Блогодат

Ходя си аз по интервюта, търся си интересни предизвикателства, които да запълват ежедневието ми… И на какво, мислите, се натъквам? На едни и същи въпроси. Задавани без интонация, без да са осмислени защо се задават. Защото в интернет са написани точно така, готови поредната секретарка да си ги препише чинно и стриктно да ги предаде на шефа си, за да ги зададе на кандидатите. Много се забавлявах, когато на интервюто с една фирма (имена няма да споменавам) разпознах въпросите, знаех кой ще е следващият, а когато служителката ме попита дали аз имам някакви въпроси, я попитах защо е пропуснала въпроси 7, 16 и 17. Спек. Набързо й разказах отговорите, както и откъде знам, че ги е пропуснала. В друга една компания отговорих 100% според шаблона, при което младежът каза, че АЗ СЪМ ЧОВЕКЪТ! Набързо го плиснах с кофа студена вода, за да се освести, дадох му време да си помисли. В трета фирма пък се направих на клоун, защото каката толкова се беше спекла, че чак заекваше, припотяваше се, чудеше се какъв въпрос да ми зададе. А аз, насреща й, говоря куп дивотии. И колкото и да ми се иска да подходя отговорно към задачата да си намеря занимание за през светлата част на денонощнието, все не се получава, понеже срещам все повече и все по-изумени създания, които не бяха очаквали с какво ще се сблъскат и на какво ще се натресат.

Дори си имам нещо като “Най-често задаваните въпроси на интервю за работа”. Мога да напиша книга. Както с въпросите, така и с отговорите.

Има, разбира се, и фирми-изключения. Попаднах на две компании, които знаят как се подбира персонал, подхождат отговорно към задачата, не претупват нещата. В едната дори се поизпотих, докато накарам HR-a да се замисли.

Иначе все още очаквам добри и неустоими предложения. И както написах в предишния блог, ако Вашата фирма има нужда от лице, дайте ми гръб.

Като фен на епичното фентъзи (и на фентъзито, като цяло), се мъча да следя какво излиза на книжния пазар, своевременно да си го набавям, след което да го изчитам. Дотам. Няма с кой да споделя какво ми е харесало, какво не ми е, коя книга си заслужава, кой автор пише наистина увлекателно. Така и не съществува в Пловдив клуб на почитателите на фентъзито, в който да си заслужава да членуваш. Не казвам, че няма, напротив, има доста. Но всички клубове, които са ми известни, са съставени от дечурлига, които мама и тате не пускат да седят навън до късно, и под предтекст, че са на сбирка на клуба, си организират запои. Не съм някакъв пуритан, който да отрича тази форма на забавление. Не. Само че това не трябва да се превръща в основно занимание на членуващите в клуба.

Доскоро бях член на Българската гилдия на бардовете, обаче вече не съм. Защото не искам да плащам членски внос за виртуално членство, което по никакъв начин не удовлетворява изискванията ми, а и защото някак идеите, наложени от Създателите, се разминават с моите. Дълга тема, която не искам да отпочвам.

От доста време обмислям няколко идеи за сформирането на (първоначално) малка група ревностни фенове-почитатели на фентъзито, с които да можем да дискутираме (както виртуално, така и на живо) различни теми, да обменяме идеи, впечатления, книги, да си разказваме истории, книги, да пием по едно питие (между другото)…

Желаещи да се присъединят? Пишете ми на мейла или оставете коментар тук. И ще ви помоля за коментари само по темата, без излишни приказки.

Отдавна трябваше да си дам сметка за факта, който винаги съм знаел на подсъзнателно ниво, но така и не исках да допусна до мислите си. Хората са различни. Каквото и да прави обикновеният човек, той никога не би могъл да угоди на всеки. Опитите ми да стигна до съзнанието на всички, които четат този блог и да бъда правилно разбран, са били през цялото време обречени на неуспех.

В този блог се опитвам да бъда себе си, по-точно – да се протягам навътре в душата си, към окъпаните в бяла светлина кътчета и да изваждам на показ онази, по-добрата си половина. Когато една машина не се използва, частите й клеясват, покриват се с ръждата на времето, с мръсотията, която то изсипва върху тях.

Човекът, както обичам да казвам, заимствайки тази прекрасна метафора от Зелазни, е създание от светлина и мрак, душата му – бойно поле на доброто и злото. Но злото винаги е било по-близо до неговата същност, винаги е било по-лесната алтернатива, по присъщият му път. То е като проекция на собствения му егоцентризъм, следствие е от него, свързано е с онази крещяща в съзнанието ни нужда да помислим най-напред и единствено за себе си, да се поставим в центъра на заобикалящата ни вселена. Не, не говоря за абсолютното зло, говоря за ежедневната, прозаична дилема: “да се погрижа за себе си, или да жертвам удобството си заради другия”.

Ако се замислим, неизбежно ще установим, че е по-трудно да сме добри, а най-трудно е да сме разбиращи. Разбиращи другите, искам да кажа.

Доброто, както и желанието да го вършим, е толкова уязвимо и деликатно, толкова по-далеч от внедрения в гените ни егоизъм. Толкова по-крехко. И е толкова лесно да оставим тинята на живота да се полепи по него, да се просмуче, да го покрие със сивите, пепеливи следи на разбити мечти и илюзии… И всяка секунда е анихилатор. Унищожител на още едно атомче, на още едно микронче от полюсната дистанция между него и злото.

И ето, идва онзи момент, когато застанали в центъра на собствената си координатна система, дори не разбираме, че тя вече не е координатна. Не разбираме, че Х и У отдавна са се слели, а ние просто стоим в началото на дългата права на падението. В края на която ни чака смъртта. Черната вестителка, която ще отнесе със себе си едни СИВИ хора.

В този блог, а и в предишния, се опитвам да си припомням, че съм създание от светлина и мрак, а не сива сянка. Да възстановявам, доколкото ми е по силите, същите тези атомчета и микрончета – в мен, а и (колкото и дръзко да звучи) във вас. За да не се случи никога остриетата да се срещнат в онази права линия. За да не се затвори никога ножицата в душите, прерязвайки човещината ни. Опитвах се в напрегнатото, зло време, в което живеем, в това обричащо ни на механични реакции, на първосигналност и нагонистична близост със злото ежедневие, да се докосвам до позабравената белота в самия себе си, да потопя филизите на мислите си в чистия й блясък и да си спомням кой съм все пак. Или какво – човек.

Съжалявам, че не успях да бъда разбран. Този блог не бе сцена, по която да дефилират стремежите ми към тщестлавие, както мнозина си помислиха, не бе и аулата, в която се разнася менторския тон на някой кабинетен псевдоинтелект, това бе малкото и уютно кътче, в което можехме да оставаме насаме – само вие и аз. И между наздравиците да казвам, а понякога и да крещя истината за нещата, такава, каквато я виждам – колкото на вас, толкова и на самия себе си.