него. Бях останал с впечатлението, че е за 10 октомври и се присетих отново за него на 11-ти. Хвана ме яд не толкова заради парите, майната им на 12 лв, колкото заради препоръката и пропуснатата възможност. Когато извадих билета, за да го хвърля, се оказа, че е за 11-ти и навързо се озовах в театъра, за да видя какво е това представление и защо толкова силно ми е похвалено и препоръчано.
„Момчето от последния чин“ е пиеса от Хуан Майорга (в превод на български от Нева Мичева) с режисьор Крис Шарков. Самата пиеса е много интересен микс, който събира на едно място интелектуалното и криминалното по начин, който да те държи нащрек до края. Историята се завърта около учител по литература (Стефан Вълдобрев), който е недоволен от постиженията на учениците му и талантлив тийнейджър от класа (Димитър Николов). И докато първият имам личен проблем да гледам на сцена – някак първите 20-30 минути от представлението слухът ми отказва да приема думите, които изказва за някаква членоразделна и разбираема реч, то вторият не позволява да откъснеш поглед от него и начинът, по който гради образа си.
Много добро представление. Много и отлична работа на режисьора (Крис Шарков). Любопитна сценография (Ралица Тонева)– на моменти ми се искаше да не е толкова затворена и алтернативните пространства да бъдат маркирани по друг начин. Винаги ми е било малко странно и нелепо прекосяването на невидимите граници на пространствата и вероятно затова очаквах нещо различно.
Бих гледал пак. Може пък втория път да успея да доловя някоя дума на Стефан. И филма (на Франсоа Озон) ще гледам.