Author: Димитър Цонев

Аз съм Димитър Цонев и съм независим уеб стратег и анализатор — изследвам какво се е променило в дигиталния свят и как то дава отражения на бизнеса, както и за начини, по които да се подобри използването на новите технологии.

Също така съм дигитален футурист — следя за новите тенденции и начините, по които те ще окажат или вече оказват влияние на бизнеса и отделните потребители.

Повече за мен можете да прочетете на тази страница, а можете да се свържете с мен по някой от следните начини.

Categories
Web

Блоговете са мъртви! Да живее блогването!

От доста време, по най-различни поводи и случаи повтарям (и други го правят, не съм само аз), че блоговете са мъртви. Може би дори напук на 6-те мита за блоговете. Всъщност така и досега никой не възрази (аргументирано) на това ми твърдение, всички някак го подминаваха без да го приемат като сериозно изказване, каквото всъщност си е.

На 5 април 2012, на PR Guru, Максим Бехар е изразил същото мнение (по отношение на личните блогове), което, заради остро приемане, го е принудило да оттегли думите си.

Да се отнемат блоговете, да бъдат обявени за мъртви, във време, в което за всички маркетолози (в дигитална среда) мантрата е „Нямаш блог?! Веднага си направи! Важно е!“ ги лишава от теми за размисъл как и по какъв начин дигиталната среда еволюира, как не са актуални и дават съвети от миналото (дигитален дарвинизъм на практика).

За съжаление темата не беше избрана да бъде част от тазгодишния SXSW. А Скобъл със сигурност би защитил тезата повече от добре – със сигурност по-добре, отколкото аз и Максим Бехар заедно бихме успели. Друго си е да го чуеш от Скобъл, нали? 🙂

Блоговете, както и много други компоненти в уеб, са пренасяне на офлайн инструмент в дигитална среда. В случая – пренасянето на личния дневник от хартия – онлайн. Блоговете са едни от първите елементи на уеб2.0 средата, на социалния уеб. Фирмите тогава си правеха сайтове, а отделните личности – блогове, защото нямаха какво толкова да напишат в уеб сайт, а и уебсайтовете бяха скъпо начинание и трудни за поддръжка, докато не се искаше кой знае какви умения и усилия, за да си подкараш блог. Нужно беше само да имаш какво да кажеш, да имаш желание да го направиш, да пишеш и публикуваш, да пишеш и публикуваш, да пишеш, да пишеш… Когато блоговете придобиха популярност, все още нямаше Facebook, Twitter и подобни, а на социалния уеб се гледаше с недоверие и не му се възлагаха, сякаш, големи надежди – очакванията бяха, че уеб еволюцията ще го подмине като неуспешен експеримент.

Днес повече от всякога е лесно да имаш свой блог. Нито е сложно, нито изисква някакви познания или умения за създаването му – има куп безплатни и платени платформи, хоствани или за хостване, въпрос на предпочитания.

Броят на блоговете расте непрекъснато, не само в България, но и в световен мащаб (данните са на Nielsen от 8 март). И вероятно ще продължи да расте. Въпреки това младото поколение, онези, които отвъд океана наричат Поколение Y (1980-2000), че дори и поколението Z, ако щете, не разбират и не се възползват почти хич от блогването. Да не кажа въобще. То е остаряло, отмиращо, ако вече не мъртво нещо, (почти) ненужно за тях. Което е и малко странно, предвид годишното състояние на блогосфертата, изготвяно от Technorati.

Въпреки това блоговете са мъртви. Не като идея, а като форма. Те не се развиват. Няма да изчезнат, но и Yahoo!, и AOL, и MySpace не са изчезнали, а и за трите се твърди, че са мъртви.

Блогването е ранен предшественик на онлайн услугите за социални мрежи. Списването на блог се използваше, а и сега продължава да се използва, като форма на споделяне. Блоговете се създаваха поради 2 основни причини – 1) заради желанието и необходимосттa за принадлежност (към онлайн света и онлайн общността) и 2) необходимост от себеизява. Или заради 3 други неща. Точно като в онлайн услугите за социални мрежи днес. По същия начин, по който хората преди се събираха около блоговете (и форуми, но това е друга тема) и оформяха общности и обсъждаха неща, сега го правят в социалните мрежи. Социалните мрежи „убиха“ блоговете. Но не и блогването.

Блогoвете никога не са били и няма да бъдат онлайн еквивалентът на „Мило мое дневниче,…“, в което да се споделят най-съкровените и лични тайни. Още през 2006 Гай Кавазаки препоръча блогването да е като за книга, не като за дневник. Най-малкото, защото блоговете (по презумпция) са публични, достъпни за широк кръг (или всички) читатели и посетители, търсещи машини… Никой не блогва единствено за себе си, всички блогват и/или заради аудиторията си, независимо от размера ѝ, за рекламодатели и пр. И неписаната договорка между блогър и аудитория, са взаимодействията с публикуваното съдържание. Но не само прочитане, но и коментиране. Това очакват блогърите в замяна на съдържанието, което публикуват – коментари. Днес коментарите в блоговете значително са намалели. Няма как да не се забележи и намаляването на броя публикации и броя изоставени блогове…

Няма как да не се обърне внимание, че комуникацията в социалните мрежи е значително по-бърза и по-лесна, а там правилото е същото. Там и изграждането и поддържането на взаимоотношения е проектирно да бъде по-лесно.

Също така, много важно, блоговете и блогването е сложно нещо (независимо колко е опростено в последно време), изисква повече време, обмисляне на публикацията, придаване на някакъв вид и съзвучие с останалите… докато при инструментите за социални мрежи не е така – свидетели сме дори на непълни изречения, липса на пунктуация… а и изпълнението на договорката е по-лесно – по презумпция всички потребители са влезли със сметката си и директно могат да коментират, обсъждат, да споделят, харесват и разни други неща.

А блогването не е нищо друго, освен споделяне на информации. Не е важна средата, в която се случва – дали ще е WordPress, MovableType, Tumblr, Posterous, дали ще са статични файлове, в които е изразено мнението или ще е споделено в социална медиа (или още по-добре – мрежа), споделянето си е споделяне. То е важното в случая. Средата не е съобщението. Блогването не е инструмент, нито продукт. Блогването е точно това – блогване, споделяне на част от себе си, на мнението ти под формата на текст, препратки, аудио, видео, изображения… И блогването може да се случва навсякъде, не задължително в блог – в Twitter, във Facebook, Google+… на кой където му е удобно. Съобщението, посланието е важно, то има стойност, не средата. А когато средата не е най-удобната за споделяне, когато има налични по-лесни и удобни за ползване алтернативи, съвсем нормално е много потребители да се преориентират към тях. А и потребителите се чувстват по-комфортно, когато споделят пред приятели, отколкото сред непознати. А и по-често поглеждаме за нови неща в социалните медии, отколкото в RSS-потока, признайте си 🙂

Всъщност никой не се замисля, че Twitter e платформа за микроблогване. Поставя се равенство между блогване и споделяне. И на практика е така – това, което някога се споделяше в блогове, изразяването на позиция, установяването на собствен глас, сега се случва в (по-)социалните медии. Може да се (микро)блогва в Twitter, може да се блогва във Facebook, в Google+… на който където му е удобно и където е аудиторията му (или където аудиторията е най-активна). Мнозина продължават да го правят в блоговете си – било заради навик, заради желание споделените неща да са на едно място и под контрола на блогъра или поради други причини. Новите инструменти и начини за блогване, създадени да са привидно по-лесни и удобни, също крият своите капани.

Голямото количество блогове, които съществуват, доведоха до необходимостта от следенето за нови публикации и четенето им чрез външни (за блога) средства – най-често чрез RSS, но също и различни приложения (вкл. и за мобилни устройства), бюлетини на електронната поща… Те също спомогнаха за постепенното отмиране на блоговете и за разрушаването на договорката автор-читатели. Защото извличат и показват само съдържанието, само онова, което авторът е публикувал, отделяйки го от дискусията, която евентуално се е образувала. Замислете се – получавате в четеца си ново съдържание. Темата ви е интересна, имате мнение (в съгласие или не с авторовото). Но не ви се предлага възможност да го споделите. Трябва да направите още едно усилие – да посетите блога, за да го изразите. Не го правите 🙂 или поне не толкова често, колкото преди. По-скоро бихте коментирали и споделили публикацията и мнението си в някоя социална мрежа. Нарушавате договорката си, но очаквате още от автора, който пък очаква от вас коментари…

Това е и проблем на средата – коментарите се складират отделени от публикациите в базите от данни и не се разпространяват със съдържанието, с публикацията. Възможността за спазване на неписаната договорка е убита още на платформено ниво. И трябва сериозно преосмисляне на платформите и начините, по които се складира и използва информацията, за да се запази релевантността на платформите. Дотогава социалните мрежи ще са с едни гърди напред.

Две думи и за корпоративните блогове

Темата за корпоративните блогове е интересна и заслужава отделна публикация. Докато това се случи – малко факти – много фирми от Inc. 500 спират да поддържат свои блогове (още) и много от тях обръщат все по-голямо внимание на Facebook. Дори се появиха съвети за преминаване от блог формат в бележки във Facebook.

Корпоративните блогове са неуспешни, защото фирмите не подхождат правилно към тях – блоговете не са допълнение към рекламната или маркетинговата стратегия, те са инструмента, който показва лицата зад фирмата и изграждат доверие в марката, не продават продукта (пряко).

В същото време, заради успеха на блоговете, много медии отделиха секции от онлайн изданията си, които нарекоха със същото име. Спрете да наричате тези раздели блогове, моля!

Като заключение

Липсата на конкретна, ясна и точна дефиниция „какво е блог?“, какво трябва и не трябва да съдържа един блог, какво отделя блог от сайт, кога един сайт е блог и кога блог може да се нарича сайт довеждат до бързото отмиране на неясния термин. Дигиталната среда не позволява нещата да съществуват без форма и вид. Вече сякаш е твърде късно за дефиниране на термина – не защото блоговете ще изчезнат бързо (няма да се случи), а защото няма смисъл да се дефинира нещо, което не еволюира във времето и идеята му остава неизменена от създаването ѝ до днес.

Въпреки това, ако нямате блог, но пък искате да имате, вероятно е добра идея да прочетете (на английски) как да започнете свой блог през 2012, а ако сте журналисти – как WordPress може да ви е полезен.

Важно е едно – средата няма значение. Ето защо и Пулицъра за журналистика тази година беше присъден на статия в блог (Huffington Post). Нищо чудно в скоро време да отиде за туит…

Categories
Кино

Perfect Sense

Perfect SenseИграех си с приложението за Android на IMDb[1. Много добро приложение, между другото – много умело успява да съчетае в себе си (по особено полезен и приятен начин) най-необходимите информации от уеб версията с удобството да я достъпваш на мобилно устройство.] и попаднах на „Перфектно чувство“ чрез филмографията на Ева Грийн. Нямам представа дали и под какво заглавие е въртян по кината. Ако не е – значи е пропуск на родните филморазпространители.

Първото, което видях, бяха водещите артисти – Ева Грийн и Юън Макгрегър. Тандемът ми беше достатъчен, за да направя избора си.

После прочетох за какво (ще) иде реч – учен и готвач се влюбват, а през това време плъзва сериозна епидемия… прозвуча ми много познато, като филм, който вече съм гледал и не съм харесал. Въпреки това решението за гледане беше вече взето, дори и само заради изпълненията на актьори, които харесвам, под режисурата на Дейвид Макензи (изборът на режисьор за мен не беше нито плюс, нито минус).

За моя огромна изненада се оказа, че апокалиптичната драма всъщност е зверски добър филм. За който е трудно да се пише. За съжаление за пълното му усещане е необходимо да се изживее, да се почувства с всички сетива, което е по-добре да не се случва, затова гледането му е по-доброто решение.

Всъщност каквото и да бъде написано повече от „учен и готвач се влюбват, а през това време плъзва сериозна епидемия“ би било разкриване (изцяло или частично) сюжета и е възможно да намали удоволствието от гледането. Затова е добре да се направи изборът в този момент.

Та така, апокалиптична драма, епидемиолог и готвач се срещат случайно и между тях припламва нещо. По същото време по света плъзва епидемия – хората масово започват да губят едно по едно сетивата си. И така докато светът губи едно по едно от тях, героите откриват нещо непознато за тях досега.

Всъщност най-много може би ми допадна това, че филмът, за разлика от много други апокалиптични филми, не търси и не дава отговор за причината за разпространението на епидемията – тази информация не е важна за развитието на сюжета. Освен това не е някой супер-дупер прехвален филм, наблъскан до неузнаваемост от специални ефекти зад плосък сценарий. По-интересно е изследването на промените, които се случват у хората, които се адаптират и променят както един към друг, така и към околната среда (набиращата сили епидемия).

Прекрасно беше, че главните герои не са имунизирани, а в края на филма енд-дей-ливд-хепили-евър-афтър-а всъщност доста се разминава от очакванията и е в страни от представата за хепи енд.

Perfect Sense

Юън Макгрегър е много добър избор, докато Ева Грийн поне в началото изглеждаше странно – свикнали сме да я виждаме в ролята на кучка, а тук няма и помен от онова познато перверзно излъчване. Въпреки това ми хареса да я гледам как изгражда образа си и как (може би ми се струваше) видимо полага усилия да затаи кучката дълбоко в себе си. Между двамата има някаква химия, която те кара да очакваш още и още сцени, в които са заедно.

Гласувах с 9/10, защото средната оценка беше 7 и ми се струва, че е ниска за филм като този, който провокира замисляне в различни посоки. Основно мислите ми се въртяха околко прочетеното във „Време на вакуум“ за индивидуализма и доколко то се напасва като идеи с тези от филма.

По-долу има някакъв трейлър, можете да го изгледате. Можете да прочетете и още малко за филма. За предпочитане – след като сте го изгледали.

Защото въпреки всичката си странност и различност, разказва за съвсем обикновена история, която пропускаме, докато живеем живота си по инерция.

Categories
Шум зад кулисите

Награди Аскеер 2012


Режисьор на церемонията е Диана Добрева, а сценарият – на Ангел Еленков; музикална картина – Петя Диманова. Традиционно церемонията е под почетния патронаж на министъра на културата Вежди Рашидов и на министъра на отбраната Аню Ангелов (и двамата присъстваха на церемонията, заедно с кмета на София – Йорданка Фандъкова).

Интересно режисьорско решение е да се измести действието (образно) от театрална сцена на друго място – отпред, пред театъра – сценографията е много добре решена и предразполага за интересните и приятни срещи пред театъра.

Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство “Аскеер 2012” се връчва на театралния режисьор Асен Шопов. Oстаналите:

Изгряваща звезда

  • Весела Бабинова за ролята на Коля Лебедушкин, военнослужещ първа година в “Нощна пеперуда” от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър “Иван Вазов”

Фаворитът ми беше Иван Юруков, но дори и Веселина Конакчийска беше значително по-добър избор.

Поддържаща мъжка роля

  • Стефан Мавродиев за ролите на Баща, № 3 и Дънкан в “Любов и пари” от Денис Кели, постановка Петър Кауков, Младежки театър “Николай Бинев”

Добър избор. Очаквах да са избрали Леонид Йовчев, нещо в последно време го лансират доста, но Мавро е безспорно най-добрият избор. И мой фаворит при обявяване на номинациите.

Поддържаща женска роля

  • Теодора Духовникова за ролята на Мерилин в “Ръкомахане в Спокан” от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър “Иван Вазов”

Теодора Духовникова е най-интересно изглеждащата и стояща на сцената в ролята си от трите и мой фаворит.

Сценография

  • Даниела Олег Ляхова за “Рицар на Светия Дух” от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър “Иван Вазов” и за “Завръщане във Витенберг” от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница “Сфумато”

Много исках наградата да е за Рин Ямамура, защото успява с работата си да привнася чужд поглед сред иначе „обичайните заподозрени“ номинирани. Уви, не се случи и макар сценографиите на Даниела Ляхова да са заслужаващи внимание, не бяха най-добре „прилепващи“ към писите и постановките в случая.

Костюмография

  • Свила Величкова за “McBeth” по Уилям Шекспир, постановка Стефан Москов, Младежки театър “Николай Бинев”

Пас.

Театрална музика

  • Калин Николов за “Ръкомахане в Спокан” от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър “Иван Вазов” и за “Нощна пеперуда” от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър “Иван Вазов”

Yes! Награда в десетката. Вероятно е без значение, но Калин Николов е май единственият, който качва своите музики на сайта си за свободно сваляне и слушане.

Водеща мъжка роля

  • Камен Донев за ролята на Семьон Семьонович Подсекалников в “Животът е прекрасен” по произведения на Николай Ердман, постановка Александър Морфов, Народен театър “Иван Вазов”

За мен битката беше е между Владо Пенев и Малин Кръстев. Трудно ми беше да си избера фаворит от двамата – и двамата са съвсем различни и особно добри. Камен Донев ми е плосък, сори.

Водеща женска роля

  • Мая Новоселска за ролята ѝ в моноспектакъла “Едно малко радио” от Мая Новоселска, Стефан Москов и Борислав Стоилов, постановка Стефан Москов, Държавен сатиричен театър “Алеко Константинов”

Не разбрах как Благоевградския театър е додрапал до номинация; очаквах, че Мая Новоселска ще спечели, но щеше да ми е особено интересно, ако не спечели.

Съвременна българска драматургия

  • “Завръщане във Витенберг” от Георги Тенев и Иван Добчев

Малко странно като четиво, но любопитно. Вероятно не са малко хората, на които би им било интересно какво се случва след „Хамлет“. Но е по-добрият вариант да се гледа постановката, пиесата може да бъде прочетена и по-късно.

Режисура

  • Явор Гърдев за “Нощна пеперуда” от Пьотър Гладилин, Народен театър “Иван Вазов” и “Ръкомахане в Спокан” от Мартин Макдона, Народен театър “Иван Вазов”

Най-добро представление

  • “Нощна пеперуда” от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър “Иван Вазов”

„Нощна пеперуда“ беше фаворитът ми при обявяване на номинациите, заслужено спечелва и статуетка!

Надявам се догодина продуциращите театри да не предлагат компромиси, а да направят изборът на най-добрите труден както за избор, така и за предвиждане на победителите. Надявам се, че догодина Фондация „А’Аскеер“ ще избере наистина най-добрите, които да номинира, без да има повдигнати вежди при обявяване на номинации и спечелили.

„театърът е кактус, който трябва да боде съвестта на управляващите“

Categories
Mobile

Facebook Pages Manager [iPhone]

Facebook Pages appFacebook пуснаха свое приложение за управление на фен страници. Засега е налично само за iPhone с iOS 4.2 или по-нови версии (download), но се очаква скоро да бъде налично и за други платформи и операционни системи.

Приложението е особено подходящо за потребителите, които управляват няколко страници или за администраторите на страница с голяма активност. Би било полезно и за онези, които предпочитат да държат управляваните от тях страници отделно от личната си потребителска сметка – използването на двете приложения паралелно намалява риска от допускане на грешки. Приложението позволява на администраторите на страниците бързо и лесно да споделят информации при сензационни новини и събития на живо, да споделят снимки и да общуват с потребителите на страницата.

Полезно е и за онези, които са в движение и биха искали феновете им да са винаги в течение за нещата, които се случват около бранда.

Очаква се следващите версии да добавят допълнителни функционалности и още по-голямо улеснение на администраторите. Интерфейсът е познат от вече наличното основно приложение за управление на профили, което прави използването и приемането бързо и удобно.

Какво може

  • Публикуване на нови съдържания на страницата;
  • Коментиране на съдържанията;
  • Отговаряне на коментари;
  • Качване и публикуване на снимки;
  • Преглеждане на статистиките на страницата – брой харесвания, Брой хора, ангажирани със страницата (People talking about this) и промяната (+/-), общо седмично достигане до аудиторията (+/-);
  • Модериране на споделянията с възможност за скриване, изтриване на съдържания, както и блокиране на потребители;
  • Филтриране на съдържанието по няколко признака – всички споделяния, само публикации от администраторите и скрити споделяния;
  • Получаване на известия, когато някой хареса страницата, коментира съдържание и други дейности.

Какво не може

  • Не може да се използва на iPad (все още);
  • Не може да се използва на Android устройства (засега);
  • Не могат да се управляват съобщенията от феновете на страницата;
  • Не могат да се управляват администраторите на страницата;
  • Не може да се качва и споделя видео;
  • Не могат да се управляват приложенията, които използва страницата;
  • Не може да се редактира информацията за страницата;
  • Не могат да се контролират някои функционалности на времевата линия (забождане най-отгоре, отбелязване със звезда, дати и пр.).
Categories
(анти)Реклама

Ползата от негативните коментари

Попаднах на интересна снимка във Facebook – от онези на пръв поглед най-обикновени снимки, които често подминаваш или не им обръщаш внимание. Тази обаче провокира интереса ми и ме накара да се замисля.

creative advertisement

(на табелата горе-долу гласи следното: „Влезте да опитате най-гадния сандвич с кюфтета, който някакъв пич в Yelp някога е ял“)

Yelp не функционира за България. Има няколко други локални сайта с подобно предназначение, но без отявлен лидер с национално значение. Не това е важното в случая. По-интересното тук е креативността и желанието на малкия бизнес да експериментира с нестандартни форми на реклама.

  • Повечето фирми като видят негативен коментар за себе си или се панират, или вършат неадекватни неща, или се мъчат да замажат положението като угодят на коментиралия по някакъв начин (често предлагайки му обезщетение). Скучно и традиционно. В случая е подходено с чувство за хумор и разчита на такова от онези, които ще видят рекламата. Вероятно тази реклама ще им спечели солидно количество положителни коментари и голям брой продадени сандвичи с кюфтенца.
  • Ако фирмата е вложила предварителни усилия в изследване на потребителския вкус и нагласи, вероятно сандвичът с кюфтенца е точно такъв, какъвто го искат посетителите. Такава реклама демонстрира увереност, че продуктът наистина е добър според създателите му и фирмата е доволна от и убедена в качеството му.
  • Решението за такъв вид реклама на продукт е дръзко – много фирми не обичат да прекрачват границите на комфорта си и да експериментират с нетрадиционни и непознати неща. В случая фирмата е рискувала – ами ако сандвичът наистина е отвратителен? Това би довело до още негативни коментари.
  • Експерименталната реклама води до нови клиенти – любопитните сигурно се тълпят да видят дали написаното наистина е вярно.
  • Табелата рекламира (следен от фирмата) канал в социална медиа – фирмата провокира минувачите да видят профила им там. А при търсене на негативния коментар, вероятно ще прочетат и достатъчно количество добри коментари и препоръки. И понеже така или иначе вече профилът на фирмата е отворен, вероятно те на свой ред също биха добавили коментар. А той, по всяка вероятност, няма да е негативен.

Ето така с малко креативност и абсолютно безплатно, фирмата атакува много успешно с рекламното си послание минувачите. Защото не е глупав или недомислен текст на табела, предназначен да бъде подминат, а грабващ вниманието и провокиращ към реакция.

Categories
Кино

Тайният кръг / Secret circle

The secret circleСериалът „Тайният кръг“ (инфо от Уикипедия на български и на английски) не би трябвало да е сериалът, който се гледа с някакви сериозни очаквания – поредният сериал с герои-тийнейджъри с някакви специални способности. В случая са вещици (и вещери) и правят магии 🙂 . Има и противопоставяне между доброто и злото, накрая доброто сигурно побеждава (така става във филмите, а аз още съм на средата на първи сезон, та не знам завършека му)…

По някакъв начин ми напомня на „Хейвън“ – друг сериал, в който действието се развива в затънтено на майната си градче, в който се случват странни неща. Така и не проследих как продължава историята в сезон 2.

За радост или не, „Тайният кръг“ няма да има втори сезон – новината беше обявена ден след излъчването на финала на Първи сезон. Това е и причината да не му се възлагат някакви особени надежди – просто 21 серии, които могат да послужат за запълване на малко свободно време (или като при мен – за приспиване).

От гледаното дотук спокойно мога да гласувам с 4/10 в imdb, а и не очаквам мнението ми да се промени до края на сезона. По-долу е трейлър, който изкопах от YouTube (на страницата в imdb няма официален):

Шестимата от кръга са събирани от кол и въже и създават повече усещането за участници в Big Brother, отколкото като членове на някаква задруга. Съвсем различни като характери и визия, с често противопоставящи се идеи, вместо да изповядват идеята за общото благо и да се борят за него. Да, ясно ми е, че така се раждат конфликти и много нови серии, но хората се обединяват в групи с общи интереси и възгледи за света, не защото са различни.