Всеки път, когато се разхождам из града, се сблъсквам с една и съща потискаща гледка – фасади на сгради, паметници и дори училища, покрити с безразборни драсканици. Често ни казват, че това е „градска култура“ или „форма на бунт“, но ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че това е просто липса на уважение към чуждото, към града и обществото. Наскоро за публикация в TrafficNews.bg имах възможността да разговарям по тази тема с д-р Лазар Атмаджов, преподавател по философия в пловдивска гимназия, и този разговор само затвърди убеждението ми, че обществото ни е навлязло в опасна фаза на толерантност към вандализма.
Митът за „бунтаря със спрей“
Една от най-големите заблуди е, че всяка черта със спрей носи някакво дълбоко социално послание. Да, д-р Атмаджов ми припомни исторически примери като Кийт Харинг, който през 1988 г. използва графитите, за да разкаже за безразличието към болните от СПИН. Но нека бъдем честни – огромната част от това, което виждаме по българските стени днес, не са художествени произведения и рядко носят послание на бунта.
Това, което виждаме, са драсканици – инициали, псевдоними, футболни лозунги и териториални маркировки. Както отбелязва д-р Атмаджов, за много от тези хора това е просто „примитивен начин да заявиш себе си“. Психологическото послание зад повечето „тагове“ е егоцентричното: „Аз съществувам и искам всички да го видят“. Тук няма идеология, има само стремеж към видимост за сметка на общата естетика.
Изкуството започва там, където има съгласие
Истинският тест за това дали нещо е изкуство или вандализъм е изключително прост и той се крие в правото на съгласие. Ако художник рисува върху собственото си платно, това е творчество. Ако същият художник нарисува същото нещо върху чужда фасада без разрешение, това е увреждане на чужда собственост.
Разликата не е в качеството на рисунката, а в нарушението. Никой не би приел за изкуство издълбаването на гениално стихотворение върху капака на чужд автомобил. По същата логика, талантът не оправдава посегателството. Д-р Атмаджов е категоричен: „Това се води противообществена проява при малолетните… пък вече при пълнолетните си е вандализъм“.
Опасната политика на капитулация
Моята основна теза, която поддържам твърдо, е, че не трябва да се толерира драскането по стените под никаква форма. През последните години общините възприеха една стратегия, която аз наричам „политика на капитулация“: когато една стена постоянно се драска, върху нея се поръчва професионален стенопис с надеждата, че вандалите ще го пожалят.
Това не решава проблема, а напротив – окрилява драскачите. Подобен подход изпраща посланието, че натискът работи: „Ако достатъчно дълго драскаш, накрая ще получиш официално признание“. На практика това е признание за безсилие на институциите да спрат нарушението, затова те просто се адаптират към него.
Освен това, реалността показва, че тези стенописи невинаги спират вандалите. За част от графити субкултурата всяка повърхност е територия за завоюване. Красивият стенопис не елиминира мотивацията им, той просто създава ново платно за техните тагове, които носят престиж вътре в тяхната общност.
Комерсиализацията като легализатор на хаоса
Към този проблем се добавя и моето лично мнение за ролята на фирмите в процеса. Днес виждаме как много компании си поръчват рекламни графити по стените. Макар това да дава работа на някои артисти, според мен то допринася за легализиране на идеята, че стената е просто ресурс за съобщения.
Когато графитите станат рекламни платформи за лога на различни марки, те губят своята артистична свобода и се превръщат в поръчков продукт. Това нормализира присъствието на спрея в градската среда по начин, който размива границите между легално и нелегално в съзнанието на подрастващите. Ако една фирма може да „завземе“ фасадата с реклама, защо един младеж да не може да я „завземе“ със своя таг?
Какво всъщност е решението?
В разговора ни д-р Атмаджов посочи, че ако имаше адекватни глоби и принуда извършителите да възстановяват щетите със собствени средства, много хора биха се замислили дали да повторят. Решението не е в „пасивното приемане“ или в замаскирането на вандализма с поръчково изкуство.
Решението е в бързото премахване на новите надписи, последователното санкциониране и ясното разграничаване между изкуство и вандализъм. Трябва да спрем да романтизираме нарушението на правото на собственост. Както казва Атмаджов: „Градът ще си има цвят дотолкова, доколкото хората в него са цветни“. Но тази „цветност“ трябва да идва от духа и културата на гражданите, а не от насилственото присвояване на общественото пространство със спрей в ръка.
