Tag: Анелия Ташева

Categories
Театър

„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

Loading

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

” ВЪЛЦИ” . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Categories
Театър

Женитба

Loading

Преди време гледах „Женитба“ от Н. В. Гогол, постановка на Бургаския театър (реж. Юрий Погребничко)1. Гледал съм и постановката на Народния театър (реж. Никола Петков).

Когато приключа с писането, ще видя как звучи пиесата като радиотеатър. Не съм гледал постановката на Николай Ламбрев в Пловдив отпреди години. Гледах тази на Иван Урумов, обаче.

Не смятам да ги сравнявам, още повече че и аз почти не харесах видяното в Народния театър, а представлението на Бургас… абе не е традиционното представяне на „Женитба“, че да може да се сравнява с други.

Текстът на Гогол не би трябвало да е непознат. И колкото и да е забавен за четене, някак по-добре звучи и се възприема, когато е поднесен на сцена, отколкото при прочит. Не мога да обясня защо, може и това да е само мое усещане. Ако текстът ви е непознат… ами идете поне да гледате!

плакат на Женитба

Във версията на Иван Урумов кандидат-женихите са 4, вместо 6 – Красимир Доков (Иван Кузмич Подкальосин), Кръстю Кръстев (Пържени яйца), Ивайло Христов (Аночкин) и Стоян Сърданов (Жевакин).

Стефан Попов е в ролята на сватовника Кочкарьов, а Ивана Папазова — Агафя Тихоновна. Анелия Ташева ме изуми като Фьокла (от къде тоз глас!?). Русалина Чапликова е Арина Пантелеймоновна, а Стефан Бобадов и Мариана Йотова са респективно Степан и Дуняшка.

Ако очаквате театрална революция – няма да я получите. Не и тук. Въпреки това представлението ми хареса, беше ми забавно да го гледам, да си припомня нещо, което съм чел и гледал преди време – беше ми любопитно да го изгледам още откакто видях във Facebook снимките във Facebook. Веднага правят впечатление костюмите на Мария Диманова и силният грим, които носят артистите. Още от снимките си личи, че гротескно изглеждащите персонажи всъщност нямат за цел непременно да са комични, а значително по-вероятно е зад маските им да надничат други състояния. Както се и оказа.

Хареса ми, че е погледнато на комедията и от друг възможен ъгъл, не е просто обикновения и познат класически прочит. Хареса ми, че не се залага на евтините ситком смешки, а героите, напук на цялата си гротескна маниерност, са по-скоро тъжни и объркани в невъзможността да направят изборите, пред които се изправят. Това не е смешно. Независимо дали си в костюм „на баклавички“ и с грим, който те прави непознаваем. (не успях да разпозная Стефан Попов, с грим, на прозореца на гримьорната му, а добре че се приближих до Ивана, също с грим, достатъчно близо, че да успея да я разпозная на двора, преди представлението)

Всъщност най-много ми хареса, че се предлага възможност да станеш свидетел и на класическия прочит – оставяш се на първосигналното, на комичното да те води и получаваш познатата комедия на Гогол. Опитваш се да надзърнеш зад маската и откриваш нещо повече от обикновена лежерна комедия. Така наистина се достига до по-голяма аудитория – всеки сам избира как да гледа и какво да вижда (като дори това може да се редува).

Интересно е режисьорското решение с двете коли, които позволяват действието (на няколко пъти) да се развива на два плана, или пък да се променя бързо инак минималистичната сценография на Петьо Начев. Харесвам такива представления, които разчитат на актьорската игра, не на реквизит и сценография за изграждане на образи. (ако и вие харесвате такива представления, гледайте и „Подземни чайки“)

Според Евелина Здравкова, в статията ѝ в Марица, финалът е трагичен. Не мисля, това е хепи енд – обърканите хора не могат да взимат рационални решения и щеше да е нелогично, ако пиесата (а и постановката) предлагаха различен финал.

Повече за постановката има във видео репортажа на БНТ2-Пловдив, а за мнението на артистите относно пиесата и героите (им) – вестник Марица (и пак там), PlovdivMedia и EuroPlovdiv.

Но вместо да губите време в четенето на чужди материали, по-добре е да гледате представлението (бързайте да е преди края на сезона, защото скоро започва лятната ваканция, а следващите представления ще са чак през октомври!). Можете ли да вземете решение да го направите без да сте ги чели? А да се ожените? 🙂

И като за финал: ако пък с лекота взимате решения, може би е добре да гледате „Канкун“, където пък несъмнено ще започнете да си задавате въпроси след направен избор „какво, ако бях избрал(а) другата възможност…?“

Гледайте!

Categories
Кино

Изпуснати думи

Loading

Колкото е познат на всички Елин Пелин, толкова разказът му “Изпусната дума” е непопулярен и неизвестен. Препоръчвам ви да му отделите няколко минути и да го прочетете, съвсем кратък е.

Същият този разказ стои в основата на филма “Изпуснати думи”. Не съм особен почитател на киното, особено на българското – последният български филм, който гледах, беше “Гераците” (можете да видите датата кога е било това). И, не, не съм гледал никой от комерсиалните родни филми, избълвани в последно време.

Обаче изгледах “Изпуснати думи”.

Изгледах го у дома, на компютъра, защото нямаше как да ида на премиерата в София. Но го изгледах съвсем легално – след официалната премиера филмът беше качен като торент файл за свободно изтегляне и гледане, като партньорство между режисьора и изпълнителен продуцент Радослав Гизгинджиев и zamunda.net. Можете да го изтеглите и вие, от този адрес или HDTV – от този.

Lost words poster

На няколко места прочетох, че филмът е само по мотиви на разказа. Това не е съвсем така; историята от разказа е вмъкната в друг разказ, по начин, подобен на структурата на Хиляда и една нощ1. Вероятно това не е най-точното сравнение, но е първото, което ми хрумна.

И макар вложения в разказа разказ, всъщност филмът е кратък – едва 25 минути. Точно толкова, колкото да разкаже и покаже всичко, което е необходимо. Дори, по мое мнение, малко повече. Ако се поровите, ще откриете следното резюме:

Сивото ежедневие на отегчен доктор е разрушено от Надежда. Той не си спомня за нея, но думите, които той ѝ е казал, са спасили душата й. Докторът е провокиран да съживи една вълшебна приказка, да промени края ѝ или да остане завинаги в нея.

Георги Вачев в 'Изпуснати думи'Койна Русева в 'Изпуснати думи'

[pull]”В този свят… случайността е само прикритото лице на Бог, а любовта е неговото присъствие… затова трябва да обичаме, за да бъдем спасени…”[/pull]Филмът ми допадна. Вероятно го изгледах в подходящия момент, макар и да подходих към него недоверчиво. Понеже познавам Жоро (работили сме заедно в театъра), а с Койна сме и приятели във Facebook, знаех отрано за филма, имах възможност да изгледам няколко трейлъра, да видя снимки, да чакам с интерес да се покаже, за да видя крайния продут. Не това е причината да харесам филма. Койна е страхотно попадение за ролята на Надежда – изражението на лицето ѝ винаги ми се е струвало някак меланхолично, тъжно (дори когато е весела). Може би възрастта на Георги Вачев ми беше малък проблем в началото – вероятно си представях неговия персонаж малко по-възрастен или проблемът идва оттам, че го познавам и знам възрастта му. Това не намали или попречи на удоволствието ми, никак дори, просто в началото ми беше странно, затова го споменавам.

Интересно решение, което ми хареса, е филмът да е низ от изпуснати думи – набляга се основно на паузите между тях и не(из)казаните неща – получило се е по-ефектно, и по-логично, някак. Наблегнато е, и си личи, на операторското майсторство (Момчил Александров и Георги Маринов), на действието и музиката (SOUNDESIGN).

Изгледайте го, филмът е кратък (25 мин!), малък, леко тъжен, но в същото време интересен и провокиращ. Определено е сигнал, че има надежда (“Здравей, казвам се Надежда!”) за българското кино. Ето отново препратките, от които можете да си свалите и изгледате филма: стандартна версия или HDTV.

Подсказка: Докторът работи в Етнографския музей, а на финала действието се развива под него, в основата на Хисар капия. 🙂

Categories
Театър

Есенна соната

Loading

“Есенна соната” от шведа Ингмар Бергман нашумя преди години с поставянето й от Младен Киселов в Театър 199. Сега, на камерната сцена на Пловдивския театър, Иван Урумов посяга към текста (в превод на Васа Ганчева) и поверява ролите на Ивана Папазова, Анелия Ташева, Мария Станчева и Стефан Попов.

Бергман винаги ми е идвал малко по-тежък за възприятията, а и “Есенна соната” се стовари върху ми в може би най-неподходящия момент – момент на мрачни помисли, в опити за оттърсване от старото, за прочистване, за преодоляване на неща, хора и случки от миналото. И друг път съм бил разтърсван от него (а и не само), но този път бях направо смазан. Почти буквално.

Бергман е предизвикателство. За всички – за режисьора, за актьорите, за публиката. “Есенна соната”, макар и писана преди години, остава актуална и днес и успява да накара всички да изживеят катарзис. Неизбежно.

[pull]”Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би най-после ще се осмеля да се вгледам в себе си. Но това ми изглежда толкова далечно и невъзможно да стане… “[/pull]Тежка и дълбока психологическа драма, сериозна драматургия, сюжета за която всички познаваме – майка-пианистка със залязваща кариера (Анелия Ташева) отива на гости в семейството на дъщеря си (Ивана Папазова). Майка и дъщеря. Между тях има връзка. “Връзка, създадена още в утробата, която и срязването на пъпната връв не може да прекъсне. Една среща след години на мълчание, която ще разкрие много тайни, натрупан гняв и отчаяние в търсене на истината. Сблъсък между две жени, който като лавина помита всичко по пътя си.” Няма черно и бяло в човешките взаимоотношения и нищо не може да остане скрито. А годините натрупваното мълчание, самота, страдание и недоизказани чувства избиват в емоционален взрив.

Публиката е неподготвена, всичко се случва изведнъж, рязко, без да го очаква.

Майката-артист, властната дъщеря и деликатният ѝ съпруг, втората дъщеря, прикована в инвалидната количка и лудостта й… четири персонажа, които изваждат на показ някои от най-съкровените и ревностно пазени тайни както на семейството, така и от връзката между двама души, които често преживяваме, но никога не споделяме или говорим за тях. Извадени са на показ и дисекция екзистенциалните теми за болестта, измяната, смъртта, лудостта. И всичко, което се случва на сцената, осезателно въздейсва на зрителите. Емоциите са толкова силни и плътни, обстановката е дотолкова нажежена, че имаш усещането, че можеш да ги докоснеш с ръка.

Рядко се случва подобно усещане в театъра, рядко зрителите се случва да са дотолкова потресени от видяното, че след аплауза всички мълчаливо да напускат салона, отнасяйки, всеки със себе си, горчилката от видяното и съпреживяното. Никой не говори, всеки мълчаливо, с наведена глава, умислен, върви машинално през фоайето, като в шок. Рядко се случва да ставаме свидетели на прекрасни актьори, които изпълняват чудесни и предизвикателни роли в плътна и сериозна драматургия, водени виртуозно от режисьор, който знае какво прави. Това отдавна, по мой спомен, не се е случвало в пловдивския театър.

Познавам и Анелия, и Ивана, и Мария, и Стефан. Досега само Стефан Попов съм виждал в дотолкова сериозна роля, беше прекрасно да видя и останалите, да ги преоткрия и да се насладя на играта им, която беше дотолкова убедителна, че дори имаше моменти, когато забравях как си говорихме преди началото на спектакъла – дотолкова успяха да ме въвлекат в света си. (заб. гледал съм Анелия Ташева във “Вишнева градина”, но това беше отдавна и почти не пазя спомен от този спектакъл). Лековатото, като на артист, поведение на майката прекрасно контрастира с това на властолюбивата дъщеря. Диалозите между тях звучат и изглеждат като плесници. Истината често боли. Лудостта те жегва.

Да, “Есенна соната” е прекрасен спектакъл. Да, “Есенна соната” не е спектакъл за всеки. Да, горещо препоръчвам “Есенна соната” на онези, които обичат да гледат качествен театър. Да, “Есенна соната” няма да се хареса на мнозина, особено на онези, според които “животът е гаден, не искам и в театъра да гледам гадни неща”. Да, “Есенна соната” ме остави безмълвен часове наред след излизането от салона, а когато седнах да пиша тук, думите ми не достигаха да опиша връхлитащите ме на талази чувства, затова отлагах публикуването от 11 септември досега. Да, със сигурност ще гледам пак “Есенна соната”, но това ще е доста напред във времето, дотогава трябва да се преборя в натрупаната чернилка.

Поклон.

снимка: Георги Вачев © www.georgivachev.com

Можете да гледате спектакъла извънредно, на 30 септември в Камерна зала на Драматичен театър – Пловдив.