Categories
Театър

Бел Ами – Искаш ли да чуеш как тупти сърцето ми?

Loading

Когато видях в програмата на Сцена на кръстопът 2016, че присъства Бел Ами, въобще не се поколебах и го включих в избора си. Разбира се, чел съм поне два пъти Бел Ами – веднъж в оригинал и поне веднъж – в превод на български. „Бел Ами“ би трябвало да е част от учебната програма по литература за 10 клас, а аз съм прекарал немалко време в анализи на различни теми от произведението по време на часовете по френска литература в гимназията и университета. Доброто ми познаване на текста ми позволяваше да защитавам малкоизвестни и непопулярни тези тогава. Днес вече текстът е улегнал в мен дотолкпва, че да не ме пали да влизм в ожесточени дискусии (или поне така ди мисля, но може да ме пробвате), но въпреки това е достатъчно ярък, че да искам да видя различна гледна точка по него.

Считам за обидно да разказвам за сюжета на добреизвестно и познато литературно произведение – ще ми се да вярвам, че читателите ми са добре образовани и са чели романа (чшшшт, тихомълком можете да поправите пропуска). Не смятам и някакви анализи да правя на темите, сюжетите, героите, времето или на каквото и друго да било. За романа е писано толкова много, анализиран е от толкова много страни, героите са били подложени на не една щателна дисекция и изследване през годините.

Сценичната адаптация на романа на Мопасан е дело на Юрий Дачев и за мен беше любопитно да видя едновременно как текстът се трансформира от роман в пиеса, кои сцени и глави ще отпаднат, ще бъде ли добавено нещо ново, кои сюжетни линии ще бъдат запазени и доколко, кои ще бъдат съхранени и как тази пиеса ще бъде поставена и изиграна. Режисьор е Бина Харалампиева и постановката е част от репертоара на Малък градски театър „Зад канала“. За сценографията се разчита на Петя Стойкова, костюмите са на Петя Стойкова и Елица Георгиева, а музиката е на Асен Аврамов.

Не очаквах чудеса, по-скоро бях песимистично настроен – не е майтап работа да посегнеш на световна литературна класика и да я преобразиш за друг вид изкуство, без да нарушиш целостта, идеята… Отделно, че се стремя да отбягвам представления с преекспонирани и свръхупотребени артисти-мечки – Геро го гледах няколко дни по-рано във Вълци, a с Калин Врачански можеше и да се разминем… и щях много да съжалявам! Защото Юрий Дачев се е справил безупречно, внимателно е извадил от цялото основните сюжетни линии и герои и без да ги осакатява, е успял да претвори романа в двучасова пиеса. Бина Харалампиева пък е останала вярна на Мопасан и не се е поддала на изкушението да пренесе действието в друго време.

Бел Ами се оказа чудесно представление, което звучи много актуално, съвременно, познато. Без излишности, без да разчита на специални ефекти или редица модерни и съвременни похвати, за да привлича и задържа внимание. С много и отлична актьорска игра – просто трябва да видите туй чудо Василена Атанасова – разкошна. Съвсем заслужен Аскеер 2016 за ролята на Натали Валтер. Прекрасно изиграна роля, Василена е просто веднъж!

Василена Атанасова в Бел Ами

Луиза Григорова също беше чудесна, вече не я гледах предубедено като „оная от телевизора“, след като успя да промени мнението ми в „Евридика в подземния свят“. Млада и ефирна, създаваше усещане, че играе ролята си с лекотата на виртуоз, който изпълнява репетирано до безкрай произведение. Много ми хареса, ама наистина много!

Луиза Григорова в Бел Ами

Чудесно сценографско решение и изключителни костюми. Личи си, че всички са си свършили работата и са харесвали това, което правят – дори малките детайли са изпипани и дори в турне, по нищо не личеше ако са правени някакви компромиси заради особеностите на приемащата сцена.

Разкошно представление! Ако сте в София или по някаква възможност ви се отдаде възможност да го гледате – не го пропускайте.

Categories
Театър

Евридика в подземния свят

Loading

Плакат на Евридика в подземния святАко трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „Чиста къща“. Беше ми странно като репертоарно решение.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Евридика“. Още заглавието подсказва, че ще разглежда познатия мит за Орфей и Евридика. Само че (отново заглавието го подсказва) погледът ще е насочен основно към Евридика, митът ще е пречупен през нейната призма и светоглед.

Не съм чел пиесата, отидох на откритата репетиция в Нощта на театрите „без домашно“. За тази репетиция може би трябва да отделя самостоятелна публикация, особено след като вече премиерата е факт. Но още тогава, макар и само като процес, при това в ранен етап, успях да усетя заряда, желанието да се получи нещо различно и интересно, а не просто скучноват преразказ на един мит, безкрайно познат и близък за нас.

И нямах търпение първо да дойде денят, после – да се добера до залата. Очавах да видя, че решението ще е кардинално променено от онова, което вече бях видял – със задоволство установих, че очакванията ми са били напразни. Защото решението на Стайко Мурджев е точно такова, каквото трябва да бъде – едновременно дръзко, но и уважаващо думите на авторката (пък била тя и феминистка).

В крайна сметка бях свидетел на нещо, което се получава рядко – хармония между всички компоненти, които изграждат едно театрално представление като такова. Дори Луиза Григорова, към която подходих с предубеждение заради ролите ѝ по разни сериали със спорно качество (вече сме ги гледали такива набедени за звИзди „как са мятат“) беше великолепна!

Аплауз заслужава и хорът (Камъните) за изключителния колективен образ. И идея си нямам колко часове репетиции са им били необходими за четиримата, за да докарат нещата дотук, но определено това си е струвало, защото са безупречни.

Любопитни костюми, изключичтелна минималистична сценография (Марина Райчинова), но решетката-завеса пред сцената, която разделя зрителите от действието, ме присети за въпрос от публиката към режисьора по време на репетицията – „как очаквате да се държим ние?“. Това ми се стори интересен своеобразен отговор – театърът се случва независимо от публиката.

Музика (Петър Дундаков), която те води в действието и за разлика от „Дисни трилър“ – точно толкова силна, колкото е необходимо.

И пушек. Много пушек. Твърде много пушек. Дотолкова, че на предпоследния ред на камерна зала се издушихме – не ми се мисли как са се чувствали артистите или пък зрителите на първите редове. И то това е единственото, за което мога да кажа, че не ми хареса (като количество), иначе като част от цялото си беше ОК.

Евридика в подземния свят

Сара Рул пише „Евридика“ като своеобразен начин да общува с починалия си баща. Ето затова и създава иначе несъществуващия персонаж на бащата на Евридика. Нямам представа какъв е бил мотивът на Стайко Мурджев да постави точно тази пиеса – страхът от смъртта е интересна тема, но страховете той вече ги извади на показ още в „Дисни трилър“. Вероятно и затова „Дисни трилър“ ми хареса повече, отколкото ми допадна „Евридика“. И въпреки това „Евридика“ е ценно попълнение в репертоара, малко коледно бижу, което си струва да бъде преживяно.

Плактът на представлението е на Радослава Боор, а снимката е от архива на театъра.