Тази публикация е написана от Петър Ванев – pierrot. Непременно се отбийте да разгледате “Из думите на един мим”, защото темите, за които размишлява Pierrot, със сигурност ще ви заинтригуват.
Камерен детектив
Като за първа среща с камерна сцена мина изключително добре. Като емоция и действие от само двама актьори съм изключително впечатлен. Като за театър се получи като на кино. А сега конкретно…
“Частен детектив“ е постановка на Любо Кънев по Антъни Шафър, в която участваха само два актьори – Йовко Кънев и Венци Петков, в една много мъничка зала (както разбрах предварително – камерна) и много ретро атмосфера. Идеята за съпруг и любовник с вплетени интриги и обвинения, малко разкази за секс и загатното убийство, бе изиграна много добре от двамата. Опитът на Петков – в театъра много отдавна, и енергията на младият Йовко си свършиха добре работата и влязоха в ролите много добре.
Венци Петков, който играе съпругът, представи изумително добре старият и оттегчен мъж, който приема възможността да се раздели с жена си с ентусиазъм и изпива по този повод доста алкохол на сцената, като прескача от истеричен смях до заговорнически шепот. Имаше енергия, наистина достойна за един изкуфял мъж над средната възраст, който има млада финландска любовница и перспективата безболезнено да си остане само с нея. Йовко Кънев влиза и излиза от сериозният профил в напълно вдетинено поведение с лекота, която е изумителна за неговата възраст и опит. С разчорлена дълга коса, като от плоча на Doors; с невинен поглед като дете от американско рекламно списание и тънка фигура, като на френски манекен през 60-те, Кънев прелива от истеричен младеж до замислен мъж някак набързо, като между лицата, които сменя пали набързо по цигара на сцената и издиша дима леко оттегчен.
Диалогът много ми хареса, защото беше жив, винаги имаше “и още нещо”, и с малки изключения ме държа на ръба между смеха и сериозното. Заиграването с криминалното, любовното и чисто човешкото в тази постановка е направено определено по един много забавен начин. Много съм се смял на начина, по който Кънев изпада в недоумение или е вглъбено сериозен, тъй като очите му през цялото време прескачаха из публиката, смеейки се на впечатлението, което създава. Въобще, с удоволствие ще гледам наново постановка с който и да е от двама актьори, тъй като те карат да си на сцената, заедно с тях. Хареса ми, че слизат при теб до седалките, а в същото време не те виждат, а са там в тяхната игра и на теб ти остава само да ръкопляскаш накрая на представлението.