Аз съм Димитър Цонев и съм независим уеб стратег и анализатор — изследвам какво се е променило в дигиталния свят и как то дава отражения на бизнеса, както и за начини, по които да се подобри използването на новите технологии.
Също така съм дигитален футурист — следя за новите тенденции и начините, по които те ще окажат или вече оказват влияние на бизнеса и отделните потребители.
Наскоро в едно от малкото качествени телевизионни предавания за изкуство „Рецепта за култура“, видях режисьора на „Декамерон“ Диана Добрева, която разказваше как в продължение на месец, докато екипът на „Казанова“ (друг, неин театрален проект – б.авт) е гостувал във Франция, нито една персона от дипломатическата ни родна легация не е посетила събитието, въпреки, че режисьорката е изпратила покани на съответните представители. Стана ми тъжно и пусто. Диана е положила усилия да организира турне, да привлече вниманието на публика и критика към ставащото в родния театър, отвъд тесните му граници, а българи, които представляват лицето на държавата ни в чужбина, нямат никакъв интерес от комуникация с родния театър. Каква ли щеше да бъде посещаемостта на тези „знатни“ господа, ако вместо театър, събитието бе чалга концертче?
Това пише Елица Матеева в публикацията си за „Декамерон“. Този въвеждащ текст ми напомни за една отдавнашна комуникация… или по-скоро липса на такава… с българското посолство в Албания, когато с пловдивския театър трябваше да ходим на фестивал в Елбасан. Тогава пък чакахме културното аташе една седмица (или повече, вече не помня) да отиде от едната стая до другата, за да говори с нас по телефона, за да уредим подробности около пътуването…
Ще ми се да вярвам, че това са изключения, въпреки че и те са недопустими.
UNICEF имат нужда от пари за полиомиелитна ваксина, не от харесвания във Facebook. Срещу 4 евро, 12 деца ще бъдат ваксинирани. Харесването във facebook не купува ваксина и не помага по никакъв начин. 19 000 деца умират дневно от предотвратими иначе заболявания, с тревога припомнят UNICEF.
Още по темата, както и за изключително силното послание – в TheVerge.
Да спрем да пазаруваме в големите вериги магазини, това предлага dzver като опит да се спаси дворчето на българската баба или фабриката на местния олигарх. Даден е пример за френските субсидирани картофи. По-любопитното е, че френските субсидии са значително по-големи от тези за България – за една и съща площ ако българия получава субсидия 25 000 евро, то Франция получава 250 000 евро. И дори да се плащат такси на таксите, тази една нула е достатъчна, за да ги покрие, че и да остане.
И вместо да спрем да пазаруваме на кой където му е удобно, по-добре да се замислим какви ги вършат ония главоци, които представляват България в Брюксел, които взимат главозамайващи заплати, а на практика не защитават националния интерес и не правят нищо за извоюване на по-равнопоставено положение на България (дори и само в земеделския сектор).
В същото време, реален пример от България (случил се на близък): На въпроса „кой големец [от София] стои зад теб“ ако отговориш „Никой, сам ще си кандидатствам [по земеделски проект/програма]“, директно ти се заявява „и една стотинка няма да видиш от Европа!“.
Нещо някъде мирише и май не е откъм хипермаркетите!
Много обичан, но и много критикуван. Намират се хора, които завидели на успеха му се опитват да обиждат, наричайки него и спектакъла му „комерсиални“ и дори „чалга“. Хора, мислещи се за интелектуалци, за нещо повече от другите.
Неуспели актьори, смятащи себе си за критици, или пък такива събиращи на представленията си по 100 – 200 човека. Те казват, че театъра е за отбрани хора, а не за масовия зрител. Принизяват публиката, защото просто са некадърни да достигнат до всеки. Това са опасните псевдо творци.
Така пише Гергана Николова в статията си „Камен Донев с нов моноспектакъл“. Не, драга, не завиждат на успеха му – хвала на всеки, който успява да пълни салоните. Но изкуството трябва да съдържа някаква стойност, не да е просто смехотерапия. И за Мариус ли ще кажеш, че е „неуспял актьор“? Защото и неговото мнение за моноспектакъла не е никак бляскаво. За моноспектакъла, казвам, не за Камен. За Камен той каза, че „вече е достигнал своите 100%“. То и затова не се сещам за познат, гледал новото отроче, който да го е харесал. Недопустимо е да вдигнеш летвата високо, след което да не я надскочиш, а да разчиташ на благосклонността на „тълпата“, от които се очаква да харесат посредствения продукт. Или го правиш като хората, или гръмко се проваляш. Това се случи с новия моноспектакъл.
Да не говорим за показателния факт, че Камен взе Икар за ролята си в класическо театрално представление. Или тоя факт си го пропуснала?!
Когато преди време научих, че Ивана Папазова ще прави моноспектакъл, искрено се зарадвах, защото тя, освен (може би е твърде силно да нарека „приятел“) позната и колега, с която сме работили заедно, е и актриса, която наистина много харесвам. Направи ми впечатление още преди много години с ролята си в „По-близки до земята“ от Желько Хубач, реж. Петър Кауков, после супер много се кефех на ролята ѝ на Елена в „Сън в лятна нощ“ (пак на Петър Кауков), харесваше ми като слугинята (малка, но запомняща се роля) в „Кървава сватба“ на Лорка (спектакъл на Мариус), Агафя Тиховна в „Женитба“ на Гогол и Ева в „Есенна соната“ (постановки на Иван Урумов). Загърбвайки истеричността в „Крал Лир“ на Стайко Мурджев, беше интересно да я гледам и като шута, макар за там да съм напълно съгласен с Анелия Янева за „пропиления актьорски заряд на Ивана“(оставяме настрана и факта, че повече приличаше на Жената-котка, отколкото на шут, защото е друга тема). Тя е играла и в други представления, някои от които или не съм гледал, или не съм запомнил. Но и гореизброените са напълно достатъчни, за да разкрият част от актьорския ѝ потенциал, защото с всяка следваща роля тя успява да ме изненада, да ми покаже още, и още, и още. Затова я харесвам и не го крия. Затова се зарадвах за моноспектакъла ѝ, защото знаех, че ще ме изненада за пореден път.
Да правиш моноспектакъл хич не е майтап работа. Ако не вярвате, питайте Мариус, питайте Камен Донев дори… Или го правиш и си номер 1, или гръмко се проваляш. Средно положение няма.
„Глас“ не е лъжица за всяка уста, нито е представление за всеки. Не че е някакво толкова високо изкуство, елитарно и на прага на разбираемостта, не, в никакъв случай, но не е и бързосмилаем ситком, който гледаш и забравяш още при излизането от салона. А „Глас“ дори не е комедия. По всяка вероятност след заглавието в програмата ще пише „драма“. След като прочетох пиесата и успях да изгледам и спектакъла, личното ми мнение е, че това е трагедия. Истинска трагедия. Защото във всеки учебик по естетика се казва, че „трагично е загиването на прекрасното при сблъсъка му с действителността“. Защото едва ли има по-голяма трагедия от осъзнатия опропастен живот, потенциал, талант… Цял живот да преследваш мечтата си — да пееш, — която се изражда, за да се превърне в своята противоположност, но да продължаваш да я следваш сляпо до момент, в който намразваш себе си и гласа си. Да се боиш от гласа си, да чувстваш нежелание, отвращение дори да го чуваш… И готовността по-скоро да посрещнеш смъртта, отколкото да извадиш ГЛАСА наяве…
Да пее или да замълчи завинаги? Една велика певица се ражда от сянката на друга. А може би сянката, отражението е именно другата. Дубльорката или оригиналът. Виктория Глас или Мария Калас. За едната животът свършва там, където е свършило изкуството. А за другата продължава безмилостно. Овладяла ролята си до съвършенство, дубльорката знае как да изиграе примадоната. Ще се поддаде ли на изкушението да излезе на сцената и да го направи?
За това иде реч в представлението и в страхотния текст на Елена Алексиева. За нежеланието, за отвращението, за двойнствеността, за непознаната човешка съдба, която се крие зад всеки иконичен образ…
Шепа хора, седнали в удобните кресла на камерна сцена съпреживяваме с героинята, а видимо – и с Ивана всяко движение, всичко, което се случва на сцената, нейната изповед. Докосваме се до страховете й, защото те са толкова плътни, че можеш да ги пипнеш.
Сериозна работа е паднала, то си личи, защото изповедта на Глас е толкова истинска, някак толкова земна, близка, разбираема, едва ли не наша собствена – това предаване на емоция не се случва току-така и дори да е засложено в драматургичната основа, необходима е и допълнителна сериозна работа това наистина да се случи.
Консултации с вокален педагог (доц. Лилия Илиева), промени и размествания на текста така, че да се подсили емоцията или да отговори по-точно на режисьорски изисквания, маниерност, присъща за и позната ни от хора от висшето изкуство.
Страшно много харесах какво видях, същото усещане долових и у хората, с които бях – получихме точно онова, за което бяхме отишли, видяхме онова, което искахме да видим и преживяхме онова, което очаквахме да преживеем. Някак неусетно разбрахме, че концертът, който очакваме, току-що е свършил.
Единственото нещо, което някак през цялото време ми стоеше странно, бяха обувките. Нямам идея защо, но през цялото време имах усещането, че са от друго представление, а понеже гледахме репетиция, са били удобни на Ивана и затова е с тях. Всичко останало беше безупречно. И в началото споделих, че „Глас“ не е представление за всички, но онези, които обичат истинския театър, ще го харесат и аплодират дълго. И ще го препоръчат на приятели, както правя аз в момента.
По-горе написах, че като правиш моноспектакъл или го правиш и ставаш Номер 1, или се проваляш. Средно положение няма. Ивана Е номер 1! Тествано.
Снимките са на Георги Вачев, още няколко снимки има в страницата във facebook на театъра. Премиерата е на 16 и 17 април.
