Tag: Иван Урумов

Categories
Театър

Отело

Отело

Loading

Някак естествено избрах да гледам „Отело“ на Театър Българска армия. Отело е сред най-познатите герои на Шекспир, а едноименната пиеса се нарежда сред най-високите постижения на английската литература. Не точно мой любим текст, но такъв, който много харесвам. Сюжетът, ако имате нужда от припомняне, е добре разказан в статията в Уикипедия.

Като част от Сцена на кръстопът с подзаглавие Театърът:Безкрая, а и по случай 400-годишнината от смъртта на Шекспир, нямах колебания от типа „да гледам или да не гледам…“. Заглавието беше част от първия ми избор на заглавия за гледане по време на фестивала, остана и до края. Дори не обърнах внимание кои са актьорите и подробности около постановката, просто си взех билет и зачаках. Защото всеки в живота си убива поне по една Дездемона.

Въобще не съжалявам за избора си да отида и да гледам постановката на Иван Урумов. Нямах някакви специални очаквания – познавам текста, знам какво мога да получа и евентуално къде мога да бъда изненадан. До момента, до който не прекрачих прага на салона и не видях сцената – чиста и празна сцена, лишена от всякакъв тежък декор или реквизит, каквито очакваме да видим за пиесите на Шекспир. Тук нямаше нищо! Само едно голямо платно, което да ограничава дъното на сценичното пространство и толкова. Толкова много ми хареса – това означаваше, че ще се разчита на актьорската игра и тя ще е в основата и водеща в постановката. Така се и оказа – шум зад вратите даде началото на представлението и в салона нахлуха Яго и Родриго и до края зрителите бяхме свидетели на много игра – плавна и красива, като танц, която плавно преливаше в хореографиите на боевете. Изключителна работа. Всички бяха много, ама много добри. Най-добрият Яго, който съм виждал (Георги Къркеланов). Изключителен Отело (Иван Радоев). Много чиста роля на Дездемона (Гергана Данданова).

А накрая, когато представлението свърши, изпитах истинско щастие, че не съм се лишил от възможността да бъда част от цялото зрелище. Дори бях пропуснал да забележа, че в ролята на Родриго е Владислав Виолинов и в антракта успяхме да разменим няколко думи.

Не очаквах Театър Българска армия да ме впечатлят дотолкова. Но го направиха. Аплаузи и поклон!

прочетете още за постановката

Categories
Театър

Женитба

Loading

Преди време гледах „Женитба“ от Н. В. Гогол, постановка на Бургаския театър (реж. Юрий Погребничко)1. Гледал съм и постановката на Народния театър (реж. Никола Петков).

Когато приключа с писането, ще видя как звучи пиесата като радиотеатър. Не съм гледал постановката на Николай Ламбрев в Пловдив отпреди години. Гледах тази на Иван Урумов, обаче.

Не смятам да ги сравнявам, още повече че и аз почти не харесах видяното в Народния театър, а представлението на Бургас… абе не е традиционното представяне на „Женитба“, че да може да се сравнява с други.

Текстът на Гогол не би трябвало да е непознат. И колкото и да е забавен за четене, някак по-добре звучи и се възприема, когато е поднесен на сцена, отколкото при прочит. Не мога да обясня защо, може и това да е само мое усещане. Ако текстът ви е непознат… ами идете поне да гледате!

плакат на Женитба

Във версията на Иван Урумов кандидат-женихите са 4, вместо 6 – Красимир Доков (Иван Кузмич Подкальосин), Кръстю Кръстев (Пържени яйца), Ивайло Христов (Аночкин) и Стоян Сърданов (Жевакин).

Стефан Попов е в ролята на сватовника Кочкарьов, а Ивана Папазова — Агафя Тихоновна. Анелия Ташева ме изуми като Фьокла (от къде тоз глас!?). Русалина Чапликова е Арина Пантелеймоновна, а Стефан Бобадов и Мариана Йотова са респективно Степан и Дуняшка.

Ако очаквате театрална революция – няма да я получите. Не и тук. Въпреки това представлението ми хареса, беше ми забавно да го гледам, да си припомня нещо, което съм чел и гледал преди време – беше ми любопитно да го изгледам още откакто видях във Facebook снимките във Facebook. Веднага правят впечатление костюмите на Мария Диманова и силният грим, които носят артистите. Още от снимките си личи, че гротескно изглеждащите персонажи всъщност нямат за цел непременно да са комични, а значително по-вероятно е зад маските им да надничат други състояния. Както се и оказа.

Хареса ми, че е погледнато на комедията и от друг възможен ъгъл, не е просто обикновения и познат класически прочит. Хареса ми, че не се залага на евтините ситком смешки, а героите, напук на цялата си гротескна маниерност, са по-скоро тъжни и объркани в невъзможността да направят изборите, пред които се изправят. Това не е смешно. Независимо дали си в костюм „на баклавички“ и с грим, който те прави непознаваем. (не успях да разпозная Стефан Попов, с грим, на прозореца на гримьорната му, а добре че се приближих до Ивана, също с грим, достатъчно близо, че да успея да я разпозная на двора, преди представлението)

Всъщност най-много ми хареса, че се предлага възможност да станеш свидетел и на класическия прочит – оставяш се на първосигналното, на комичното да те води и получаваш познатата комедия на Гогол. Опитваш се да надзърнеш зад маската и откриваш нещо повече от обикновена лежерна комедия. Така наистина се достига до по-голяма аудитория – всеки сам избира как да гледа и какво да вижда (като дори това може да се редува).

Интересно е режисьорското решение с двете коли, които позволяват действието (на няколко пъти) да се развива на два плана, или пък да се променя бързо инак минималистичната сценография на Петьо Начев. Харесвам такива представления, които разчитат на актьорската игра, не на реквизит и сценография за изграждане на образи. (ако и вие харесвате такива представления, гледайте и „Подземни чайки“)

Според Евелина Здравкова, в статията ѝ в Марица, финалът е трагичен. Не мисля, това е хепи енд – обърканите хора не могат да взимат рационални решения и щеше да е нелогично, ако пиесата (а и постановката) предлагаха различен финал.

Повече за постановката има във видео репортажа на БНТ2-Пловдив, а за мнението на артистите относно пиесата и героите (им) – вестник Марица (и пак там), PlovdivMedia и EuroPlovdiv.

Но вместо да губите време в четенето на чужди материали, по-добре е да гледате представлението (бързайте да е преди края на сезона, защото скоро започва лятната ваканция, а следващите представления ще са чак през октомври!). Можете ли да вземете решение да го направите без да сте ги чели? А да се ожените? 🙂

И като за финал: ако пък с лекота взимате решения, може би е добре да гледате „Канкун“, където пък несъмнено ще започнете да си задавате въпроси след направен избор „какво, ако бях избрал(а) другата възможност…?“

Гледайте!

Categories
Театър

Есенна соната

Loading

“Есенна соната” от шведа Ингмар Бергман нашумя преди години с поставянето й от Младен Киселов в Театър 199. Сега, на камерната сцена на Пловдивския театър, Иван Урумов посяга към текста (в превод на Васа Ганчева) и поверява ролите на Ивана Папазова, Анелия Ташева, Мария Станчева и Стефан Попов.

Бергман винаги ми е идвал малко по-тежък за възприятията, а и “Есенна соната” се стовари върху ми в може би най-неподходящия момент – момент на мрачни помисли, в опити за оттърсване от старото, за прочистване, за преодоляване на неща, хора и случки от миналото. И друг път съм бил разтърсван от него (а и не само), но този път бях направо смазан. Почти буквално.

Бергман е предизвикателство. За всички – за режисьора, за актьорите, за публиката. “Есенна соната”, макар и писана преди години, остава актуална и днес и успява да накара всички да изживеят катарзис. Неизбежно.

[pull]”Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би най-после ще се осмеля да се вгледам в себе си. Но това ми изглежда толкова далечно и невъзможно да стане… “[/pull]Тежка и дълбока психологическа драма, сериозна драматургия, сюжета за която всички познаваме – майка-пианистка със залязваща кариера (Анелия Ташева) отива на гости в семейството на дъщеря си (Ивана Папазова). Майка и дъщеря. Между тях има връзка. “Връзка, създадена още в утробата, която и срязването на пъпната връв не може да прекъсне. Една среща след години на мълчание, която ще разкрие много тайни, натрупан гняв и отчаяние в търсене на истината. Сблъсък между две жени, който като лавина помита всичко по пътя си.” Няма черно и бяло в човешките взаимоотношения и нищо не може да остане скрито. А годините натрупваното мълчание, самота, страдание и недоизказани чувства избиват в емоционален взрив.

Публиката е неподготвена, всичко се случва изведнъж, рязко, без да го очаква.

Майката-артист, властната дъщеря и деликатният ѝ съпруг, втората дъщеря, прикована в инвалидната количка и лудостта й… четири персонажа, които изваждат на показ някои от най-съкровените и ревностно пазени тайни както на семейството, така и от връзката между двама души, които често преживяваме, но никога не споделяме или говорим за тях. Извадени са на показ и дисекция екзистенциалните теми за болестта, измяната, смъртта, лудостта. И всичко, което се случва на сцената, осезателно въздейсва на зрителите. Емоциите са толкова силни и плътни, обстановката е дотолкова нажежена, че имаш усещането, че можеш да ги докоснеш с ръка.

Рядко се случва подобно усещане в театъра, рядко зрителите се случва да са дотолкова потресени от видяното, че след аплауза всички мълчаливо да напускат салона, отнасяйки, всеки със себе си, горчилката от видяното и съпреживяното. Никой не говори, всеки мълчаливо, с наведена глава, умислен, върви машинално през фоайето, като в шок. Рядко се случва да ставаме свидетели на прекрасни актьори, които изпълняват чудесни и предизвикателни роли в плътна и сериозна драматургия, водени виртуозно от режисьор, който знае какво прави. Това отдавна, по мой спомен, не се е случвало в пловдивския театър.

Познавам и Анелия, и Ивана, и Мария, и Стефан. Досега само Стефан Попов съм виждал в дотолкова сериозна роля, беше прекрасно да видя и останалите, да ги преоткрия и да се насладя на играта им, която беше дотолкова убедителна, че дори имаше моменти, когато забравях как си говорихме преди началото на спектакъла – дотолкова успяха да ме въвлекат в света си. (заб. гледал съм Анелия Ташева във “Вишнева градина”, но това беше отдавна и почти не пазя спомен от този спектакъл). Лековатото, като на артист, поведение на майката прекрасно контрастира с това на властолюбивата дъщеря. Диалозите между тях звучат и изглеждат като плесници. Истината често боли. Лудостта те жегва.

Да, “Есенна соната” е прекрасен спектакъл. Да, “Есенна соната” не е спектакъл за всеки. Да, горещо препоръчвам “Есенна соната” на онези, които обичат да гледат качествен театър. Да, “Есенна соната” няма да се хареса на мнозина, особено на онези, според които “животът е гаден, не искам и в театъра да гледам гадни неща”. Да, “Есенна соната” ме остави безмълвен часове наред след излизането от салона, а когато седнах да пиша тук, думите ми не достигаха да опиша връхлитащите ме на талази чувства, затова отлагах публикуването от 11 септември досега. Да, със сигурност ще гледам пак “Есенна соната”, но това ще е доста напред във времето, дотогава трябва да се преборя в натрупаната чернилка.

Поклон.

снимка: Георги Вачев © www.georgivachev.com

Можете да гледате спектакъла извънредно, на 30 септември в Камерна зала на Драматичен театър – Пловдив.

Categories
Шум зад кулисите

Какво се случва в театъра, накратко

Loading

Ако поне малко се интересувате от театър, особено от българския театър, няма как да не сте дочули, че има някакви проблеми. Ето за какво иде реч набързо:

На церемонията за раздаване на наградите Аскеер Иван Ласкин предложи наградите да се прекръстят на ОООО-скеер заради 9-те номинации на спектакъла на ТР “Сфумато” “ОООО-Сънят на Гогол“. На същата церемония пак Иван Ласкин каза, че “[Сфумато] дори на Луната да идат да играят, пак ще имат толкова публика”. Ето повече информация. Последваха смях в залата, извинения и оставката на Милен Миланов. От Театър ‘Българска армия’ (Ласкин е част от трупата на ТБА) посъветваха Ласкин да се извини. “Всеки ден” публикува както интервю с Ласкин, така и с Маргарита Младенова. Всъщност ден след Аскеерите писах (от личния си мейл) на PR-ката на Сфумато по темата, за да науча тяхната позиция, за реакцията им. До момента не съм получил отговор. Не очаквам и да получа вече, явно Сфумато не търси диалог с публиката си, не прави опити да достига до все по-голям кръг почитатели на това изкуство.

Няколко дни преди това новият директор на Сатиричния театър Атанас Атанасов уволни от Сатирата драматурга Елин Рахнев и режисьора Николай Гундеров. Филип Трифонов, актьор от трупата на театъра, написа отворено писмо до министъра на културата, в което се противопоставя на рокадите в театъра, целящи да постелят път за завръщането на Пламен Марков в Сатирата.

Втората част на предаването на bTV “Отпечатъци” на 31 май беше посветена на “раздорите в театъра”

Някъде по същото време тръгна слух, че затварят “Модерен театър”. Ивайло Христов го опроверга.

Преди ден-два стана ясно, че Емил Бонев остава директор на Пловдивския театър за още един мандат.

На сцената: На 29 май беше премиерата на “За вредата от тютюна и други шеги” по комедии на Чехов, реж. Елена Панайотова в Сълза и смях (инфо), а на 1 юни – “Столовете” от Йожен Йонеско, реж. Иван Урумов в Сатирата (инфо).