Categories
Шум зад кулисите

В Младежкия театър през следващия сезон

Loading

Лого Младежки театър

Леко повдигам завесата на Младежки театър „Николай Бинев“, за да ви споделя какво се готви там за зрителите през следващия театрален сезон (2010/2011).

Подшушнаха ми 3 заглавия, едното от които вече не е тайна, дори някои успяха да изгледат предпремиерно.

  1. На 24 и 28 септември са премиерните дати на спектакъла „Двамата веронци“. Режисьор е Борислав Чакринов, а сценографията и костюмите са на Вячеслав Парапанов. В ролите – Николай Урумов, Деян Ангелов, Дарин Ангелов, Явор Спасов, Светослав Добрев, Николай Иванов, Стефан Мавродиев, Малин Кръстев, Вихър Стойчев, Искра Донова, Яна Титова, Мариана Миланова.
  2. На 4 октомври е премиерата на спектакъла „Фрида“ от Саня Домазет, реж. Веселин Димов, а в ролите ще можем да гледаме Станка Калчева, Цветан Даскалов, Койна Русева, Малин Кръстев, Искра Донова, Вежен Велчовски, Елена Бърдарска, Вихър Стойчев и Борис Кръстев (дете). Сценогафията на спектакъла е на Венелин Шурелов, костюмите са дело на Антоанета Костова, а музиката – на Калин Николов.
  3. През месец ноември е премиерата на мюзикъла „Stepping out“ с реж. Андрей Аврамов. Степ и хореография – Веселин Ранков, а в ролите са Ярослава Велкова, Зорница Маринкова, Гергана Христова, Анна Петрова, Силвия Лулчева, Марияна Миланова, Светослав Добрев и др.
Categories
Театър

Юлий Цезар

Loading

За съжаление трагедията “Юлий Цезар” не е сред най-познатите и поставяни творби на Шекспир. Особено в България, където публиката като чуе “трагедия” и започва да се дърпа.

Въпреки това проф. Пламен Марков не се е поколебал да я постави като дипломен спектакъл на студентите от класа на доц. Веселин Ранков. И за първи път в 61-годишната история на академията ръководителят на класа излиза на сцената заедно със своите студенти.

Julius Caesar

“Днес, може би повече от всякога, парите управляват света. Правилата не са морални, но действат. Ценностите се заместват, но мнозинството от хората нехаят. Почвата е благодатна за разрастването на завист, чувство за несправедливост, митове за бърза и сигурна власт…

Подчинени и шефове. Самозванци и царе. Подстрекатели и нетърпящи подчинение. Убийци и герои. От какви хора се състои обществото, в което всички се борим да достигнем върха? Финансовите институции, с общо разрешение, завземат голяма част от благата по света. Корпорациите изработват хора – безскрупулни и механични. Това се случва далеч от погледа на обикновените хора – някъде горе “по върховете”.

И все пак, всички ние участваме… Заради неколцина…

През І век пр. н. е. Помпей се пита Цезар ли трябва да притежава всичко. И гражданската война започва. Малко по-късно Касий се пита същото и убива Цезар. За да живее народът по-добре ли? Не, разбира се, – за да бъде утолен апетитът за власт”.

Това го пише в брошурката. След него, след кратък етюд, който се разиграва докато влиза и се настанява публиката в салона, започват да текат последните дни от живота на Цезар.

Римските тоги са заменени с костюми. Касий и Каска се играят от жени. Всичко изглежда толкова актуално, че е дори плашещо.

Досега не бях гледал спектакъл на НАТФИЗ и ми беше интересно да гледам студентите. Беше като да гледаш пъпката на неразцъфнало все още цвете. Всички дават всичко от себе си, стараят се, понякога повече, отколкото е необходимо. А около тях, като контраст – тяхното гуру – доц. Ранков, който им показва как да флиртуват със сцената, с публиката. Беше много хубаво.

Julius Caesar

А някои от студентите бяха достойна партия, много добре се справяха както с текста (в стих), така и с играта. Най-силно впечатление ми направи младежът, който игра Марк Антоний (мисля че беше Фахрадин Фахрадинов). Също много добри, но зад него като яркост, бяха Брут (Любен Кънев) и Каси (Виолета Марковска).

Фахрадин Фахрадинов
Любен Кънев
Любен Кънев и Виолета Марковска

Всъщност е готино решението зрителите да не стават свидетели на самите убийства. Те само се загатват, че се случват, но не ставаме свидетели как. Но пък за сметка на това всички задкулисни игри и манипулации са извадени наяве, случват се пред нас, ние сме част от плебеите, гледащи почти безучастно случващото се на сцената. Колебаем се кои са добрите и кои – лошите. Кои да подкрепяме и кои – да замеряме с камъни.

Както написах по-горе, този текст е болезнено актуален. А гостуването на НАТФИЗ беше театрален празник за мен, защото имах удоволствието да гледам на сцена пиеса, която инак няма да имам възможност (защото репертоарните театри се боят да поставят трагедии и защото трудно бих се грабнал, за да отскоча до София, за да гледам театър). Затова, напук на всички очаквания, на мен “Юлий Цезар” ми хареса. Не, не ми беше скучно, напротив. Не, не беше дълго, беше точно толкова дълго, колкото е необходимо. Не, не съжалявам, че отделих 2 часа, защото видях талантливите младежи, които скоро ще започнат своята кариера по театрите.

Браво!

използваните снимки са взети от страницата на НАТФИЗ във Facebook

Categories
Театър

Вечеря за тъпаци

Loading

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Майк Рам. Майк е, както се казва, “The man on the silver mountain”. Иначе “прави опити да промени света. Или да промени себе си, така че да живее в мир с него.”

Вечеря за тъпаци

Трябва да си призная, че в последно време доста се бях откъснал от театъра. За човек, който е изучавал театрална режисура и актьорско майсторство, това звучи направо излагащо, но е факт. Не бих казал, че съм културно ограничен човек – редовно гледам кино, посещавам множество концерти, а книгите, които съм изчел, са просто неизброимо много. Но към театъра съм доста придирчив и може би затова преди няколко години, разочарован от липсата на добри пиеси от една страна и прекаленото оригиналничене на актьори и режисьори от друга, постепенно се откъснах от това изкуство.

Когато Димитър ме покани да посетя пиесата „Вечеря за тъпаци” в Сатиричния театър, като част от кампанията му „Блогъри ходят на театър” „Блогъри пишат за театър”, бях много поласкан, но в същото време и смутен. Опасявах се, че човек като мен, откъснал се за дълго време от театъра, може да напише някакво странно съчинение, което съвсем да обърка читателите му, но той беше убеден, че моето мнение би било интересно, стига да е искрено и неподправено. Затова приех поканата да гледам пиесата и да напиша този репортаж.

Когато човек чуе думата „театър”, веднага в съзнанието му изплуват телевизионни кадри на мастити театрали, постоянно оплакващи се от жалкото състояние на българския театър и липсата на загриженост от страна на държавата към това изкуство. С тези мисли в главата, вървяхме двамата с дъщеря ми Хермиона към сградата на Сатирата. Оказа се, че и двамата не бяхме ходили до сега в този театър и не бяхме много сигурни къде точно се намира. Тя даже се притесняваше, че може да не го намерим. Каква беше изненадата ни, когато пред предполагаемото място видяхме огромна тълпа от чакащи зрители! Значи има хора, които ходят на театър, все пак!

Впоследствие се оказа, че залата е препълнена, та за някои хора се наложи да внесат допълнителни столове. Излиза, че тези, които само се оплакват по телевизията, са жалки позьори. Питам се: какво повече искат тези хора? Залата е пълна, зрителите се радват на постановката и аплодират постоянно – защо винаги има недоволни и все някой иска още нещо от държавата?

Но да не се отклонявам и да се върна отново на пиесата. Само ще отбележа още нещо, което ми направи много приятно впечатление в Сатиричния театър – любезните служителки на гардероба и импровизираното барче, в което продаваха сандвичи, кафе и безалкохолни напитки. Когато отидеш на театър в 19 часа вечерта и постановката отнема 2-3 часа, логично е човек да огладнее или ожаднее. Вярно е, че изкуството изисква жертви, но Негово Величество Зрителят го възприема много по-добре на пълен стомах.

Пиесата „Вечеря за тъпаци” е комедия на скечовете. В нея има много майтап и много виц, но не е нещо, което ще разтърси душата ви. Аз я бях гледал преди няколко години в друг театър и напълно я бях забравил. Сега отново ми е трудно да си спомня целия сюжет. Може би аз съм крив в своите очаквания към театъра за някакво върховно душевно изживяване. В крайна сметка, всеки търси начин да оцелее и това, че театърът се цели в по-широките народни маси, явно е неговата формула на успеха. Но усещането, че гледам някаква версия на „Комиците” не ме напусна от началото, когато на сцената се промуши главата на Христо Гърбов, до самия край.

Някой може би ще остане с впечатлението, че критикувам пиесата. Всъщност, представлението си беше много добро. Актьорските изпълнения на Христо Гърбов и Иван Бърнев – изпълнителите на двете главни роли – бяха просто великолепни. Това са актьори, които отдавна са доказали своите професионални качества и тяхното изпълнение до голяма степен предопредели успеха на пиесата. За съжаление, другите роли бяха твърде малки и слабо развити, и останалите актьори нямаха възможност да разкрият напълно своите таланти.

Веселин Ранков имаше дълги моменти, в които стоеше на сцената без да прави нищо и сякаш го обземаше лека досада от това – нещо, което не остана незабелязано от публиката. Калин Сърменов успя да направи забележително изпълнение, въпреки кратката си роля, но женските роли бяха наистина епизодични и не можаха да оставят трайно впечатление.

Все пак, пиесата е забавна и публиката остана доволна. Имаше много смешни епизоди, в които избухвахме в спонтанни аплодисменти, а накрая актьорите бяха изпратени с дълги овации. Животът е кратък и не бива да се вземаме много на сериозно. Това е посланието, което открих за себе си в тази пиеса. Постановката „Вечеря за тъпаци” е едно чудесно забавление и едно добро средство да се отърсим от ежедневните грижи и да се заредим с положителна енергия.