Най-добрият моноспектакъл на Мариус. Един съвсем различен Мариус, още по-мъдър. Сякаш не представление, а назидателно слово, в което стоиш притихнал, някъде там, в салона, и си взимаш бележка.
Нямам какво повече да кажа, излишно е. Вижте при Георги Петков, в Стандарт и оригиналния текст на Достоевски.
По-долу са включени три от моноспектаклите на Мариус Куркински. За съжаление „Сънят“ от Джулиан Барнс не е сред тях. По-новите публиката вероятно още помни – „Сътресение“ дори е издаден на DVD, a „Български разкази“ все още е на сцена.
Моля ви да изключите звука на мобилните си телефони. Приятно гледане!
1996
1998
2000
Като бонус към трите моноспектакъла добавям и монолога за любовта по текстове на Мартин Карбовски:
Много обичан, но и много критикуван. Намират се хора, които завидели на успеха му се опитват да обиждат, наричайки него и спектакъла му „комерсиални“ и дори „чалга“. Хора, мислещи се за интелектуалци, за нещо повече от другите.
Неуспели актьори, смятащи себе си за критици, или пък такива събиращи на представленията си по 100 – 200 човека. Те казват, че театъра е за отбрани хора, а не за масовия зрител. Принизяват публиката, защото просто са некадърни да достигнат до всеки. Това са опасните псевдо творци.
Така пише Гергана Николова в статията си „Камен Донев с нов моноспектакъл“. Не, драга, не завиждат на успеха му – хвала на всеки, който успява да пълни салоните. Но изкуството трябва да съдържа някаква стойност, не да е просто смехотерапия. И за Мариус ли ще кажеш, че е „неуспял актьор“? Защото и неговото мнение за моноспектакъла не е никак бляскаво. За моноспектакъла, казвам, не за Камен. За Камен той каза, че „вече е достигнал своите 100%“. То и затова не се сещам за познат, гледал новото отроче, който да го е харесал. Недопустимо е да вдигнеш летвата високо, след което да не я надскочиш, а да разчиташ на благосклонността на „тълпата“, от които се очаква да харесат посредствения продукт. Или го правиш като хората, или гръмко се проваляш. Това се случи с новия моноспектакъл.
Да не говорим за показателния факт, че Камен взе Икар за ролята си в класическо театрално представление. Или тоя факт си го пропуснала?!
По традиция, администраторът на сайта на Съюзът на артистите в България публикува победителите в категориите преди излъчването на церемонията по БНТ. Ето кои отнесоха наградите – сами да си преценим дали искаме да гледаме самата церемония на запис, през 2013…
Много силно се надявах и стисках палци наградата да не отиде у Камен, а да бъде присъдена на Леонид Йовчев. Така щеше да е честно, поне!
Браво, Гергана е призвана да прави театър. Много заслужена награда, изключително много съм щастлив, че журито е гледало и мислило правилно тук.
Очаквано. Понякога се чудя защо излишно номинират и други, когато Мариус е в категорията… Мариус е велик, дори и като поддържаща роля.
Добре. Тази категория така или иначе ми беше безинтересна.
Ангелите на Касиел. Разбиват. Браво!
Беше ясно, че няма да е Пламен Марков, за съжаление, но за моя лична радост не е и Морфов.
Това беше лесно за предвиждане.
Както и предвиждах…
Добре.
Поздравления за пловдивските кукли!
Телевизия не гледам, още по-малко пък сериали, още по-малко пък – дублирани. Нямам нито повод за радост, нито за разочарование.
И още три награди – за проф. Славчо Маленов – за изключителен принос в развитието на българския куклен театър и за Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев за изключителен принос в развитието на българския театър. Наградата за чест идостойнство се присъжда на акад. Александър Балкански.
Съюзът на артистите в България обяви номинациите си за ежегодните награди Икар, които връчва. Традиционно към всяка от категориите добавям и малък мой коментар за личните ми предпочитания и фаворити за спечелване на статуетката. Номинациите не са в никакъв случай изненадващи, предвидими са, както вероятно и голяма част от победителите – по-интересно е доколко театралната мафия ще се пребори с разумния избор на най-добрите.
Колкото и да ми се иска Иван Юруков да отнесе статуетката на деня на театъра, това няма да се случи, защото тя ще отиде у Леонид Йовчев. Иначе много силно стискам палци да не се окаже в ръцете на Камен Донев.
Раздвоявам се между Гергана Плетньова и Силвия Лулчева. Евентуално със съвсем малко преднина има Плетньова. Варненският театър трябва да бъде насърчаван, защото в безумната ситуация, в която се наложи да оценява, успяват да създават качествен театър и да къткат отлични артисти. Не познавам Мариана Крумова, но съм гледал Медея на Диана Добрева и това удари тавана ми за изпълнение на ролята. Съмнявам се някой скоро да успее да ми предложи по-разумна дисекция и прочит на този образ.
Безспорен фаворит тук е Мариус. С който и да е в една категория Мариус, съревнованието е безмислено.
Нямам предпочитания, нито прогнози.
Ангелите на Касиел. Твърдо.
Вероятно най-оспорваната категория. Много искам Пламен Марков да спечели, но в комбинация с Морфов и Гърдев си мисля, че няма да се случи. Живеем в България, мафията няма да допусне това. Битката е между Морфов и Гърдев, като Морфов е по-вероятният победител (защото ще има негласна договорка спектакълът на Гърдев да отнесе награди в други категории). Тъжна работа…
Винаги съм си мислил, че майсторско техническо осъществяване е комплексна категория, която съчетава ефектът „Уау!“ от няколко различни области. „Крал Лир“ разчита на сценичния екип за промените в сценографията, докато при „Хамлет“ това е механизирано. „Скачай“ не знам какво е, но и не разбирам защо е с номинация. И понеже съм гледал „Крал Лир“ и не бих казал, че го има това съчетание на „Уау!“ от няколко пипнати до съвършенство области, придаващи на спектакъла еткетът „Най-доброто!“, остава само неистовото усилие на сценичния екип. Хубаво, ама това, по мое мнение, не е достатъчно за награда. Пък и съревнованието с „Хамлет“ е сложна работа, почти кауза пердута.
Понеже тази година, за мое учудване, липсва награда за костюмография, то триото Тороманов, Ляхова и Шурелов очевидно ще отнесат приза.
Калин Николов трябва да бъде номиниран и награждаван всяка година.
„Вграждане“ на пловдивският куклен театър е моето предпочитание за спечелване на наградата.
Пас.
Телевизия не гледам, още по-малко пък сериали, още по-малко пък – дублирани. Който и да вземе наградата, все ще ми е тая.
Като начало ще си позволя да започна с един цитат, на който попаднах във Facebook докато си мислех по темата и как да си формулирам мисълта. Ще започна с него, но ще се върна към него в края на размишлението си.
Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавичква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия. Това са културни учреждения, за които се само харчи, като за университета, библиотеките и училищата.
Изобщо – целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура.
Най-често театърът действа не хигиенически, като разваля спокойните нрави и добрия сън на хората (…) Театърът е висш културен институт (…) Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра.
Пенчо Славейков
Гледах за пореден път „Български разкази“ на Мариус (вижте и какво написа Йордан за спектакъла, един от малкото текстове, за които Мариус реагира след написването му). Гледал съм репетиции, после предпремиерата, после някой от премиерните и следпредпремиерните спектакли (вече не помня точно). Тогава го имаше, осезаемо, напрежението – от текста, от реакциите и приемането на публиката, от сцената, която Мариус трябва сам да запълни. Спектакълът тогава беше прекрасен, стегнат, изпънат по конец, изигран до съвършенство.
Докато гледах сега, осъзнах че гледам нещо различно, сякаш ново, дори по-добро от онова, което вече бях гледал – улегналият спектакъл „Български разкази“. Спектакълът, изигран 75 пъти преди това, сега, на 76-я изглеждаше зрял и жив, изпълнен с енергия и емоция, Мариус с още по-голяма лекота и увереност вплиташе думите в разкази, рисуваше картините и ни пренасяше в света си. Мариус е майстор в това.
Та така, гледах 76-то поред представление. Прекрасно представление, което мина чудесно, леко и неусетно. Местата на партера може и да бяха продадени, но на балкона беше повече от рехаво и населено с публика, която очевидно никога преди това не е стъпвала преди в театър или на културно събитие. Бяхме свидетели не просто на звънене на мобилни телефони, но и на провеждането на цели телефонни разговори, които не се заключаваха само в „На театър съм, ще ти звънна!“ (дори това е безумие!). Това дори Мариус го е усетил, защото след представлението, вече в гримьорната си, сподели, че „до горе на балкона май не успях да стигна.“ Но проблемът не беше на Мариус, в никакъв случай.
Има едно друго представление на пловдивския театър, „Народното творчество“. Преди време беше неговото представление с внушаващата бройка 300. За него билетите свършват ако не веднага, минути след като бъдат пуснати, то скоро, много скоро след това. Дори по едно време имаше слух, че ще бъде филмиран (за радост, моя, това не се случи!). Гледал съм го десетина пъти, без да съм го гледал наскоро (и не смятам да го правя). Чух, че сега било „много смешно“, пресъздавал Али Ръза, Хайрие Текин, Фикрет, Шевкет, Лейля, Неджля, Ферхунде Кара, Седеф… Това не ми е интересно, не гледам телевизия и ми трябваше помощ, за открия какви са тия имена. Това не ме провокира да отида да го гледам. независимо колко смешно е станало. Театърът не е място за смехотерапия! На театъра трябва да се гледа по-сериозно, той трябва да има възпитателна функция, образователна, освен развлекателната, при това развлекателната му трябва да започне да се тълкува правилно.
Двете представления са коренно различни. Приликите между тях са, че и двете са моноспектакли, както и че и двете са продукт на Драматичен театър – Пловдив. Вероятно и по време на представлението на Камен звънят телефони. Вероятно дори повече, отколкото при Мариус. Това е проблем на публиката. Сериозен проблем, който трябва да ни кара да се замислим заслужаваме ли България да кандидатства за столица на културата. Проблем, с който театъра трябва да се ангажира и намери решение – от една страна възпитавайки публиката си в някакви културни норми и поведение, от друга – предлагайки ѝ само и единствено качествен продукт, а не театрална чалга, както е казал Славейков – „безцелни и безсмислени удоволствия“. Грозно е да видиш свободни места при Mариус, a nonsense-ът на Камен да се радва на такова приемане.
Но трябва и публиката да спре да очаква пошли продукти. А безумия по телевизията като „Комиците“, „Пълна лудница“ и подобни трябва да бъдат спрени, за да спрат да развалят лицето на театъра.