Да ме прощават университетските ми преподаватели, но пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Пейо Яворов не е и няма как и защо да е сред любимите ми драматургични произведения. Дори я намирам за донякъде скучна, плоска. Някога, когато Яворов я е писал и е била поставяна, е възможно да е била интересна, да е провокирала някакъв дебат. Днес темите са толкова дъвкани и предъвквани, дотолкова са разпространени и преживени, че дори не им обръщаме внимание.
„Когато гръм удари“ е вече част от репертоара на Драматичен театър – Пловдив, с премиера на 11 септември. Режисьор е Стайко Мурджев — млад режисьор, покрай когото се зашумява с дипломната му работа – постановката „Пухеният“, с която миналата година печели Икар за дебют. За мен е изумително, че нещо е успяло да го грабне в текста на Яворов, да го провокира дотолкова, че да го постави на сцена. Не знам дали и кой точно от (вечните?) въпроси, до които се докосва всеки от героите е впечатлил режисьора — за любовта и омразата, верността и дълга, лъжата и истината, егоизма и всеотдайността, доброто и злото… Или може би пораженията, до които достига всеки от героите? Аз не успях да намеря отговор на този въпрос в действието. Или може би това е търсено?
Опитах се да завържа разговор с режисьора за спектакъла, но той не беше от най-разговорливите1. Искаше ми се да допълня представите си и да му задам няколко въпроса, но не се получи – от него разбрах, че съм изпуснал пресконференцията, сиреч – изтървал съм влака. Нищо, ако не съм разбрал нещо както трябва или съм изпуснал, нека е за негова сметка.
„Поради някои специфики на спектакъла, входът е през терасата!“, казаха ми на влизане към салона. През терасата попадам2 в страничния джоб на сцената, за да мога да достигна до дъното ѝ, където зрителят не е попадал (освен може би в редки случаи – само с поглед) – там, върху практикабли, е изместено мястото за публика, точно срещу салона. Светлинна завеса пречи да се вижда в него, като съсредоточава вниманието върху случващото се на сцената.
Текстът на Яворов (би трябвало да) е познат, но ето накратко – действието ни пренася в дома на Сава Попович и съпругата му Бистра. Те двамата имат привидно щастлив и безоблачен семеен живот. Но над семейното гнездо надвисва буря – щастието е застрашено от неочакван гост от миналото, а най-голямото богатство и гордост на Сава – синът Данаил – се оказва дете на полковник Витанов. Преди 21 години Витанов е имал „афера“ с Бистра, която не е признала и е крила това от всички. Появяването на полковника срутва из основи всичко, защото то е градено върху плаващи пясъци. Миналото хвърля сянка върху бъдещето.
Сценографията и костюмите са на Петър Митев, музиката е на Петя Диманова. Сценографията е изчистена, но интересна, нетрадиционна (очаквах да заваря нещо кичозно и натруфено, за радост – не се случи!), недотам мобилна (за турне, макар че след като цялата сценография на „Кола Брьонон“ е могла да бъде пренесена до Пловдив, значи не е толкова невъзможно.), но в същото време подвижна (защото е построена върху кръга) и това позволява поглед към нея от различни ъгли. Както и пряко участие в случващото се, надникване през прозоеца на рушащия се дом, на разпадащото се семейство. Оградено, затворено пространство, привидно скриващо грешките от миналото и изповедите на героите от външния свят, прикриващо невъзможното бъдеще. Зрителят се озовава в „окото на бурята на една семейна трагедия, която прераства в екзистенциална“. Ролите са поверени на Петя Силянова, Димитър Димитров, Симеон Алексиев, Юлиян Балахуров, Мариaна Йотова, Елена Атанасова и Венелин Методиев.
Оказа се, че не съм гледал най-доброто възможно представление, защото това, на което аз присъствах, остави у мен впечатлението, че Бистра (Петя Силянова) играе жертва, вместо властна и категорична жена, която с вдигната глава признава грешката си и готовността и категоричността да понесе последствията от нея. Въпреки това, точно този образ, който аз видях, страшно много ми напомни на Нора (от „Куклен дом“ на Ибсен). Докато я гледах там, на сцената, върху тази сценография и с този костюм, това беше образът, който ми изплува. Нора от едно малко по-различно време и място. И ми хареса, макар че би ми било интересно и любопитно да я видя и в другата ѝ противоположност.
Малкото и затворено, почти клаустрофобично пространство, в което са разположени зрителите, особено след спускането на противопожарните завеси, навяваше у мен непрекъснато усещане, че всеки момент ще завали. Дъжд. Дъждът, който непрекъснато вали в „Призраци“ (отново на Ибсен). Вместо него, обаче, валя сняг. В душите на героите. Може би именно заради това ми допадна така изиграният образ на Бистра – ако тя беше победител, нямаше да усеща празнина и студ в душата си и снегът щеше да изглежда нерелевантно.
Не знам дали представлението ми хареса, не знам дали мога и бих го препоръчал – ако харесвате Яворов като драматург, ако харесвате, например, стари български филми и усещането за “старост”, която навяват, гледани днес, ако харесвате актьорите да говорят “като едно време”3, то представлението ще ви допадне. Ако обаче търсите нещо повече, нещо, което да ви вълнува, провокира, да ви кара да се смеете, плачете, да се раждате, умирате, страдате и т.н., изберете си друго представление от афиша.
На мен лично ми допадна. Хареса ми начинът, по който са вплетени текстове на Достоевски и Чехов (вкл. откъс от „Вуйчо Ваньо“ на френски). Хареса ми измислената героиня на Елена Атанасова – стоеше интересно на фона на действието. Хареса ми Нора Бистра. Не ми хареса това (толкова много!) разсипване на ледени кубчета по сцената. Харесаха ми костюмите. Не ми допадна музикалната картина – на моменти толкова силна и натрапчива, че е почти на прага на търпимото. Хареса ми как е решено осветлението.
Истинско геройство е, не мога да отрека, от такава „слаба“ драматургично пиеса да изтръгнеш толкова много и да го превърнеш в спектакъл, който ако не е блестящ, то поне е гледаем. Стайко Мурджев се е справил много добре.
Всички снимки: © 2011 Георги Вачев