Аз съм Димитър Цонев и съм независим уеб стратег и анализатор — изследвам какво се е променило в дигиталния свят и как то дава отражения на бизнеса, както и за начини, по които да се подобри използването на новите технологии.
Също така съм дигитален футурист — следя за новите тенденции и начините, по които те ще окажат или вече оказват влияние на бизнеса и отделните потребители.
Подзаглавието на БГ Сайт, конкурсът за най-добър български сайт тази година е „Без граници“, което само по себе си е доста провокативно като заглавие. Още по-интересно е подзаглавието на уеб семинара, който традиционно съпътства конкурса – „Уеб:Предефиниране“.
Уеб е стар, много от нещата в него вече са загубили първоначалния си смисъл и значение.
Ето ви пример: Вие четете тези редове… къде? В блога ми? В сайта ми? На страница?
Нищо не изглежда така, както изглеждаше или е изглеждало преди 20 години (дори и аз 🙂 ), тогава ние дори не бяхме онлайн! Сега няколко бръчки издайнически се прокрадват тук-таме, но пък ние продължаваме да ползваме уеб. По нови и различни начини. Затова имаме нужда от нови дефиниции, нови правила, нови неща.
Темите на презентациите (или лекциите, ако предпочитате да ги наричате така) са в тази насока и ще са полезни да изградим отново представата си за уеб. Такъв, какъвто е сега, а не оня уеб, какъвто го помним от първите ни дни в него. Вижте цялата програма.
Получих покана да направя своя презентация в рамките на семинара (благодаря, Жюстин!). Избрах си като заглавие нещо провокативно, надявам се и интересно, което ще породи след себе си интересна дискусия – „Социални медии:Краят.“ Презентацията ми е част от четвъртия модул на семинара, в който заедно с Камелия Георгиева ще разглеждаме, говорим, обсъждаме социалните медии. Вижте цялата програма.
Няма да разкривам подробности около лекцията ми, въпреки че се изкушавам. Ако сте любопитни да научите „защо“ и „как така краят“, можете да се регистрирате за (безплатно) участие ето тук. Семинарът е на 11 ноември в х-л Радисън, София.
Ще ви издам една малка тайна – това ще е първото ми участие на такова събитие в България и още отсега силно се вълнувам. Дано това не ми изиграе лоша шега, но се надявам на подкрепа, за да го преодолея 🙂
Един нов сайт набързо придоби особена вирусна популярност. Съвсем обикновен сайт, дори при други обстоятелства не бихте го забелязали – една оргомна синя близалка, бутон за свързване чрез Facebook и голям надпис, който гласи I DARE YOU („предизвиквам те“).
Сайтът е Take This Lollipop и любопитството какво се крие зад близалката ви кара да свържете сметката си във Facebook със сайта. И оттам насетне…
…ставате свидетели на най-страшните си кошмари, свързани с личните ви данни и информацията, която споделяте онлайн. Оказвате се герой във видео, което събира информации от профила ви и я вплита в сюжет от филм на ужасите… по начин, по който няма как да не повярвате, че е истина… по начин, който ви държи в напрежение, настръхнали и евентуално – в уплах.
Виждате мръсния потен мъж, тъмната му стая, компютъра… Facebook. Този човек не гледа какво да е, той разглежда вашия профил и се рови в него. И това, което вижда и открива, отключва в него лудостта…
Стиска ли ви да си вземете близалка? Стиска ли ви да изчакате 1 час след това? Наистина ли дадохте разрешение сайтът да използва толкова много от личните ви данни в профила само за една близалка?! Лошо!
Не гледам много филми, в последно време желанието ми да гледам кино рязко е намаляло. Не успявам да съсредоточа вниманието си и да изгледам цял филм от край до край. В такива случаи се заглеждам в някой сериал. В търсене какво да гледам, попаднах на Камелот.
Едва ли има някой, който поне да не е чувал за крал Артур и неговите рицари на Кръглата маса, за Мерлин магьосника, за Моргана, Камелот, легендата за Авалон и пр., които са в основата на много приказки, филми, песни…
Затова като видях сериала, веднага се спрях на него – темата безспорно ми е интересна, а фактът, че всичко се базира на митове, легенди и предания, прави възможностите за интерпретация и тълкувание безбройни, което позволява размах на въображението – както на създателите на сериала, така и на зрителите.
Когато го открих, от сериала бяха излъчени първите два епизода – достатъчно, за да видя за какво иде реч и да преценя доколко ще бъде интересен. Изгледах ги на един дъх, вероятно заради интереса към историята и начинът, по който тя се разгръща. Малко по малко, залитайки в страни от познатите истории, за да включи и нови, допълнителни сюжетни линии. Типично за сериал.
Сериалът изглежда фантастично, безупречно, красиво – местата за снимки са много прецизно подбрани, декорите изглеждат съвсем правдоподобно и истински, костюмите са съвсем характерни за епохата, като женските се открояват с особена пищност и палитри от цветове. Сериалът е истинска наслада за окото.
Джоузеф Файнс в ролята на Мерлин е истинско предизвикателство за зрителя. Едва ли някой си представя Мерлин по този начин и първите появявания будят недоумение и недоверие към героя.
До момента, до който не ставаме свидетели на способностите му. Но през цялото време от него се носи усещането за мъдрост и голямо познание, за много преживявания и страдания, може би дори болка.
Това, че сте си представяли Мерлин като старец, си е изцяло ваш проблем. Защо трябва магьосниците да престават да стареят на около 70, когато са вече грохнали и тромави? Защо магията им да не се проявява, когато са в разцвета на силите им, както е в случая, около 40-те? По-логично е. На мен много ми допадна като решение, именно заради дързостта да бъде разчупен митът за старците-магьосници.
За сметка на него обаче, главният герой – Артур (Джейми Кембъл Бауър) – изглежда наистина нелепо. Мекушав и подчертано женствен, без сила и обаяние на лидер… сякаш гледах някакъв юношески сериал, в който главният герой трябва да изпълни „нелека, почти непосилна задача“, за да се превърне от момче в мъж. Ама момчето още съвсем в началото се въвежда награбило девойка, сиреч хич не е момче… Това е най-слабият каст в сериала и е съществен пропуск. Опитах се да му дам шанс, но не успях до края на сезона да го приема за легендарния крал Артур, който в следващите сезони ще извърши делата, за които сме чели тук-таме и които сме гледали във филми[1. До момента сме свидетели само на прочутото „вземане на меча“, като и тук имаше сериозно разминаване с легендата, но пък беше интересно въведено и доста правдоподобно, за да може да е истинско спиращо дъха приключение, което обединява двете легенди – едновременно издърпването на меча от скалата и за ръката, която го подава от водите на езерото.].
Вероятно Филип Уинчестър, който играе ролята на Леонтис е по-правдоподобен Артур (ако трябва да е русоляв).
Женските роли, обаче, са безупречно подбрани. Гуиневир (Тамсин Егертън) е типична средновековна кифла, лейди Игрейн (Клер Форлани) наистина създава усещането за кралска държанка, а Чипо Чънг като странната Вивиан внася допълнителна екзотика в и инак пъстрата картина. За Ева Грийн като Моргана мога да напиша цяла отделна публикация – Ева Грийн ми направи впечатление с пленителния си и омагьосващ поглед още в „Небесно царство“, после в „Казино Роял“. А тук прави много силна роля на кучка, придавайки на Моргана черти, които не се бях замислял, че е възможно да притежава.
Първият сезон включва 10 серии и започва със смъртта на крал Утер. Сериалът приключва със смъртта на лейди Игрейн и кръвосмешението на Артур и Моргана (в образа на Гуиневир). В последния епизод ставаме свидетели и на началото на изграждането на прочутата Кръгла маса в Камелот.
Сериалът е наистина увлекателно разказан, прекрасно заснет и изигран (дори и Артур полага усилия, макар и неуспешно), а 10-те часа минават почти неусетно в красотата на света, в който се развива действието.
Когато започнах да го гледам, след първите две серии съм поставил оценка в imdb 8/10. Сега, след като изгледах за втори път всички серии, вероятно бих поставил 7, но няма да редактирам оценката си, защото забелязах, че има доста критики по отношение на разминаването с легенди, за каста на Артур, за по-големи очаквания и т.н., които са довели до снижаване на общата оценка. А сериалчето е много подходящо за запълване на свободно време с добре позната легенда, разказана по начин, какъвто не сме виждали и чували досега.
Новината от официалния блог на Google, че спират Google Buzz и няколко други услуги, съвсем не беше изненада за мен – очаквах Buzz да бъде сред първите услуги, които ще бъдат спрени или драстично променени след стартирането на Google+.
И сега харесвам Buzz, въпреки че отдавна не го ползвам – услугата, макар и интегрирана в Gmail, не успя да придобие популярност и добро приемане и бързо се преврна в гробище за туитове, които никой не желае да чете, допълнено със споделяния на неща от Google Reader, на които никой не обръща внимание. Излишен шум, който пречеше на нормалната употреба. Шум, с който потребителите трудно можеха да се преборят именно заради обвързването с Gmail.
Отделно, че Buzz е услугата, която потребителите никога не видяха да се променя и подобрява – каквато я завариха при стартирането ѝ, такава я оставят и сега, когато трябва да се разделят с нея.
Въпреки всичките си недостатъци, на мен ми допадаше, дори сякаш повече, отколкото ми допада Twitter (плюйте!). Все още не разбирам необхосимостта от пълно ограничаване в рамките на 140 символа, особено когато се борим за повече свобода и пренасяне на офлайн практики онлайн. Когато говорите, не си броите звуците, които произнасяте, нали!?
Google Buzz имаше потенциал, но се провали. Грандиозно. Влиза в историята като най-големият опит на Google да стъпи на социалния пазар (продължавам да отстоявам позицията си, че Wave не е провал, а успех!). Google изглежда се поучиха от грешката си – разбраха, че инженерна компания не може да изгради успешна социална мрежа. За успешен социален проект е нужен социален бизнес.
И затова се промениха. Затова и Google+ се радва на успех и добро приемане.
Да, Buzz ще ми липсва. Мисля си, че можеше да бъде спасен, Авгиевите обори – почистени, а услугата – дълбоко интегрирана не с Gmail, a с Google+. Това би ѝ придало нов фокус, различно звучене, тежест и нови възможности за употреба, нови потребители, ново приемане. Очевидно моето мнение не съвпада с това на Google. И затова ще остане в историята.
Ако имате Google Buzz интегриран в сайта или блога си, сега е моментът да го премахнете и ако още не сте го направили, да си добавите бутона +1.
Ето какво получих току-що в пощата си, като коментар за написаното от мен по повод „постановката за микровълнова“ в пловдивския театър „Албена“
Оставям го без коментар, особено частта за „публичното пространство“, но вие ако имате желание – заповядайте 🙂
(има малко по-голяма версия след щракване)
Update: бърза справка разкри, че получената заплаха е от сина на режисьора Бойко Илиев, Николай Илиев… годеник на Саня Борисова. Което прави ситуацията изключително първобитна.
„Албена“ на Йордан Йовков е една от най-красивите български пиеси, може би една от най-познатите, най-четените и с най-запомнящи се персонажи. Ако не ми вярвате, попитайте някой и ще видите, че веднага, почти без замисляне, ще може да каже по няколко думи за Албена, за Куцар и за Нягул. Или поне да ги назове по име. Именно затова и театралният зрител, когато прекрачва прага на салона, има някакви предварителни очаквания, нагласи, тълкувание, готов е да осъди или оправдае героите за действията им…
За първи път пиесата е поставена на сцената на Народния театър през 1929г от Н.О. Масалитинов. През 70-те е поставена в пловдивския театър от Любен Гройс. През 2011 я гледаме отново в Пловдив, този път под режисурата на Пламен Панев.
Всъщност Пламен Панев не поставя „Албена“ за първи път сега – преди това е работил със заглавието в театрите в Кърджали и Русе. Географската отдалеченост на трите града не предполага публиката да познава и да е гледала някоя от другите постановки. По същия начин отдалечеността в годините не позволява познаване на работата на Масалитинов, а днес само някои си спомнят за спектакъла на Гройс (аз не съм бил роден тогава 🙂 ).
Е, аз не мога да пътувам през времето, но пък съм гледал „Албена“ на кърджалийския театър[1. Премиерата е била на 15 април 2005, но аз го гледах през 2006 или 2007, по мой спомен.], а след това доста дълго си говорих с колеги от русенския театър за тамошната „Албена“[2. поставена по случай 100-годишнината на театъра], за да разбера как е еволюирала режисьорската мисъл, какво се е променило. Вече успях да изгледам и пловдивското представление[3. по време на 130-ия сезон], чиято премиера е днес. Съжалявам, че трябва да го кажа, но аз не успях да видя някакво развитие от това, което вече бях гледал или чул.
Няма да описвам сюжета, той е познат на всички. Ако не сте от тези „всички“ – тайничко можете да прочетете пиесата и да запълните пропуска.
Основно място и в пиесата, и на сцената, заемат отношенията Куцар[4. В Кърджали – Стефан Къшев, в Русе – Любомир Кънев и в Пловдив – Симеон Алексиев]—Албена[5. В Кърджали – Николина Харизанова, в Русе – Силвия Терзиева и в Пловдив – Саня Борисова]—Нягул[6. В Кърджали – Атанас Атанасов, в Русе – Николай Димитров – Коки и в Пловдив – Христо Пъдев], а основният въпрос, който се разнищва е „подсъдна ли е красотата?“ Не получаваме готови отговори, всеки сам решава за себе си. Добре, това е чудесно.
Дълбокото познаване на текста, фактът, че съм гледал едната постановка и съм слушал много за другата, ми изиграха много лоша шега — не успях да получа дозата театър, заради която бях отишъл. Станах свидетел на странен микс между кърджалийската и русенската постановки. Поднесени на пловдивска сцена с малки промени в сценографията, труднозабележими – в костюмите и нова музикална среда[7. музикалната картина на кърджайлийското представление беше значително по-добра и по-въздействаща.]. Чувството за déjà vu ме налегна още в момента, в който видях каруцата на сцената при влизането в салона и не ме пусна до момента, в който светлините в салона не светнаха отново след края. През цялото време имах усещането, че това не беше работа на Пламен Панев, на когото се възхищавах за работата му по „Истанбулска история“ – всичко изглеждаше значително по-сурово, по-непремислено, като плод на някакъв по-ранен труд. Какъвто всъщност е.
фотограф: Георги Вачев
Странно беше, че след края мнението ми съвпадаше с това на тези, с които бях – ако Албена и Нягул не присъстваха на сцената, а те бяха само някакви въображаеми лица, за които само се говори – всичко щеше да е прекрасно и представлението щеше да е увлекателно, дори забавно на моменти. Главните герои просто не бяха главни сега. Дори не бяха герои, толкова скучни и плоски ми/ни се сториха.
Не успях да видя в Саня Борисова символиката на бялата лястовица (ключов мотив от прозата на Йовков), но пък ярко в съзнанието ми се е запечатал образът на Николина Харизанова в ролята на Албена. Саня, с бялото си лице, руса коса и сини очи, съвсем не е най-точната представа за българка от онова време – в моите представи Албена изглежда инак, с тъмна коса и очи… това в случая е плюс за Николина, която освен това, беше и убедителна, и решителна. И от зрителска гледна точка, без особени усилия успя да се вмъкне в образа си и под кожата ми.
Не успях да разбера режисьорския поглед или липса на такъв върху Христо Пъдев (не успях да харесам и Атанас Атанасов навремето, в кърджалийското представление).
Не успях да разбера причината, поради която Саня Борисова е била подбрана и включена в разпределението – ако целта е заради популярността ѝ покрай „Стъклен дом“ да се привлече публика в салона – това не прави чест нито на режисьора, нито на екипа от театъра, че са го допуснали.
За сметка на това пък всички останали бяха безупречни. Особено Симеон Алексиев (Куцар). Абсолютна категоричност, бързина и убедителност. Още с появяването си. Познавам Симо от много години, гледал съм го в много други пиеси, но сега сякаш го преоткрих. Неочаквано добро изпълнение, на фона на другите главни действащи лица.
Интересни ми бяха трите съседки (Мария Генчева, Русалина Чапликова и непозната за мен девойка), хареса ми Стефан Бобадов с неговото френетично, почти до втръсване искане да му се смели жито, интересен ми беше и Трян Гогов като Иванчо Сенебирски.
Решението с вратите беше донякъде сполучливо, макар да изисква по-сериозна театрална култура, за да се разтълкува правилно.
фотограф: Георги Вачев
Не ми беше интересно да видя донесеното от Русе червено кълбо прежда и кървавата кърджалийска луна, която изгрява при убийството на Куцар (не ставаме свидетели на самото убийство, не станахме свидетели и в кърджалийското представление). И в Кърджали падна бялото платно в дъното на сцената, сега пак ми се случи… Къдричките на свещеника са пренесени от Русе и тук, старовремският грамофон от Кърджали вероятно е същият и сега, хвърлянето на брашно във въздуха също вече го бях виждал…
Но! Както казах, всичко това е само защото съм запознат с другите, предишните животи на „Албена“, пречупена през призмата на Пламен Панев. Ще ми се да вярвам, че на премиерата и оттам насетне и Саня, и Христо няма да са такива пънове, а ще се отпуснат и ще успяват да изградят образите си подобаващо и няма да се налага на останалите да изнасят представлението на гръба си (Както Куцар мъкне тежките чували). Ще ми се да вярвам, че просто не съм гледал най-доброто възможно представление, че заради възрастта и неопитността си, двамата са били стреснати и уплашени. Ще ми се да вярвам, че представлението ще има дълъг живот, защото ако не друго, то публиката трябва задължително да види Симеон Алексиев. Такъв, какъвто го видях аз.
И да си припомни драмата, сътворена от Йовков, разбира се. Защото, признайте си, няма да отделите време, за да я прочетете (отново)…
