Интервю във връзка с жестокото убийство на Младежкия хълм, пробитото семейно възпитание и опасната игра на самосъд
Бруталното убийство на 37-годишен мъж от Кричим, пребит до смърт на Младежкия хълм в Пловдив от група тийнейджъри, извади на повърхността най-дълбоките и грижливо замитани под килима рани на нашето общество. Случаят, при който непълнолетни младежи – най-малкият от които едва на 14 години – са малтретирали жертвата в продължение на повече от час и са заснели гаврата с телефоните си, провокира сериозен дебат за агресията, уличния самосъд и липсата на работещи институции.
За материал в TrafficNews.bg разговарях с д-р Лазар Атмаджов – психолог и преподавател в гимназия в Пловдив, който анализира причините зад това жестоко деяние, ролята на семейната среда, влиянието на социалните мрежи и плашещото бездушие на околните.
Д-р Атмаджов, можем ли да говорим за внезапно, импулсивно решение на тези тийнейджъри, или действията им са били предварително обмислени?
– Доколкото съм информиран, а и самият факт е, че за да се срещнат група младежи и да се срещне и този мъж на това място, предполага, че някъде там назад във времето е имало планиране, имало е някаква мисъл. Тоест цялата динамика най-вероятно е била така добре планирана как да бъде реализирана.
Версиите се смениха рязко… започна като престъпление по хомофобски подбуди, а сега се оказа, че е наказване на педофил
– Да, първоначално беше пусната хомофобска версия, а после на 180 градуса се измени версията и стана педофилска. Но със сигурност някъде там е имало това планиране, имало е това напасване как да бъде, как да се реализира, кой да го направи и как да се „примами“ този човек. По-скоро тук не можем да говорим за случайна среща, защото явно тези младежи са имали някаква предистория за покойния човек. Той по-скоро е бил цел.
Извършителите са непълнолетни, като най-малкият е едва 14-годишен. Къде изчезва границата между детето и палача при толкова ниска възраст?
– Границата всъщност е много размито понятие, тъй като чисто психическата структура при 14-годишните е различна от тази например при 16-17-годишните. Тук при по-ниската календарна възраст по-скоро можем да вземем предвид нивото на вменяване – тоест как другите те въздействат, за да предприемеш ти нещо, отколкото да говорим за това на теб самия да ти хрумне как да го направиш.
По-скоро съм склонен да разсъждавам в посоката на влияние от по-големите. В групов формат това влияние обикновено означава или „страх ме е те да не се обърнат срещу мен“, или така наречения конформизъм: „Правя каквото трябва, пък да става каквото ще“.
Защо в група младежите стават толкова жестоки и действат по начин, по който сами едва ли биха посмели?
– Когато действат в група, това не позволява на конкретното дете да бъде отговорно и виновно, а виновна е групата. Разпределената отговорност е ничия отговорност. Поединично те най-вероятно не биха предприели каквото и да е действие спрямо този човек.
Освен това тук не говорим за страх, а за търсене на публичност. Те не се срамуват от поведението си, те го демонстрират. Заснемането на побоя с телефони, което е налично при извършителите, е доказателство за това.
– Случаят се разиграва на обществено място. Виковете са били чути от преминаващи хора в парка, но никой не е реагирал. Обществото виновно ли е за това бездействие?
– Ако можем така генерално да употребим думата „общество“ в контекста на трагедията, бихме могли да кажем, че обществото има голям принос. Не мога да употребя думата „вина“ в юридическия ѝ смисъл, тъй като това е термин, който юристите ползват в съдебната зала, но категорично обществото е допринесло в изключително висока степен, за да се реализира подобно нещо.
Хора в парка са ги чули, но не са реагирали, защото са мислили, че е просто някаква тийнейджърска свада. По никакъв начин нито са се намесили да видят какво става, нито са подавали сигнал, нито са реагирали.
Това ли е класическият пример за т.нар. „ефект на наблюдателя“?
– Да, това от една страна е удобният начин да снемем отговорността от себе си. Тъй като дори и да станем преки свидетели на нещо, ние разчитаме, че някой друг ще вземе отношение, за да го възпрепятства. Ако си наблюдател и се направиш на приятно разсеян минувач, това снема отговорността от теб, което в случая има някаква защитна роля.
Но като цяло обществото е доста бездушно по отношение на страданието на другите, което показва, че е и толерантно към подобни прояви. Наблюдавайки го, без да вземем отношение, ние реално даваме възможност за разрастване на детската престъпност – тук вече си говорим за делинквентно поведение и престъпление по смисъла на Наказателния кодекс.
Излиза, че българската толерантност и емпатия са просто мит?
– Толерантността категорично е критично ниска, емпатията също е критично ниска. Но има и един друг, по-особен феномен – освен че забелязваме проблемите около себе си, ние до известна степен се радваме, че другите хора имат проблеми. Човек си казва: „Ей, има и по-зле от мен. Аз, слава богу, не съм стигнал това ниво“.
Това ни дава една морална и етична дистанция от проблемите на другите. Няма как да се породи емпатия, когато ти зорлем търсиш да поставиш дистанция и разделение между теб и останалите. Омразата, безразличието и равнодушието ни разделят.
Защо извършването на подобно зверство става психологически възможно за деца?
– Много по-очаквано е да се извърши престъпление, когато е налице така наречената дехуманизация. Това означава, че ние не разглеждаме човека като личност, а като стереотип. Примерно: „Той е гей или педофил. Той не е личност, той е група, която трябва и заслужава да бъде укорявана“. И когато е налице тази дехуманизация, е много по-лесно и много по-очаквано човек да извърши нещо нередно. Тоест, аз не убивам лицето Х, аз убивам стереотипа.
В социалните мрежи е популярен Ален Симеонов, самозваният „ловец на педофили“. Може ли неговата дейност да е послужила за модел за подражание на тези деца?
– Силно вероятно е. Той отрича тези младежи да са част от неговата организация, но все пак дава примери, които могат да бъдат следвани. Самият факт, че държавата допуска съществуването и популяризацията на подобна дейност и не са предприети мерки, е по свой начин подстрекателство към тези, които все още нямат формирана правна култура, нямат морална и етична основа. Много е лесно подрастващите да се подведат, защото в техните очи той е герой, който чисти злото. Но никой не си задава въпроса как точно е квалифицирана думата „зло“.
Къде е границата на това определяне на „злото“ и как влияе то на международния ни имидж?
– Ако си гей, хомосексуален или педофил, това квалифицира ли те като зъл човек, или тук разчитаме на социалната основа? Аз дълбоко допускам, че този обрат във версиите – от хомосексуална подбуда към педофилска – има и друга плоскост. България като член на Европейския съюз нарушава сериозно европейските директиви за дискриминация. Тъй като медиите и социалните мрежи позволяват този случай да премине границите ни, страната рискува сериозно да бъде рестриктирана по отношение на дискриминацията на определена група хора, което не е добър имидж пред ЕС.
Какви са най-дълбоките причини, които тласкат децата към такова брутално и умишлено насилие?
– На първо място стои липсата на образцов семеен модел. На второ място е податливостта на възрастта, в която това е успешен начин да се впишеш в определени групи и приятелства. За съжаление, колкото по-извратен си, колкото по-назад си от закона и „виж, не ме хващат“, толкова повече в теб се изгражда усещане за статут на неповторимост и грандиозност.
На трето място е онлайн средата, която позволява на хората да разгърнат всички свои животински биологични потенциали. И на четвърто място – законите ни са изключително гъвкави и предразполагащи към подобни прояви. Няма реална съдебна осъдителност, осъдителността е единствено в онлайн средата.
– По данни на полицията побоят е продължил над един час. Как един човек може да нанася удари толкова дълго време?
– Реално насладата и нуждата от това да се гавриш, да доминираш, да контролираш и да изпитваш удоволствие от надмощието върху друго човешко същество само по себе си е вид перверзия. Тази перверзия някой някъде не я е доловил, или пък я е подкрепил, или са се насърчили помежду си.
В същото време у нас се правят безсмислени кампании против агресията в училище. С пускане на една презентация на учениците няма да стане. Не може да очакваме резултат без устойчив алгоритъм за въздействие върху тези деца. Тъй като са деца, те остават с усещането, че при тях законът просто няма да работи.
Защо училищната превенция се оказва пълна симулация?
– Едни 40 минути, в които някоя лелка или чичко ще дойде в училище, за да отбие номера и да вземе едни пари по някой проект, не е превенция. Няма как да имаме ефективна превенция, докато нямаме ефективна интервенция – продължителна, реална работа с тези деца, а не просто документално свършена.
Училищата са изключително ригидни. Теми като агресия, насилие, тормоз и сексуалност остават пълно табу. И докато за тях не се говори, децата ще ги практикуват навън по начин, по който намерят за достъпен.
Наказателният закон за непълнолетни у нас е безнадеждно остарял…
– Този закон е от 50-те години на миналия век – някъде от 1956 или 1958 година, като претърпя някои актуализации около 2010–2012 година. Но очевидно е недостатъчен. В него говорим основно за възпитателни, а не за наказателни мерки. Законодателят е предвидил, че корекционно-възпитателното въздействие може да промени поведението, което в случаи като този брутален побой силно подлагаме на съмнение.
Къде е пропускът на семейството в цялата тази верига? Никой родител не вярва, че отглежда убиец.
– Разбира се, никой не изхожда от презумпцията, че едно дете се ражда лошо или убиец – това е сбор от биологични, социални и психологически фактори. Но проблемът е, че семейството вече не е функционално грамотно, образцово и достойно да възпитава, образова и обучава личности.
То изгражда хора, но не и личности. Разликата е огромна – едното е просто биологичен продукт, който има тяло и системи (отделителна, нервна и т.н.), докато личността притежава ценностна система, която ръководи или възпира поведението ѝ, и има яснота какво това поведение би причинило на другия.
Какво се случва, когато липсва тази ценностна система?
– Когато липсва, се получава разделение. Колкото повече слагаме граници между нас и хората, толкова повече това ни дърпа от естественото коалиране с тях. Губим богатата обща култура и взаимодействието с различни хора. Това е като да си се родил в една къща и цял живот да си живял в нея, без да любопитстваш за света.
Днешните семейства се събират набързо, раждат дете и веднага започват да търсят кой да го гледа. Дефицитите в семейната среда почти винаги водят до точно такъв тип деструктивно поведение.
Децата попиват езика на омразата и агресията директно от родителите си…
– Абсолютно. Много често в семействата децата стават свидетели на разговори от рода на: „Смърт на педали, смърт на педофили, смърт на цигани“. Има пряко и непряко насърчаване на такова поведение.
Достатъчно е само докато чакат на опашка в магазина, бащата да скочи агресивно на някого, който се бави пред него. Естествено е, че това дете няма да изгради модел на толерантност и търпимост. То ще изгради модел за нападане на другите, които са различни от него. Родителят трябва да е на мястото си, а не просто физически да присъства, абдикирайки от възпитателните си функции.
Казвате, че много семейства днес се създават по грешни причини?
– Голяма част от съвременните семейства се формират на базата на първична и вторична изгода. Например: „Искам да напусна малкия град или селото, затова ще си хвана гадже в Пловдив или София, което има жилище и може да ме издържа“. Хората се научиха да вървят по плоскостта на най-малкото съпротивление – да си кютат, да дават екзистенциалния минимум, без да влагат емоции и отношение.
Но когато формираш съюз без любов, грижа и отговорност, ти няма как да възпиташ такова отношение и в детето си. Просто нямаш менталната енергия и психологическата нагласа да изградиш емоционално зрял индивид.
Недоверието в институциите ли кара възрастните да оправдават или да прибягват до саморазправа?
– Психологически най-опасният процес е именно тази борба. От едната страна е моралната борба – усещането, че имат право да нападат хора, които са обществено вредни. От другата страна е юридическата – ти нямаш право, защото човешкият живот, здраве и тяло са неприкосновени.
Поради ниския си интелект много хора не търсят и не правят разлика в тази граница. И ако обществото каже: „Да, това поведение е морално уронващо, но тези извършители са прави, защото се грижат за реда“, тогава ние реално делегираме на случайни граждани да се грижат за обществения ред, а не на закона. Тогава какво представлява този закон? Тези граждани в повечето случаи изобщо не действат адекватно или рационално, а според собствените си изкривени възприятия.
Това е прословутата „психология на тълпата“?
Да, това ни връща директно към книгата на Гюстав Льо Бон „Психология на тълпите“. Дехуманизацията е съвременна реалност. Хората заживяха с идеята, че някой постоянно иска да ги излъже, да ги измами – било то с промоции в магазина или с политически обещания.
И тук се задейства опасен психологически ефект: „Защо аз да бъда честен, когато другите не са? Защо аз да спазвам закона и да търпя санкции, когато тези, които го нарушават, излизат сухи?“. Оттам се ражда моделът на мислене „всички така правят“. Хората пишат коментари: „Той е педофил, заслужил си го е; той е гей, заслужил си го е“. Но не може да искаш да пребиеш някого в продължение на един час – това е абсурдно!
Къде изчезнаха моралните критерии в ежедневието ни?
– Преди години е имало критерии дори за това да си сложиш табелка „Образцов дом“ на къщата. Сега критерии няма и никой не желае да има, защото действа принципът: „За кокошка няма прошка, за милиони няма закони“.
Това послание се вижда на всички житейски нива. Не е нужно да си онлайн – достатъчно е да излезеш с автомобила си на пътя. Докато стигнеш до работа, ще видиш поне пет нарушения, които никой не регистрира – засичат те, минават на червено и никой нищо не предприема. При това беззаконие няма как да очакваме положителна промяна.
Как децата стигат до чудовищното убеждение, че да убиеш човек е „морално правило“?
– За мен най-важното в този случай е именно въпросът как група непълнолетни деца достигат до убеждението, че могат да унижават, да снимат и да убиват в името на морала. Те си казват: „Ние чистим света от лоши хора“. Но каква е твоята постъпка по изчистване?
Когато извършваш деяние в името на морала и около теб има други, които те подкрепят, това в твоите очи го превръща в морално правило. Убеден си, че това е нормата. Но когато си на 14, 15 или 16 години и нямаш никаква представа кое е истински морално правилно, как изобщо ще вземеш мотивирано решение как да постъпиш?
– Какви радикални мерки трябва да се предприемат, за да спре този разпад?
– На първо място, родителят трябва да отиде на „поправителен за родители“ и да му се търси строга отговорност за действията на детето му. Родителите не трябва да бъдат защитници на убийци, а адекватни възрастни за обществото.
На второ място, законът трябва да бъде изключително суров и справедлив, а образованието – още по-сурово и справедливо. Трябва да се дават реални, нагледни примери от съдебната практика с цел превенция, а не измислени хипотези. Защо пазим децата от информация, защо ги пазим от това да знаят за сексуалното насилие? Колкото по-малко информирано е едно дете, толкова по-големи порази ще свърши. Не може като нация да рекламираме хазарта на всеки ъгъл и едновременно с това да прикриваме убийците – този модел просто няма да работи. На някой в институциите очевидно просто не му се работи с темата за агресията.
– Какво е Вашето финално предупреждение, ако всичко продължи по старому?
– Ако не променим това веднага, процесът на деградация ще се засили. Поколението, което днес създава деца, става все по-малко емоционално грамотно. Следващите ще бъдат примати – и го казвам абсолютно с цялата отговорност на тази дума. Ние просто ще бъдем биологични единици, които се възпроизвеждат и колят.
