Аз съм Димитър Цонев и съм независим уеб стратег и анализатор — изследвам какво се е променило в дигиталния свят и как то дава отражения на бизнеса, както и за начини, по които да се подобри използването на новите технологии.
Също така съм дигитален футурист — следя за новите тенденции и начините, по които те ще окажат или вече оказват влияние на бизнеса и отделните потребители.
2013 беше годината на експериментите и опитването на различни неща, преди те да бъдат установени като практика. Това ще продължи и през 2014, защото обичам да изпробвам нови неща и да изпробвам доколко старите могат да удържат на натиска на времето и динамичните промени. Така в началото на декември започнах експеримент с бутона „Like“, който е лишен от смисъл изначално и пречи на общуването между хората (в първите дни на новата година ще споделя как е минал, какво се е случило…).
Така и късно снощи, когато реших да изпратя на всичките ми приятели във Facebook персонално (персонализирано) лично съобщение, в което да им пожелая успешна нова година. Вероятно можеше да се измисли начин да се свърши автоматично, но аз го направих по стария начин – ръчно. Оказа се не чак толкова непосилна за изпълнение задача. С малко търпение и свободно време, зареден с желание и ентусиазъм, един по един отворих профилите на всичките ми приятели и на всеки изпратих съобщението.
Facebook винаги е била основно и предимно среда за общуване. С времето не средата се промени, а хората смениха навиците си и начина, по който я използват. И днес общуваме по-малко, пренебрегваме онези, които наричаме приятели.
С една съученичка от гимназията се заприказвахме колко по-добре би било тези пожелания да можеше да си ги казваме лично, очи в очи, но понякога географски или други различия правят виртуалното общуване единствен възможен начин. Така съобщението ми достигна до различни точки на света – в Квебек (Канада), Сан Франциско, Ню Йорк, Тампа (всички те в САЩ), завари някои в Русия, Египет, Франция, Обединеното кралство… сигурно има и такива, за които не подозирам.
Това е целта на сайтовете за социални мрежи – да предаразполагат хората да общуват и споделят свободно. Забързани в ежедневието си, пренебрегваме този най-важен аспект в опитите да автоматизираме възможно повече процеси. Общуването не може и не трябва да бъде автоматизирано. Винаги трябва да се намира време за приятелите, дори и само за едно изречение, един поздрав за Нова година. Написан на ръка, не изпратен автоматично, както досадния коледен и новогодишен спам, който задръства електронните пощи, изпращан автоматично до целия списък с контакти. Това не добавя стойност.
Продължавам да защитавам тезата, че Facebook (и сайтовете за социални мрежи, като цяло) не са мястото за каталогизиране на всички познанства и приятелства. И ако някой има толкова много приятели, че не може да отдели време за всеки от тях и да напише един ред, едно новогодишно пожелание на всеки от тях, значи проблемът не е на средата, а на потребителя. Ако някой няма или не може да отдели време за общуване в сайтовете за социални мрежи, значи нещо не прави или не разбира както трябва при участието си в тях. И може би новата година е добро време за изчистване на онези, с които общуването не се получава.
Със сигурност всеки има в списъците си такива, аз също видях няколко (но въпреки това и на тях изпратих своите пожелания за прекрасна нова година).
Защото Новата година ще бъде такава, каквато я направим както всеки за себе си, така и всички заедно. Наздраве!
Резюме в една дума: ЛАЙНО. Пусни водата, да не мирише!
„На излизане от театъра, като капак на моето объркване, дочух плач. Някой някъде плачеше. Огледах се – тъмно, студено, празно… няма никой. Но плачът не спираше – тъжен, протяжен, жален… И тогава се сетих кой там, в двора на театъра, плачеше – изгорялото достойнство.“
Това е социален експеримент. Социален, защото се случва в онези сайтове, които наричаме „социални“. И въпреки че касае само мен, всъщност засяга доста хора – онези, които публикуват и споделят съдържания в тях.
През целия месец декември ще се опитвам да НЕ използвам бутона „Харесва ми“ (независимо от името му в различните сайтове). На пръв поглед изглежда просто начинание, но от 2009 година насам този бутон дълбоко се е вкоренил в поведенческия ни модел и употребата му в голяма част от случаите е дори несъзнателна.
Бутонът „Харесва ми“ беше интегриран в платформата на Facebook през февруари 2009. Тази на пръв поглед малка добавка бързо се разпростря и завладя целия уеб. Освен това, тя зае централна роля в онлайн социалното ни общуване и поведение. Днес Facebook отчитат над 3 милиарда натискания на бутона. Дневно! За щяло и не щяло.
Защо такъв „бойкот“?
Може да изглежда като бойкот, но всъщност е преобмисляне на поведението. Социалните медии (и в частност – сайтовете за социални мрежи) са мястото, в което потребителите общуват. Водят диалог. И до преди появата на този бутон, потребителите онлайн сякаш повече общуваха и споделяха мнения и впечатления. Имам предвид буквално, вербално. Но социалните медии отдавна не са нещо ново, отдавна изгубиха лъскавината си и са част от начина ни на живот. Днес, след цялото си време, в което са около нас и непрекъснатата им еволюция, на пръв поглед инструментите трябва да правят общуването по-лесно, по-бързо и свободно, но на практика резултатите показват нещо друго – общуваме по-малко.
Проблемът?
Съществуват различни начини за изразяване на признание или емоция към споделените онлайн съдържания – оставяне на коментар под съдържанието, създаване на нова публикация в блога като отговор или като друг вид реакция, споделяне с приятели, а дори и подминаването на материала без реакция също беше израз на емоционален отговор. Тези възможности реално съществуват и днес, но използването им е крайно намалено, заместено от използването на един-единствен бутон, който на всичкото отгоре не донася никаква стойност, в т.ч. и емоционална.
Защото бутонът „Харесва ми“ още откакто е въведен в експлоатация има неясно предназначение. Ако някой се замисли в кои случаи го използва или пък зададе въпроса на приятели, ще получи множество различни и разнопосочни отговори. Пример? В най-добрия случай ще преобладават отговори „зависи“. А това е повече от сигурен признак, че нещо не е наред и че иначе привидно простият компонент, който трябва да услеснява общуването, всъщност води до объркване и го затруднява. Така е с всички неща, които съдържат в себе си различни смисли и използването им не е ясно установено.
Защото зад простия бутон се крият различни емоционални реакции – от „ето ме, тук съм“, „добре, прочетох“, „благодаря“ (или „благодаря, че сподели“), „споделеното ми харесва“ или „написаното е тотална глупост“ (в зависимост от случаите), „поздравления“, „оправяй се“… със сигурност има и още, това са първите, които ми хрумнаха, колко да посоча някои. Нужен е пример? Ето: няма как да не сте се сблъсквали със споделяне за смъртта на някого, което е споходено от няколко харесвания. Какво значат те – че някой харесва, че човекът е починал? Че е благодарен за споделянето, защото е научил за неприятната новина? Че тъжи за загубата?… няма как да знаем, което обезмисля проявата на мързел и натисканетона бутона, вместо друг вид реакция.
Точно така, бутонът „Харесва ми“ и неговото използване е израз на хроничен мързел и неговото използване не довежда до еднозначно тълкуване от получателя. А нали социалните медии са мястото за диалог, ясен и открит? В опитите си да се справяме с информационния поток, се роботизираме, лишаваме се от емоция и възможност за общуване.
Не е ли време да върнем обратно нещата на местата им? Да придадем отново смисъл на „социални“ в словосъчетанието „социални медии“?
За допълнителното объркване допринасят и маркетолозите, които се опитват да извличат дивиденти за бизнеса си от средата. Много от тях често приемат бутона за маркетинговия трик, наречен “Opt In”. Погрешно е схващането, че натискането на бутон превръща някого в част от общност, още по-малко пък този акт е потвърждение за участие в маркетинговите акции. Този бутон дори не може да се приема за ангажираност, въпреки че мнозина усилено се опитват да му придадат и тази стойност. Отделен въпрос е, че броят харесвания далеч не показва действителния размер на една общност, въпреки че често се случва това да се посочва от някои като измерител. Затова и тези маркетолози мотивират последователите си да харесват споделянита им не като израз на признателност или ангажираност към споделянията, а като количествен измерител. Разликата между харесването и останалите форми за реакция е в мимолетната стойност, която добавя този бутон. Стойност, която всеки път трябва да бъде заслужена отново и отново.
Не искам да отричам ползите от харесванията за различни конкурси, кампании, за рекламни трикове, където подобни реакции са приемливи, въпреки цялата им неустойчивост. Защото харесванията, както написах и по-рано, не са показател за органична ангажираност; те са просто числа, не ангажираност и двете не се припокриват. Facebook предоставя огромна възможност за проектиране и управляване на потребителското преживяване и е нелепо заради неумението на маркетолози, пълното преживяване да бъде окастряно.
Защо през декември?
Идеята ми не е спонтанна. Разсъждавам от известно време върху нея и въздействието, което оказва един нищо и никакъв бутон. Избрах декември, защото е месец с много празници и споделянията, макар и много от тях да са еднотипни или сходни, ще учестят. Пожелания, честитки… Отделно, че през декември, заради семейните празници в края, се активизира приканянето към милосърдие, благотворителност и пр. добродетели, които иначе сякаш закърняват през останалото време на годината.
Декември месец ще е пълен с изкушения и по-лесно ще мога да проверя зависимостта си към безполезното.
Като заключение
Намирам бутонът за внасящ объркване. Затова ще правя опити да намаля използването му и да го заменя с по-адекватн реакции. Споделянията се правят, за да предизвикват обсъждания, коментари, споделяния. Не харесвания. Кампаниите за благотворителност са за набиране на средства. Милиони харесвания не лекуват и не помагат на хора в нужда.
Предполагам ще е трудно, възможно е да се случи някое натискане да ми се изплъзне от контрола. И ще се радвам да ми бъде посочвана грешката, за да мога да я коригирам. Вече веднъж се случи да премахна харесването си. Така започна интересен диалог. Това е целта.
А в началото на януари догодина, когато всичко приключи, ще споделя как е преминало всичко.
Съвсем случайно посегнах към програмата на тазгодишната Кинимания в Пловдив – намерението ми беше да си взема спам за бързо разлистване и изхвърляне, тип Програмата.
Първият ми бърз прочит извади на преден план три заглавия, които ме впечатлиха и които провокираха желанието ми да ги изгледам – всеки, по различни прични. На втори прочит открих и други интересни и любопитни заглавия, но ги оставих да изтекат покрай мен.
Всъщност и един от филмите в първата селекция пропуснах – „Ню Йорк, Ню Йорк“. Отбелязах го, защото мюзикъл се прави трудно, днес не сме свидетели на много творби в този жанр, а онези, които достигат до нас са със съмнително качество. „Ню Йорк, Ню Йорк“ е изключителен, макар и доста стар (1977), с артисти в апогея на силите си (Робърт де Ниро, Лайза Минели, Лайнъл Стандър) и кипящи от енергия, ръководени от умел режисьор (Мартин Скорсезе). И музика, много музика, коятоизпълва любовната афера между героите. Не го гледах (за пореден път), защото този тип филми искат едно специално настроение, а настроенията трудно могат да бъдат планирани предварително. Ако има такива, които не са го гледали все още – да наваксат пропуска си, наистина много си струва.
Така първият филм, на който се озовах, беше „Пяната на дните“. Филмът е по едноименния роман на Борис Виан. За мое огромно съжаление творчеството на Борис Виан (и на това, публикувано под псевдонима Върнан Съливан) не са познати на широк кръг хора. При все това има няколко разказа в Читанка. Филмът се оказа много добра екранизация, която въпреки че доста се различава от романа, това не е никак дразнещо, защото режисьорът все пак успява да предаде всички теми и усещания, които Виан описва. Филм с много символика, от онези филми, след които мълчиш, защото от една страна нещо има заседнало в гърлото ти, а от друга – всички символи и послания, а и многото засегнати теми не дават покой на мозъка дълго след това. И въпреки че е филм за любовта, тя не винаги е щастлива и красива, защото външни фактори я подлагат на изпитания. И следа няма от момиченцето, което преди години пленяваше сърцата като Амели Пулен – днес Одри Тоту е поостаряла, но все още запазвайки онова куклено, детско излъчване, което ми се стори много симпатично и на място във филм като този, в който смазващите проблеми намаляват границите на света.
Вторият филм, на който се спрях, беше „Сезонът на носорозите“. Филмът е турски, с Моника Белучи. Тя също е поостаряла, но беше удачен избор за ролята на съпругата на кюрдско-иранския поет Сахел. Брутален филм, отново с много символика, с много философия, който позволява потапянето в съвсем различен, друг мироглед и представа за света, далечни и различни от нашите. Филм, на който онези, подлъгани от името на Моника Белучи, напускаха салона, защото това съвсем не е най-важното. Филм, в който хепиендът е доста по-различен от очаквания, защото сенките от миналото трябва да отстъпят място за светлината напред.
Изключително съм щастлив, че изгледах точно тези два филма, защото иначе едва ли биха ми се случили. И двата успяха да ме докоснат, да ме развълнуват, да предизвикат реакция, както и дълги коментари по-късно. Вероятно съм изпуснал други много стойностни заглавия.
Продажбата на билетите за Киномания се извършваше чрез някаква нова система, boxoffice.bg – нямам представа дали собствениците са взаимствали от bgbileti.com или това е било решение на програмистите от ABC Design & Communication, но който и да е от една страна не му прави чест, а от друга – можеше да впрегне някакво количество мозъчни клетки и да създаде нещо различно, не да копира барабар с всички грешки и пропуски продукт, който ние предлагахме на пазара преди 6 години, при това сякаш по-успешно и по-изпипан от техническа гледна точка.
„Дисни трилър“ на Стайко Мурджев в Драматичен театър – Пловдив е представление, което копнеете да гледате. Но същевременно с това ви е страх. Така мога да обобщя впечатленията и възхитата си за представлението.
Изключителен фен съм на театър, който вълнува, който провокира, който те предизвиква да (съ)преживяваш случващото се на сцената и който те кара да настръхваш. Като някакво зловещо съчетание между скоростно влакче и влакче на ужасите, което поставя на изпитание привидната смелост – хем знаеш, че си в безопасност, хем крещиш неистово, а вятърът и различни други фактори отвяват защитната обвивка и оголват и подсилват страховете и емоцията.
„Дисни трилър“ е точно такова преживяване. То се случва в Пловдивския театър, на камерна сцена, под режисурата на Стайко Мурджев. Не крия, че не бях особено впечатлен от предишни негови постановки – „Когато гръм удари“ и „Крал Лир“. Донякъде се опитвах да изследвам лутането му. И когато разбрах, че ще поставя „Дисни трилър“, първоначално смятах да пропусна. После, евентуално да не съжалявам за пропуснатата възможност, „си написах домашното“ – седнах и прочетох пиесата, повече за театралното течение и текстове на няколко от най-ярките представители. И вече бях убеден, че трябва да гледам какво се е получило. Пиесата е поставяна преди години в Театър 199 и на сцената на учебния театър в НАТФИЗ, а аз за съжаление не съм ги гледал.
Още докато четях пиесата, макар и на английски, имах усещането, че изпитвам усещания, които вече съм преживявал на кино и докато съм гледал филми. Всъщност малко са филмите, които наистина са ме втрещявали, а още по-малко – книгите, които са успявали да рисуват в съзнанието ми плътни и ярки, живи картини и са провокирали и други сетива, освен зрението.
Първоначалното ми впечатление и убеждение беше, че „Дисни трилър“ не е за всеки. Сега, вече два дни след като гледах представлението и след като вече детайлно обсъдихме с Нели всички аспекти на преживяното, мнението ми е коренно различно — това е спектакъл за всички и е въпрос на умело представяне, за да може не просто да провокира зрителския интерес, а и да достигне до публиката, да ги накара да го почувстват и правилно разберат и оценят достойнствата му.
„Дисни трилър“ е изпитание, предизвикателство. За режисьора, за артистите, за администрацията на театъра, за публиката. За всички. Всички трябва да се изправят пред страховете си и (евентуално) да ги преодолеят. Защото „Дисни трилър“ е представление за страха. За страха в най-различните му проявления и форми, но и за оня изначален страх, който те смразява изневиделица и кара косъмчетата на ръцете да настръхват без реална причина. Нямаше как да не се сетя за студията на Фриц Риман „Основни форми на страх“, защото темата сме я обсъждали с приятели неведнъж и то доста обстойно.
Както и самата пиеса предполага и изисква (а и театралното течение, към което принадлежи, като цяло), представлението е шоково. И визуално, и вербално, то поставя на изпитание границите на зрителската търпимост. Ако трябва да сравнявам, вероятно бих дал за пример текстовете на Ървин Уелш (ако трябва да е литература) или филмите от поредицата „Убийствен пъзел“ – едновременно описват някаква плашеща действителност, но усещането е допълнително подсилено, за да е още по-шокиращо. Харесвам този подход и смятам, че театърът трябва да дава крайни примери и да провокира по този начин различни емоции, действия или други реакции. Наясно съм, че „Дисни трилър“ ще провокира полюсни мнения и реакции, но съм наясно, че онези, които го отричат, няма да го правят, защото представлението или текстът не са достигнали до тях, а защото ще ги е страх да признаят, че това се е случило.
Защото „Дисни трилър“ дърпа една много тънка струна във всеки и пиесата съчетава в себе си елементи на страха от ранното творчество на Стивън Кинг и познатото от Сартр „Адът – това са другите“. Въздейства на психологическо ниво и извлича и гъделичка страхове, стаени във всеки от нас и съвсем органично съчетчва такива, провокирани от външни фактори.
В измисления свят на близнаците брат и сестра Пресли и Хейли Стрей има място единствено за спомените от миналото, барбитуратите на родителите им, умрели преди 10 години, и шоколад. Будят се нощем и с помощта на лекарството прекарват деня в сън. Нямат приятели и напускат дома единствено за да купят шоколад. В началото ги заварваме в спор кой да купува шоколада. Хейли споделя, че последният път, когато е била за шоколад, е била нападната от глутница освирепели кучета и е била спасена от свещеник с пушка. Хейли изглежда напрегната, затова Присли поема отговорността за шоколада и я успокоява, като ѝ разказва любимата ѝ приказка: описание на ядрен холокост, след който те са единствените оцелели.
Извратена модерна версия на Хензел и Гретел, която бързо придобива допълнителни окраски, когато стените на дома, които отделят идеалния свят от лошото и страшното, което дебне отвън, рухват. Шум отвън и любопитството, което се оказва по-силно от страха, позволява на страховете, които спотайваме в себе си, да се срещнат с тези, които ни дебнат отвън. Дневната на дома бързо се превръща от непревземаема крепост, в стерилна операционна, подготвена в нея да се извърши болезнена дисекция на всички страхове, както и на нездравия ни интерес да наблюдаваме зрелищния процес. Потръпваме нервно, но не отместваме погледа си, за да не изпуснем нещо, доволни, че това се случва на друг, не на нас самите. На нас това не може да ни се случи, ние се чувстваме защитени, защото маските, които носим и стените, които сме изградили около себе си, ни предпазват. С крайчето на съзнанието ни знаем, че сме на театър, в театъра, удобно разположени на червените кресла, там някъде в мрака.
„Дисни трилър“ е преживяване, което, убеден съм, не ви се е случвало досега. Това е най-новото заглавие от репертоара на Пловдивския театър, а премиерата му е на 12 ноември. Кратка, изключително динамична пиеса, изпълнена с къси и незавършени диалози и дъъълги, но за сметка на това пък безкрайно описателни монолози. Гледа се леко, продължава около час и 20 минути, без антракт. После изпитваш страх.
Това написах като начало за F2Ftv и точно тези думи бяха цитирани (без посочване на автори и източник, разбира се) от Мариела Хубинова за БНТ2 и точно за тях беше се хванала тя, за да проверява истинността им. А те са неоспорим факт, защото не съществуват такива прегради, няма такива маски и това, че сме на театър, в театъра, не означава абсолютно нищо. Още след угасването на светлините, започваме да проектираме себе си във всеки един от персонажите, техните страхове са и наши страхове. И това ни плаши, това ни ужасява, това ни кара да потръпваме. Защото някой ни е хванал, вързал ни е и насила ни оголва, достига до най-съкровените ни кътчета, които кътаме и пазим в себе си, за себе си. Това предизвиква паническия страх.
Мога да пиша още много, защото имам някакво вътрешно усещане, че вероятно ще съм най-ревностния защитник на постановката, а през последните дни по различни поводи се впускам в анализи както на нея, така и на отделни теми, които разглежда. Разчекнал съм я като жаба на масата и с бръснарски ножчета ѝ правя нескопосани разрези в опит да стигна още по-дълбоко. Само хлебарки още не съм ял, но това не е страшно, а гнусно. Мога още надълго и широко да описвам страхотната актьорска игра, режисьорски решения, за изключителната сценография, напластила спомените… за всички тези неща ще пишат всички останали, които ще отразяват премиерата или преживяването си на по-късен етап. Няма как крайният продукт да е изключителен без съставните му звена да не са. Но аз исках да опиша други неща, за които другите не биха писали, не биха се замислили върху тях, не биха анализирали. Защото те, струва ми се, ще са решаващи за провокиране на интереса.
Защото е важно да се гледа „Дисни трилър“. Защото единственият начин да преодолееш страховете си, е да се изправиш срещу тях.
Любопитно е защо много от колегите журналисти не бяха на пресконференцията и не изпитаха емоциите, които заглавието така щедро раздаваше. Вероятно това обяснява защо толкова много се опряха на първоначалните ми впечатления. Ако имате нужда от още повече убеждения, прочетете материала на Мария Луцова в „Марица“, с която се засякохме на представлението. Можете да чуете и интервюто за Радио Пловдив, в което Галя Митева категорично потъпка визия, мисия и цели на радиото, правейки помен с чужда, моята, пита.
